МАТЕРИЯТА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Дора Стойнова

web

I.

Водораслото, което се привлича от дупките

Когато за първи път пристигнах в къщата, не можех да повярвам на очите си, а семейството ми сякаш и не забелязваше безбройните чудноватости на тоя дом. Казвайки това, се сещам за голямото водорасло. Голямото водорасло е растение, което се привлича от дупките. Ако се чудите какво означава това, ще ви кажа само, че когато влязох в стаята на баба ми, от прозореца й се спускаше нещо като безкрайно дълъг зелен плащ. За моя най-голяма изненада този плащ се уви около оста си и нахълта в стаята с огромните си дълги пипала. Тъкмо започнах да изучавам това чудновато растение, когато най-неочаквано то се понесе по безкрайната морска шир, която се разкриваше пред нас. Разочарована, се обърнах към баба ми, но тя побърза да ме успокои.

- Това е водорасло, което се привлича от дупките. Необходимо е само да отвориш кръглия прозорец и то отново ще е в стаята при нас.

Така се запознах с тоя чудноват приятел - водораслото, което се привлича от дупките.

Но най-невероятната стая, която пазя в спомените си, ще остане кухнята. Гледката, която се разкриваше от нея, не може да се съизмери по великолепие с никоя друга от стаите. От нея се виждаше Гръцкият остров. Този остров не беше наистина гръцки, но така го наричаха, такова беше името му. Нищо на света не можеше да се сравни с насладата да наблюдаваш живота на него. Корабите, които пъплеха като мравки, екзотичните растения. Там бе и семейството на нашето домашно водорасло. Сигурно е трудно за някой, който никога не е посещавал къщата, да си представи човек да отглежда водорасло за домашен любимец, но в къщата то играеше роля много подобна на тази, която една обикновена котка или куче имат във всеки друг дом. Водораслото ни пазеше - то беше едновременно и куче пазач, и животно, което изяжда нежеланите гости в къщата. Безбройните ми опити да разбера кога това невероятно растение беше осиновено и за първи път доведено в къщата не доведоха до успех, дори баба ми нямаше спомени за това. Тогава заключих, че водораслото ще да е доста стар член на нашето семейство. Никой не знаеше точната му възраст, нито кои точно бяха истинските му родители. Знаеше се само, че произхожда от някоя от многобройните плантации, с които беше засаден Гръцкият остров. Любовта и грижите за това чудновато растение обаче се предаваха от поколение на поколение. Дали то беше щастливо с нас, или му липсваше родния дом никой не можеше да каже със сигурност или да опровергае. Но за себе си аз винаги съм знаела отговора. Разбрах го още в мига, когато ми разказаха неговата чудновата история. Този, който го беше засадил на нашата фасада, беше избрал северната стая, оная, която се намираше в посока, противоположна на кухнята.

Родителите ми не обичаха къщата. За тях тя беше повече грижа, отколкото семейно богатство. Не ги виня за това. Водораслото, помагаше много и несъмнено се бе превърнало във верен другар, каквато вероятно е била и целта на осиновяването му, защото животът в къщата беше тежък.

Но да започна разказа си отначало. Когато бях малко дете, аз бях като всички други деца. Живеех в апартамент в тухлена жилищна сграда, заедно със своите родители и моята скъпа и обичана баба. Смея да твърдя, че имах хубаво детство с много приятели, с много пътешествия. Е, разбира се, не може да се отрече, че бях и добра ученичка. Казано с две думи, в живота ми нямаше нищо необичайно или по-различно. Нищо не даваше индикация за това, което ме очакваше в бъдеще.

Един ден, точно когато навършвах пълнолетие, моите родители ми казаха, че ще ме чакат на едно място. Помислих си, че това е някаква изненада за рождения ми ден. Казаха ми, че ще дойде човек, който трябваше да ме закара до мястото. И не след дълго колата ме остави в една гора. Видях родителите си, които събираха съчки. "Сигурно ще си правим пикник", помислих си аз. Но странно защо, те даже не ми са усмихваха. Опитах се да заговоря.

- Къде е огнището?

- Продължи малко по-навътре в гората - бе даденият от майка ми отговор, изрече го със сериозно изражение.

Усетих как собственото ми настроение се променя. Чувството ми за празничност беше изчезнало. Усетих се виновна, сякаш ги бях разочаровала с нещо. Потънала в тъжни мисли и размисли, аз продължих да вървя по пътека, по която, изглежда, отдавна не бе стъпвал човешки крак. Тя бе цялата обрасла и в лицето ми се навираха клони, тъй че трудно си проправях път. Помислих, че съм объркала пътеката, и понечих да се върна назад, но в момента, в който се обърнах, учудването ми не можеше да се изрази с думи. Природната среда се беше рязко сменила. Вместо обичайният за нашите ширини горски пейзаж пред мен се разкриваше гледка, която по-скоро отговаря на средиземноморски тип природа. Накъдето и да се обърнех, виждах вода, а в средата на тая безбрежна морска шир, за моя най-голяма изненада, се намираше къща със съвършено еднакви страни или, казано по-просто, представляваше бетонно кубче с по един прозорец на всяка страна. Тогава прозорецът, който гледаше към моята страна, се отвори и от него се показа собствената ми баба, усмихната до уши цялата. Тъкмо се чудех как ще успея да стигна до нея и зад гърба ми се появиха майка ми и баща ми, държейки доскоро събираните пръчки, но тяхното предназначение далеч не се оказа това, което си мислех в началото. И тримата се заловихме да строим сал.

Не мога да преценя разстоянието до къщата, но пътешествието, което последва, ме накара да си обясня угрижените физиономии, с които ме посрещнаха родителите ми, но още по-голяма беше изненадата ми, когато разбрах, че те са изминавали този път всеки ден, в продължение на осемнадесет години.

Стоях и слушах историята на къщата, преминавах от стая в стая, а ето че за първи път виждах и водораслото, което се привлича от дупките. Повече нямаше да се върнем на брега. Нашият дълг беше никога да не изоставяме къщата. Някои членове от фамилията ни приемаха това като най-върховна мисия, но имаше и такива, за които осемнадесетият рожден ден беше символ на края на нормалния живот. Тогава все още не знаех от кои съм. Такава семейна тайна със сигурност не би могла да се приеме за един ден. Самата аз все още не разбирах чувствата си и навярно щях да се превърна в една от онези, които ненавиждаха къщата, ако не беше водораслото.

Като човек, който здраво е стъпил на земята, или поне така мислех за себе си, докато не разбрах за съществуването на къщата, аз силно вярвам в природните закони и знам, че там, където има ин, има и ян. Нали иначе природата не можеше да съществува?

Да, природата, но в света съществува и материя, която учените все още не са открили - материя на въображението. Моят приятел, водораслото, беше изградено именно от такава материя. Затова то беше изцяло центростремително.

Когато навън имаше буря, водораслото се навиваше с бясна скорост около оста си и изхвърчаше през прозореца, за да гони центъра на бурята, окото на водовъртежа. Това обяснява защо, поколение след поколение, нашата фамилия се бе грижила за това чудновато създание. Неговата негласна вест означаваше само едно: "Пазете се, иде буря!". А много бури беше преживял моя род и много щеше да преживее, надявам се с помощта на верния ни другар. Когато бурите отминаваха, то оставаше да се вее безпомощно като стара и мръсна дрипа сред морските вълни и разбитата пяна. Тогава някой от семейството трябваше да отвори специалното малко кръгло прозорче на северната ни фасада и тогава моят зеленушко се прибираше кротко и отново изпълваше стаята със зеленината си. Обичах тия дни. За мен те означаваха спокойствие и сигурност. Дълги вечери прекарвах, милвайки зеленото на моя приятел, но рано или късно той винаги бягаше. Тогава, когато бурите бяха по-леки, стоях и гледах дълго през прозореца, чудех се колко ли далеч е стигнал моят приятел. С годините той растеше, растяха и стеблата му и той бягаше все по-надалеч в морето, улавяйки бурите във все по-широк диапазон. Това правеше гледането му все по-сложно, а майка ми и баща ми мърмореха, че това старо водорасло става все по-непотребно, защото всява фалшива паника. Но ние с баба ми, мислехме по-инак. Отдавна с нея деляхме северната стая. Ставаше ни все по-тясно и по-тясно, но пък и все по-често се случваше водораслото да отсъства от къщи. Само корените му оставаха все там - прикрепени към северната фасада. Навярно и те бяха вече толкова прораснали, че извършването на евентуален опит да бъде изкоренено, би срутило самата къща. Това го превръщаше в още по-голям проблем. Някогашният спасител на семейството се превръщаше в негова основна заплаха и все повече хора от фамилията смятаха моя приятел за враг. Дори ние с баба ми вече бяхме силно угрижени и умислени за това как да помогнем и на семейството си, и на водораслото.

* * *

Един ден къщата ни беше нападната от миди. Хората, които не познават материята на въображението или не са се сблъсквали с нея, трудно могат да си представят как човек може да преживее нападение от миди, при това в собствения си дом, но за нас това беше едно от най-големите бедствия. Не мисля, че бих могла да го сравня с някое от тези, които познавах до осемнадесетата си годишнина. Тогава слушах хората да се оплакват от мравки, комари, оси, пчели, дори хлебарки и кой знае какви още насекоми, но насекомото не е мида. Мидата хапе или поне мидите на въображението хапят по-зловещо от всяко друго земно същество. Добрата новина е, че да се случи човек да преживее нападение от миди, е като да се случи да преживее земетресение от десета степен по скалата на Рихтер. И тук не преувеличавам, нито със силата и степента, които може да причини едното спрямо другото, нито с вероятността човек да преживее такова нещо, докато е жив. Това се дължи на факта, че мидите никога не нападат поединично. Те се групират на огромни стада. Понякога това може да им отнеме стотици или дори хиляди години, защото мидите живеят поединично. Науката все още не може да намери обяснение за странното им и необяснимо поведение. Как и защо мидите започват да се групират, кое предизвиква тези процеси и води до така страшното явление, познато като "мидена буря". Но тая буря водораслото не може да усети, тъй като тя няма център. Мидите, както казах, са хаотични същества, те не се подчиняват на така познатите ни природни закони. Именно затова и тяхното изследване е изключително сложно. С тази тема се занимават единствено академиците и професорите и доколкото ми е известно, нито една от научните им хипотези все още не е потвърдена. Но и в това не мога да бъда напълно сигурна, защото нямах шанс да продължа да уча. Нашите нямаха възможност да ме изпратят на Гръцкия остров - налагаше се да вземам активно участие в тежката работа по поддръжката на къщата.

Споменах, че родителите ми са събирали пръчки, за да съградим сал, с който да преминем океана и да достигнем нашата къща. Навярно мнозина читатели са се зачудили защо им е на моите родители да градят сал, след като са изминавали това разстояние всеки ден в продължение на осемнадесет години. Отговорът е съвсем лесен - материята на въображението е нетрайна; там всичко е за еднократна употреба. Сигурно сега разбирате какво имам предвид, когато казвам, че животът в къщата е изключително тежък. Необходими са умения от всякакъв вид.

* * *

Случи се така, че когато бяхме нападнати, водораслото не беше у дома. Това затрудни битката още повече. Наложи се дори да използваме стария сал, който можеше всеки миг да изчезне, за да се отървем от тези малки зверчета. Когато всичко най-сетне свърши и се уверихме, че не е останала нито една мида, майка ми беше вече решила - трябваше да изкореним водораслото. То повече не можеше да ни служи.

Баща ми взе кирката и започна да дълбае дебелата северна стена, за да успее да изтръгне коренището. Изминаха няколко дни, в които той чоплеше стената. Работеше бавно и внимателно, защото в противен случай рискуваше живота на цялото семейство. Работата в къщата се трупаше. Един човек по-малко, който върши къщната работа, в нашия случай значеше много.

Най-сетне изпод мазилката започна да се наблюдава разлика в текстурата на водораслото, но точно в този момент от мястото, на което се подаваше коренът, се отлюпи огромен къс мазилка. С баба ми се спогледахме разтревожени. Водораслото действително беше толкова здраво вкоренено, че неминуемо щеше да разруши къщата.

* * *

Втори къс.

* * *

Трети.

* * *

Хванахме остатъците от сала, който беше на път да изчезне. Нямаше начин да се върнем в реалния свят. Времето беше ограничено и нямаше да ни стигне. Единствената алтернатива беше Гръцкият остров. Обърнах се назад и хвърлих бърз поглед към къщата. С едно от пипалата си водораслото все още се държеше за останките. Наблюдавах го, докато не изчезна от погледа ми. Пред нас Гръцкият остров се виждаше вече съвсем наблизо. Ако продължавахме да гребем със същата интензивност, ни оставаха още не повече от пет минути. Вероятността за това обаче беше малка. Аз чувствах как очертанията се размиваха пред погледа ми. Вече не плавах със сал, а със суха съчка, която заплашва да се счупи всеки момент. Тогава усетих как някой ме хваща за рамото. В следващия момент се намирах на Гръцкия остров. Къщата ни или, по-скоро, мястото, на което до скоро живеехме и наричахме свой дом, не се виждаше оттук, защото Гръцкият остров притежаваше силно изразен равнинен релеф. Въпреки това дълго не помръднах от мястото си. Гледах на север.

А заедно с мен гледаха още две невидими очи.

II.

Сепията, която се вакуумизира от твърди повърхности

Когато къщата беше напълно разрушена, нямахме друг избор освен да се върнем към нормалния живот на земята. След като се опомнихме от шока, напуснахме Гръцкия остров и заживяхме отново в стария ни апартамент. Всичко беше както преди и нищо не беше същото. Не знаех какво е станало със старите ми приятели и нямаше как да разбера.Не говорехме много и не разговаряхме често, а изговореното беше във въпросителна форма, но биваше изречено само в съзнанието или поне за мен беше така. Аз имах много въпроси, но не смеех да задам нито един от тях. В морето сякаш нямаше нужда от въпроси.Хората на земята са свикнали да живеят във времепространството. Те се съизмерват по него, изказват мислите си, позовавайки се на него, съществуват благодарение на него. То присъства навсякъде - в речта им, в мислите им... понякога се чудя кой е дарил хората с времето. Направил им е голям подарък, съдейки по това, че ми изглеждат напълно пристрастени към него. Сега сигурно разбирате какво имам предвид, когато казвам, че нищо не беше същото. До осемнайстата си годишнина аз също говорех за себе си като за човек, но след като се върнах от острова, някак си езикът ми не се обръща да говоря, както преди. Може би и по тази причина със семейството ми не разговаряхме. Сега разбирам и не мога да проумея как преди са могли да живеят между два свята; как преди да навърша необходимите за посвещаването в тайната осемнадесет години, е трябвало да играят театър, като се преструват на обикновени земни хора.И моята съдба ли щеше да бъде такава? Ако къщата не се беше разрушила, аз щях да се върна на земята и да се омъжа. След това съпругът ми щеше да бъде посветен и да се превърне в поредния пазител и жертва на тайната. Но нищо от това не се случи. Казано на землянски, не присъства във времепространството. Трудно е обаче да обясниш на землянин, че това, че дадено събитие не се е състояло, ни най-малко не го прави по-маловажно от всичко случило се. Има далеч по-важни и значими събития, които никога не са се случили, нито някога ще се случат, но понякога те могат да се окажат по-важни от цял един човешки живот.

* * *

За хората аз бях същата. Хората, както казах, гледат само видимата част. А аз не се бях променила много през тези години. Имаше само едно нещо, което караше случайните минувачи по улицита да се обръщат след мен. Това нещо беше едно малко чудновато животинче - моя единствен и скъп спомен от годините, прекарани в морската къща. Водех го навсякъде със себе си. То буквално ме следваше неотлъчно, подскачайки по асфалта след мен и тъй като това животинче имаше свойството да прави вакуум с твърдите повърхности, при всеки негов подскок се чуваше специфичен звук. Всъщност това не е някакво вълшебно умение или нещо от този сорт, за каквото читателят би го сметнал. Тъкмо обратното, има съвсем прагматично обяснение - сепиите са морски обитатели и по тази причина не са пригодени за живот на сушата. Може би много читатели биха ме сметнали за егоист и то съвсем не без основание... да водя морски обитател, вързан за каишка в градски условия... по твърдия, груб и неравен асфалт на софийските улици, звучи направо чудовищно, особено ако се има предвид фактът, че е извършено от човек, който твърди, че обича животните. Но именно този факт идва в мое оправдание. Не можех да си представя живота си без водораслото, което се привлича от дупките. То беше мой единствен и верен другар в една самотна къща, намираща се в безбрежната морска шир. Но сега, когато зеленушко най-накрая имаше шанс да се върне при своето родно семейство, аз не можех да бъда такъв егоист и да му отнема тази възможност. Част от мен се радва на новия си живот. Може би в крайна сметка така е по-добре за всички. Всички ние най-накрая се освободихме от товара на вековната къща. Ако някой се е грижил за болен човек, със сигурност познава това чувство и знае, че липсата на грижите носи не само облекчение, но и безкрайна тъга.

* * *

Така се чувствах и аз, когато изгубихме къщата. И дълбоко в сърцето си аз зная, че сепията не може да замени моят зеленушко, но с времето обикнах и се привързах към това животинче. Вече дори не мога да си представя живота си без него. За мен сепията не беше просто домашен любимец, тя беше като мое дете. Отначало хората се плашеха от нея, дори ми се караха, когато влизах в хранителните магазини с нея, но скоро едно дете дори се престраши и погали малката животинка с разрешение от майка си. А мисля, че и за сепията подобен жест на нежност, от една толкава малка и невинна душа, беше приятно и полезно преживяване. Сепиите не са като водораслите. Те нямат корени. Съществата, лишени от корен, са едновременно и благословени, и проклети. Ще си кажете, значи и ние сме така, но човек трябва да е опознал материята на въображението, за да знае, че човекът е едно от съществата, притежаващи най-дълбоките корени на земята. Само че... доста от представителите на този животински вид сами си ги режат. Кое същество само се осакатява и реже части от тялото си? Ами май това е единственият известен на науката вид. Човекът си реже ноктите, косата, корените... явно смята, че му пречат. Може и така да е, все пак на другите животински видове те не растат до безкрай. В това отношение природата не е била милостива към хомо сапиенс. Но да беше само в това отношение!

* * *

Сепията нямаше да пусне корени, но поне можеше да се почувства добре. А аз правех всичко възможно за това. Бях й направила малка къщичка, която представляваше или поне се опитваше да наподобява малък макет на Гръцкия остров. Нещо повече, бях направила къщичките и корабите от най-различни зеленчуци и по този начин се надявах сепията да се почувства буквално като в приказката за Хензел и Гретел, с тази разлика, че нямах намерение да я ям, разбира се. Както казах, аз съм природолюбител, не че не съм пробвала сепия, де. В къщата и на острова да си опечеш сепия, беше като да си сготвиш пиле с ориз. Може би за това все пак мидите не ни харесваха особено... Когато сепията изяждаше част от обзавеждането, аз просто го заменях с ново. Не, нито за момент тази дейност не се превърна в досада или бреме за мен. В къщата бях свикнала да се трудя неуморно и сега това ми липсваше. Сепията запълваше толкова много празнини, след всичко станало тя се беше превърна в смисъл и център на живота ми. Надявах се, че скоро това ще се промени. Вече дори започвах да мисля по старому, водена от земни амбиции и земни цели. Беше въпрос на време да започна да уча в университет, да работя, да се запозная с нови хора и да имам нови приятели, а може би дори и гадже. Е, разбира се, ако сепията го приемеше добре.

* * *

Явно и този път обаче грешах. Родителите ми бяха решили друго. Случи се. Отново. Връщахме се от почивка. Беше късно вечерта и навън вече беше тъмно. Пътят ни минаваше през гъста широколистна гора. Нямаше голяма видимост, но и нямаше нищо забележително за гледане. Или поне така мислех аз; тогава, докато изведнъж не видях между дърветата врата. Тази врата стоеше буквално насред нищото. Нямаше ограда, нямаше къща, нямаше дори панти, за които да бъде закрепена. Врата. Само една врата, която стоеше насред гората и беше наклонена настрани. Обърнах се назад. Родителите ми бяха изчезнали. Нямах друг избор. Трябваше да ги последвам. Отново. Така аз и сепията се приближихме до вратата и понечихме да влезем. Но врата беше заключена. Лесно щях да я заобиколя, помислих си. Но, когато направих една крачка, се ударих в невидима преграда. Очевидно вратата имаше панти, имаше и стена, но те не бяха видими за всеки. Или може би не бяха видими за никого. Маркираше ли вратата нещо? Който и да беше строил това, което беше строил, със сигурност би могъл да изработи и вратата от същата материя. За какво му беше да привлича излишно внимание? Но каква беше тази материя? Не беше въображаема, не познавах тази материя, но родителите ми я познаваха. Бяха ме оставили да открия отговора сама. И тогава се сетих. Сепията. Как можах да си помисля, че родителите ми биха приели да имаме обикновен и ненужен домашен любимец.Малкото животинче започна чевръсто да засмуква твърдата повърхност, обхождайки всеки сантиметър от нея, когато изведнъж изчезна. Останах сама. Без да губя време, се насочих към мястото, на което за последен път видях сепията. Заопипвах стената и тогава открих тесен процеп, достатъчен животно с размерите на сепия да премине през него, но аз едвам провирах ръката си. Сега вече нямаше кой да ми помогне. Бях на ръба на отчаянието си, когато успях да напипам нещо хлъзгаво и лепкаво от другата страна на стената. Сепията. Милата ми малка сепия беше паднала, но аз успях да я хвана и да я върна отново от моята страна. - Хайде, бързо! Пълзи нагоре и внимавай!И тогава дойде поредният неизказан въпрос. Защо не се върна сама при мен?Неизказаните въпроси са като несъстоялите се случки и събития. Понякога дават най-важните отговори. Вакуум върху вакуум. Няма как вакуум да се захване там, където въздухът вече е изтеглен. Пространството отвъд стената беше вакуумизирано.Това беше място различно. Вече познавах човешкото времепространство, познавах и материята на въображението. Но нима можеше да съществува пространство с отрицателен знак?

* * *

И все пак неизказаните въпроси и неслучилите се случки май съществуват някъде скрити от нас, зад някоя висока и невидима стена...

© Дора Стойнова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2018, № 5 (222)