Димитър Ст. Атанасов

web

I

- Петър Коцев?

- Да. Аз съм - изправих се.

- Последвайте ме.

Тръгнах след младата жена, излизайки от чакалнята и влизайки във вътрешността на Районното полицейско управление. Изкачихме два етажа стълби и продължихме по дълъг безличен коридор със зацапани стени, пропит от миризма на държавно учреждение и почистващ препарат. Влязохме в последната стая отляво. Минавайки покрай отворената врата мярнах залепена принтирана бележка "Следовател А. Рогачева".

- Заповядайте. - Посочи ми мърляв и разнебитен стол. Седнах предпазливо.

- Следовател Рогачева. - Показа ми служебна карта. Вече го знаех.

- Благодаря. Ще ми кажете ли защо съм тук?

- Ще стигнем и дотам, моля изчакайте. - Сякаш не бях чакал вече 40 минути! Това явно е част от подготовката им - карай хората да чакат и си придавай тежест. Ченгета!

Жената седна зад голям архаичен монитор и затрака нещо на клавиатурата. Облегнах се назад и се огледах. Тясно стайче, едва побиращо бюрото, метална каса в ъгъла и един шкаф с папки. Календар на стената, закачалка за дрехи. Поне прозореца беше голям, с наскоро сменена дограма и евтини алуминиеви щори.

Следователката продължи да трака съсредоточено, сякаш забравила за присъствието ми. Погледнах я - около тридесетгодишна или малко отгоре. Бледо лице, тънки устни, дискретен грим. Трудно може да се нарече красива, особено с това каменно служебно изражение. Хубава фигура, губеща се в зле подбрани дрехи. Какво ще иска от мен? Пак ли оная глупост с наемите на офиса или спора за дяловете на ООД-то? За тези работи си има търговски съдилища, но копелетата имат разни познати в прокуратурата и се опитват да ме тормозят.

Усетих как главоболието започва да се завръща с пулсиране в слепоочията. Сутринта бях пил два беналгина и уж ми помина...

- Трите имена.

Подскочих на стола.

- Добре ли сте?

- Да, да. Петър Димитров Коцев.

- Възраст?

- Четиридесет и осем.

Да кукло, и ти ще станеш един ден на толкова. Ще те видя тогава!

- Постоянен адрес?

- Защо просто не свалите данните от личната ми карта? - подадох и я. Тя ме изгледа втренчено за няколко секунди, но все пак я взе и попълни данните мълчаливо.

- Месторабота?

Гледай как ми се прави на луда! Месторабота! Сякаш не знае кой съм!

- Бизнесмен съм. Притежавам няколко фирми и имам дялове в други. Има си Търговски регистър, може да ги проверите. Хайде давайте по същество, нямам цял ден време за губене!

Започнах да се нервирам. Какво си въобразяваше тая дребна мишка! Имам достатъчно влиятелни познати в полицията, за да й разтърся стола, че свят да й се завие! Ох, по дяволите, това главоболие!

Пак тракане по клавиатурата. Вече цялата ми глава пулсираше и изглежда се задаваше един от тежките пристъпи. Точно сега ли! Трябва да полежа малко, да почина, да се отпусна...

- Познавате ли Николета Марковска?

- Какво!

- Познавате ли Николета Марковска? - повтори бавно и отчетливо.

Какво става, по дяволите. Какво общо има Ники?

- Да, разбира се. За какво става дума?

- От колко време я познавате?

- Н-не мога да си спомня в момента. - Разтрих слепоочията си. - От около година и нещо някъде...

- Какви са отношенията ви?

Загледах се през прозореца. В далечината се виждаше ято птици в есенен танц. Ятото се движеше и сменяше формата си по почти мистичен начин - сливане, преливане, разтягане... като някаква огромна амеба...

- Чухте ли ме?

- Да... Вече никакви.

- Какво искате да кажете?

- Искам да кажа, че вече нямаме никакви отношения.

- А преди имали ли сте?

Вероятно бяха скорци. Готвят се да отлетят на юг...

- Да, имахме.

- Какви бяха отношенията ви?

- Чакайте, защо ми задавате тези въпроси. Не съм длъжен да ви отговарям, обадихте ми се и дойдох на добра воля!

- Така е, мога да ви призова официално и да ви разпитаме както му е редът, но смятам, че засега не е необходимо... освен ако не ме принудите.

- Добре, защо просто не ми кажете за какво става дума?

- Господин Коцев, аз съм следовател, поканила съм ви за снемане на обяснения и моля да ми отговаряте. Ако не желаете, вече ви казах, че има друг ред. Какви бяха отношенията ви?

- Близки.

- Това интимни ли означава?

- Да.

- И колко време продължи това?

Погледнах я в очите, какви игрички играеше тази жена? Известно време се гледахме. Очаквах да отклони погледа си, но тя не го направи. Нещо не беше наред, дали не се опитват да ме натопят в нещо?

- Около година.

- И след това?

- Разделихме се.

- Защо?

- На психотерапевт ли ми се правите? Ами... връзката ни се изчерпа, нали така се казва - погледнах я предизвикателно. Отново издържа погледа ми. Тази жена е опасна.

- Кога за последно я видяхте?

- Преди около месец, когато се разделихме.

- И оттогава не сте се виждали?

- Не, не сме. Вижте, или ми кажете какво става, или си тръгвам.

Известно време повъртя химикалката из пръстите си. После ме погледна.

- Господин Коцев... Николета Марковска е мъртва.

II

Гумите на колата изхрущяха по чакълената алея. Натиснах бутона на дистанционното управление и портата безшумно се затвори зад мен. Погледнах напред - моравата с окапали листа и къщата ми - голяма и... празна. В жабката имах малка бутилка скоч. Отпих голяма глътка и се облегнах назад със затворени очи. Двигателят работеше равно и успокоително. Усетих, че се отпускам и унасям...

Сепнах се изведнъж и мина известно време, преди да разбера къде се намирам. В съня си бях плакал и лицето ми беше мокро от сълзи. Чувствах се смазан, а не можех да си спомня защо. Нещо се бе случило, нещо ужасно...

Господин Коцев... Николета Марковска...

Заплаках беззвучно.

Ники е мъртва!

III

Опитвах се да изплувам. Бях някъде много надълбоко и трябваше да изплувам... полагах огромни усилия, но не се получаваше. Главата ми беше отделена от тялото и чудовищно раздута... всеки момент щеше да се пръсне и да умра... или вече бях умрял?... не, само жива глава може да боли така... минах още няколко водовъртежа и започна да ми се прояснява... от мъглата започнаха да изплуват познати отнякъде очертания... само да си спомня... не е ли това холът ми?... да... аз лежа на дивана и... умирам от жажда... тук някъде трябва да има вода... тази бутилка?... не, по дяволите, празна е и мирише на алкохол, ужас...

Изведнъж тялото ми се свърза с главата и поиска да повърне. Опитах се да стана и се строполих на земята. Не, трябва да успея. Някак си успях да стигна до банята...

Върнах се несигурно и отново се проснах на дивана...

...

Телефонът звънеше... от друг свят... не ме интересува...

...

Телефонът отново звънеше, този път изглежда в моя свят. Изправих се замаян и го потърсих с поглед. Кой, по дяволите...

- Слушам... да, аз съм... колко пъти си звънял?... нещо не съм добре... остави това, слушай... случи се нещо ужасно. Николета... Ники е... мъртва... почакай за момент.

Отдръпнах телефона и се опитах да овладея риданията. Стегни се човече, стегни се! Погледнах навън - отново ято скорци в далечината - сливане, преливане, разтягане... отново свиване и разтягане... колко хубаво, успокоително...

- Ало, да... викаха ме в полицията... следовател, коя беше... Рогачева, тя ми каза... не, нищо повече... пита ме, боже... пита ме къде съм бил на 22-ри вечерта... да, когато бях във вас... да, сигурно... сигурно ще те потърсят да потвърдиш... не знам човече, разбит съм... благодаря ти... благодаря ти, приятелю, но няма нужда... да, ще се чуем...

...

Когато се опомних, се държах за главата и се люлеех напред-назад, седнал на дивана. Господи, какво ми става? Станах и несигурно се приближих до прозореца, като се подпирах с ръка на стената. Потърсих с поглед скорците... нямаше ги.

Останалата част от деня ми се губеше.

IV

Докато се бръснех, загледах отражението си в огледалото - леко посивелите по слепоочията коси, ситните бръчици около очите и да, тъмните сенки под тях. Даа, като преминеш екватора на 45-те години, сякаш всичко се обърква... но спокойно, приятел, старостта все още е далеч.

...

Запалих колата, включих на задна предавка и по навик се обърнах назад, с едната ръка на волана. Портата се отваряше гладко, плъзгайки се по релсата. Понечих да тръгна и ненадейно някаква кола се изпречи на пътя ми. Полицейска кола! Какво става, по дяволите? Слязох от колата и отидох до портата.

- Здравейте, г-н Коцев.

- Какво правите тук, Рогачева? - Гледах изумен следователката и двамата униформени полицаи зад нея.

- Следовател Рогачева - поправи ме тя, - дойдохме за вас, г-н Коцев.

- Какво значи това?

- Имам заповед за арест. За вашият арест, г-н Коцев - подаде ми някакъв лист. Взех го и се престорих, че го разглеждам внимателно, но всъщност всичко пред очите ми се въртеше.

- Какъв е този фарс?

- Не е фарс, г-н Коцев, както ви казах, това е надлежна заповед за арест. А сега, моля да ме последвате.

- А белезници няма ли да ми сложите? - заядох се.

- Смятам, че засега не е необходимо... освен ако не ме принудите.

- Повтаряте се, Рогачева!

- Ние, ченгетата, не сме с голямо въображение. - Усмихна се ехидно тя. Двамата униформени също се изхилиха одобрително. Тъпаци! Единият се приближи и негрубо, но настоятелно ме хвана за ръката над лакътя. Посегнах да се освободя.

- Май все пак ще трябва да използваме белезниците!

О, по дяволите, само това липсваше, някой от съседите да ме види с белезници, воден от полицай.

- Добре, ще съдействам - предадох се, - но все пак, обяснете ми какво става.

- Разбира се, че ще ви обясня, г-н Коцев, но това ще стане в Управлението. А сега, моля заключете дома си и влезте в нашата кола.

Седнах на задната седалка заедно с единия полицай, и след като затвориха вратата след мен, колата рязко потегли. Вътре миришеше на цигарен дим и кисело. Усетих, че ми се повдига. Затворих очи и се опитах да се овладея. След малко се получи.

Когато отново отворих очи, колата се движеше по пътя към града. Погледнах през прозореца и ги видях. Носеха се над полето - сливане, преливане, разтягане... отново свиване и разтягане... хубаво, успокоително...

V

- Както вече ви казах, на 22-ри вечерта бях с моя приятел и съдружник Тодор Лечев в неговия дом.

Стаята за разпити беше по-неприветлива от кабинета на Рогачева. Маса и два стола, микрофон и видеокамера, като по филмите.

- До колко часа останахте там?

- До около 23:30, след което си тръгнах и се прибрах у дома.

- Сам ли живеете, някой може ли да потвърди това?

Погледнах към стената. Нямаше прозорци. Нямаше небе.

- Да, живея сам.

Какво се мярна в очите й? Съжаление ли беше това? Сякаш усетила, тя рязко отвърна поглед и зашумоля с бележника си.

- Г-н Коцев, вече ви казах, но пак ще повторя. Имате право на адвокат, може да откажете да ми отговаряте без негово присъствие.

- Да, разбрах ви много добре. Аз също вече ви отговорих, че не се чувствам виновен за нищо и нямам нужда от адвокат.

- Много добре. Тогава да продължаваме. В колко часа се прибрахте в дома си?

- Около 00:15.

- Какво направихте?

- Какво да направя? Легнах си и спах.

- Знаехте ли къде живее Николета Марковска?

- Да.

- Ходили ли сте в дома й?

- Естествено.

- Да или не?

- Да, ходил съм.

- Кога за последен път ходихте в дома й?

Замислих се. Малкото студио на втория етаж. Винаги миришеше така приятно - на канела и на нейния парфюм. На Нея.

- Не мога да си спомня. Обикновено тя идваше при мен.

Тя замълча, като гледаше съсредоточено бележника си. Загледах се в тази част на стената, където би трябвало да е прозорецът. Дали е имало някога такъв?

- Господин Коцев, твърдите, че на 22-ри вечерта не сте ходили в дома на Николета Марковска?

- Да, категорично!

- Хм, а как ще обясните факта, че охранителна камера в близост до дома на Марковска е заснела колата ви на 22-ри в 23:50 ч.?

- Не е възможно, станала е някаква грешка!

- Мислите ли? - тя ме гледаше изпитателно.

- Абсолютно съм сигурен - издържах погледа й.

- Господин Коцев, сега ще ви кажа какво се е случило на 22-ри. През онази вечер сте били в дома на Тодор Лечев. Пили сте алкохол. В 23,30 ч. сте си тръгнали с колата. Типично! Правилата не важат за вас, нали? Те са за простосмъртните. Ако ви спрат, ще измислите нещо - я рушвет ще предложите, ако не мине, ще се обадите на някой високопоставен "приятел" да уреди нещата. Така правите, нали? В 23:50 ч. сте паркирали пред дома на Николета Марковска. Качили сте се при нея, влезли сте. Какво точно сте говорили, не мога да кажа, но сте се скарали. Съседи са чули викове откъм нейния апартамент. Скарали сте се и в гнева си сте я убили и след това...

- Стига! Това са глупости! Как е умряла тя?

- Удушена е.

Плачех. Чувствах се смазан и унизен, че го правя пред тази...

- Но аз я обичах! Защо ще я убивам?

- Така ли? Как я обичахте? Като красива луксозна вещ, която ви принадлежи? И не може да принадлежи на никой друг? Без собствена воля, брошка на ревера ви. Как иначе, жените трябва да се подчиняват на силните мъже като вас! - тя ме гледаше предизвикателно. Нищо не казах.

- Господин Коцев, тия дни доста поработихме. Разговаряхме с ваши общи познати и ето какво научихме - тя замълча за няколко секунди, като не откъсваше поглед от мен. - Връзката ви е била много напрегната. Демонстрирали сте болезнена ревност, непрекъснато сте се опитвали да контролирате действията на Николета. Вдигали сте и скандали, дори пред хората, за дреболии - разговори с други мъже, несъгласувани с вас излизания, дори СМС-и. Следели сте разпечатките на телефонните й разговори и сте й искали обяснение за тях. Подозирали сте я в какви ли не неща, дори сте наели частен детектив да я следи! Отричате ли го?

- Това престъпление ли е? - вече се бях овладял.

- А спомняте ли си какво се случи в деня, в който се разделихте? Всъщност тя ви е напуснала, нали? Приятелите ви много добре си спомняха това. Вдигнали сте и скандал и сте я унизили пред цялата ви компания и когато тя се е осмелила да се защити, сте я ударили! Пред всички! Тя си е била виновна, нали? Като прави за бой! Добре ли се почувствахте? Истински господар! Е, ще кажете ли нещо?

Продължавах да мълча. Тази кучка целеше да ме изкара от равновесие. За малко успя, но повече няма да й се получи.

Тя отново заговори, но вече с по-овладян глас.

- Тогава тя пред всички е заявила, че ви напуска и всичко между вас е свършено. Хвърлила ви е скъпия телефон, който сте й подарили и си е тръгнала разплакана, но решителна. Не можахте да й простите това, нали? Да не ви се подчини, да оспори властта ви пред всички. Някаква си путка!

Погледнах я стреснато.

- Не очаквах такъв език от вас!

- Използвам вашия речник, Коцев, вашия мъжкарски речник! Нямате представа колко сте ми ясни... - тя рязко млъкна, усетила, че се е увлякла. Известно време се взираше в бележника си.

- Така, да продължим. След като тя ви е напуснала, с вас се е случило нещо. Всички разпитани твърдяха, че сте се озлобили и затворили в себе си. Започнали сте да злоупотребявате с алкохола. Занемарили сте бизнеса, оставили сте на съдружниците и служителите да движат нещата. Няколко пъти сте казвали в пияно състояние, че ще й отмъстите, ще й дадете да разбере. И нещо, което не мога да разбера, говорили сте за някакви птици - скорци. Какво означава това, Коцев?... Няма ли да ми отговорите?... Очевидно не. Вижте Коцев, време е да започнете да говорите. Какво точно се случи в апартамента й? Какво й казахте, молихте я за прошка ли? Искахте да се върне при вас? И тя ви отказа? Това ли се случи? В пиянския си бяс сте се нахвърлили върху нея. Не сте били на себе си, цялата ви насъбрана ярост се е отприщила. Или ваша, или ничия! Удушили сте я! Удушили сте жената, която твърдите, че сте обичали!

- Нямате доказателства! - изстенах.

- Напротив Коцев, напротив. Първо - имате мотив, второ - имали сте възможност да го направите, трето - доказателства! Както вече казах, имаме запис на колата ви пред апартамента в нощта на убийството и най-важното - открихме биологичен материал под ноктите на убитата, безспорно от убиеца. В момента се прави ДНК анализ на материала и имаме всички правни основания да вземем такъв и от вас. И, знаете ли, Коцев, абсолютно съм сигурна, че ще имаме съвпадение…

VI

Ключалката изщрака зад гърба ми. Не се обърнах. Пристъпих напред, седнах на твърдото легло и обхванах главата си с ръце. О, господи, какво се случи с мен? Как се обърка всичко? Нима това, което казва тази жена, е вярно?

...

Изглежда, бях задрямал и сега усещах главата си някак олекнала. За пръв път от толкова време не ме болеше и се чувствах така спокоен... Вдигнах поглед и потърсих с очи. Той беше там, на стената - неголям, с решетки, но прозорец. Приближих се, хванах решетките с ръце и се вгледах навън. Видях ги, насред чистото синьо небе. Бяха много, повече от всеки друг път. Извиваха се в есенния си танц - като огромно митично същество без постоянна форма - сливане, преливане, разтягане... отново свиване и разтягане... Скорци!

© Димитър Ст. Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2018, № 3 (220)