Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВРЕМЕ-ПРОСТРАНСТВОТО В НОВЕЛАТА "АСАНСЬОРЪТ" ОТ ГЕОРГИ МАРКОВ

Цветелина Иванова

web

Категорията време-пространство е основен художествен център в новелата "Асансьорът" (1965) от Георги Марков. В нея темата за съдбата е представена през гледните точки на двама коренно противоположни персонажи, които многократно се привличат и отблъскват под влияние на хронотопа1. Сюжетът е прост: един мъж и една жена засядат в повреден асансьор между етажите на безлюдна сграда и остават заедно за няколко часа, след което се разделят. Замисълът е много по-сложен: двама непознати преплитат своите съдби по волята на някаква необяснима сила и се озовават извън време-пространството, за да се вгледат дълбоко в своята душевност и да решат по кой житейски път ще поемат. Жената трябва да реши дали да се омъжи по сметка, или по любов, а мъжът - дали да постъпи като бездушен тип, или да бъде честен и справедлив човек. Новелата не се отличава с динамика на действието, като акцентът е поставен върху разговора между персонажите в неговите екзистенциални и нравствени аспекти, с психологически анализи, които отвеждат към вътрешната мотивировка на героите.

Асансьорът представлява портал извън време-пространството. По думите на повествователя той играе ролята на "вездесъщ" персонаж, който направлява съдбите на двамата герои като безпристрастен съдия. Неговото описание създава усещането за откъснатост от света и липса на външно присъствие: три лакирани шперплатови стени, прашен и мръсен под, скърцаща кабина, бръмчащ мотор и мъжделива лампа. Това клаустрофобично пространство предизвиква несигурност, съмнение и страх у героите. Асансьорът е характеризиран почти като живо същество, което активно участва в повествованието: той мързеливо се изкачва нагоре и внезапно засяда между осмия и деветия етаж, за да може двамата спътници да попаднат в непреодолимата прегръдка на дървената клетка, след което асансьорът е сравнен с мръсен тип, позволил си отвратителна дързост.

Завръзката е подсказана още в първото изречение на новелата: Очевидно той не обичаше асансьорите. И двамата герои предусещат, че ще им се случи инцидент в събота вечер. Мъжът не върви, а се носи по инерция, сякаш е направляван от някаква невидима сила. Стръмното мрачно стълбище го отблъсква като безкрайна стена, а асансьорът спокойно го чака, светейки в тъмното. Жената буквално връхлита в кабината и се обляга на стената, сякаш това е нейното място. Срещата на двамата непознати е мотивирана от множество съдбовни знаци: героите имат лошо предчувствие, преди да се срещнат; асансьорът неочаквано засяда между етажите; аларменият звънец не е свързан с портиера; сградата е новопостроена и необитаема; действието се развива в почивен ден, когато работниците са си отишли. Персонажите възприемат ролята на случайността по различен начин: мъжът вярва, че случайностите подсказват истини, които човек не може или не желае да види сам, а жената е убедена, че случайностите не определят характера и живота на хората.

Хронотопът изгражда кризисната житейска ситуация в сюжета. Условно може да кажем, че време-пространството променя персонажите магически: когато попадат в извънредна ситуация от тяхното ежедневие, те проявяват истинските си черти и заявяват своите мечти. Хронотопът като литературно-естетическа категория ще ни послужи, за да разгледаме тази извънредна ситуация. Докато асансьорът се движи (времето тече), двамата непознати са безразлични един към друг, но щом машината спира (времето застива), спътниците се поглеждат и усещат близостта си. Противоположностите започват да се привличат.

Ïерсонажите имат различно отношение към време-пространството: за мъжа по-важно е, че не може да стигне там, накъдето е тръгнал (мястото), а за жената по-важно е, че не може да стигне навреме (времето). Жената иска да стигне на всяка цена (не се подчинява на хронотопа), а мъжът - когато му дойде времето (съобразява се с обстоятелствата). Спирането на асансьора за жената е фатална шега, довела до неприятна ситуация, а за мъжа е съдбовен знак, който едновременно го освобождава от неприятното му задължение към неговия приятел и го свързва с една непозната.

Детайлната портретна характеристика на героинята разкрива пълнокръвния образ на една своенравна девойка, надарена с кукленска хубост: 22-годишна, висока, с дълги, хубави крака, стройно тяло, стегнат бюст, нежна кожа, закръглено лице и малки устни. Черните й здрави коси са в най-изряден вид, а формата на бретона подчертава излишък от самочувствие и приповдигнатост. Най-силно впечатление правят черните й бляскави очи, подсказващи нейната безцеремонност. Описвайки външния вид на героинята, авторът майсторски загатва нейните качества, привички и поведение. От друга страна, по-оскъдното портретно описание на мъжа разкрива привлекателен интелектуалец, който съществува сякаш извън света, щастлив в своята самотност: 35-годишен, висок, със спортна фигура, ниско подстригана коса и симпатична външност.

Характерите на двамата персонажи очертават техните противоположни личности. Жената е нетърпелива, поривиста и свръхенергична. В отделните ситуации реагира спонтанно, невъздържано и превзето. Има театрално поведение, сравнена е с актрисата от телевизията, която разказва детски приказки. Склонна е към фатализъм, изпада в нервни кризи и винаги си внушава това, в което й е нужно да вярва. Мъжът е спокоен, търпелив и уравновесен. Неговата мисъл е ясна, точна и логична. Като цяло е мълчалив, пасивен и затворен в себе си, но вдъхва сигурност и проявява решителност във важни моменти. Движението на асансьора е досадно бавно за холеричната жена и дразнещо бързо за флегматичния мъж.

По своята действена и речева характеристика персонажите приличат на разглезено дете, което се възмущава от непредвидената ситуация, и възрастен мъж, който го успокоява. Засядането на асансьора предизвиква поредица от реакции у жената: първо се изненадва, след това недоумява как е възможно, неспокойното й лице прави наивни и смешни изражения, накрая цялата се разтреперва и щом достига връхната точка на вътрешното безпокойство, започва да удря по решетката с всички сили като недоволно дете. Отказвайки да приеме неочаквания затвор, тя се блъска в шперплатовите стени като дива птичка в кафез. Мъжът остава сдържан, като проявява снизхождение и шеговита ирония.

Съобщението за предстоящия граждански брак на непознатата жена променя поведението на мъжа. След като са се сближили, двамата изведнъж се отблъскват като две различни птици, пъхнати насилствено в една клетка. Жената изпада в нервна криза, тъй като е принудена да прекара предбрачната си нощ с непознат мъж в повреден асансьор. Мъжът постепенно потъва в хладна тишина: иска да говори, но осъзнава безсмислената откъслечност на думите си. Героинята също се изгубва в дестилираната тишина: Думите й се ръсеха върху пода, ненужни трохи от глас, който говореше сам за себе си. Двамата попадат в царството на всемирния покой. Щом разбира, че тази привлекателна жена е нечия бъдеща съпруга, мъжът става ироничен, злъчен и дребнав. От своя страна, кокетката се чувства поласкана, защото обича чуждите мъже да я заглеждат и да имат претенции към нея.

Съприкосновението, което усещат двамата герои (сядат на пода и допират телата си), предразполага към споделяне на най-съкровени тайни. Мъжът разказва, че му предстои да помогне на стар приятел, който трябва да бъде справедливо наказан заради своята нелегална търговска дейност. Тук проличава авторовата отрицателна оценка за порочния комунистически режим: героят намеква, че неговият приятел всъщност е добър човек, но е станал жертва на подлостта и мръсотията, вследствие на което се е превърнал в абсолютен подлец, леке и вулгарно животно. Жената изтърсва с просташка откровеност друга отличителна черта на социалистическата действителност: Всичко на този свят е: ти на мене - аз на тебе! В тази ситуация мъжът проявява слаб характер, като се оставя да бъде измамен. Жената възприема този симпатичен несретник като същински паметник на съчувствието.

Двамата притежават една обща слаба черта: за тях чуждото мнение е по-важно от собственото. Жената си представя как ще реагира семейството й спрямо нейното закъснение, но не се замисля как се чувства тя самата в тази неочаквана ситуация. Мъжът си представя каква ще бъде реакцията на приятеля му, без да отстоява собственото си чувство за справедливост. Асансьорът изпълнява ролята на безпристрастен съдия, който не разрешава жената да се превърне в безчувствена материална кукла, а мъжът да си остане наивен глупак.

Двете противоположности продължават да се привличат. Щом погледите им се срещат, настъпва пълно безвремие, в което забравят за целия външен свят. Досега само са се гледали, а сега успяват да се видят. В този миг голотата на лицата им се слива с голотата на чувствата. Взирайки се дълбоко един в друг, те виждат себе си.

В затвореното пространство героите се държат така, както желаят, но във външния свят те не са тези, които искат да бъдат: мъжът от детството си мечтае да стане футболист, но по професия е архитект (иронията е, че той е проектантът, затворен в собствения си строеж); жената мечтае да бъде архитект, но е станала учителка по акордеон в детска школа. Героинята споделя още нещо, което ярко отразява социалистическата действителност: неин приятел е бил чудесен скулптор, но понеже тиквите на българите не са били достатъчно узрели за неговото изкуство, той е отишъл в чужбина, където бил признат за гений. Изводът е, че в социалистическа България талантливите и бездарните хора се толерират еднакво.

Мотивировката на жената да сключи брак по сметка е следната: тя няма достатъчно потенциал, за да завърши висше образование, но няма и достатъчно шанс, за да попадне на подходяща работа, освен това е прекалено горда, за да стане плетачка като майка си, затова е принудена да се занимава с нещо, което не може и не иска да прави - преподава акордеон. Ето защо единственият начин да промени своя нещастен живот е като го свърже с живота на преуспял мъж, който ще я заведе в Хелзинки. Тази млада, пресметлива и красива жена търси в бъдещия си съпруг онова, което й липсва - бъдеще. За нея на първо място в брака не е обичта, а аритметиката. От учителка по акордеон иска да се повиши в съпруга на човек с бъдеще. Героинята има болезнено чувствително съзнание заради униженията, които е понесла в миналото, затова, докато разказва за бъдещите си намерения, тя звучи като щастлива простачка, която с идиотски глас се надсмива над себе си. Безпощадно се унижава със злобен сарказъм. Това нейно саморазкриване е определено много точно като саморазголване.

Мъжът прониква в нейната психология и мислено сваля фалшивата й маска: Аз ви усещам, аз ви разбирам, не мога да обясня как, но вие не сте тази, за която се представяте! Той разбира, че нейната фраза: Точно такава съм, каквато съм! всъщност означава: Такава съм, каквато искам да ме виждат хората! Тя създава илюзията, че се омъжва, за да бъде щастлива, а всъщност иска да й завиждат хората. Самото общество е изцяло материално настроено: всички питат бъдещата булка какъв е нейният кандидат, а не обича ли те. Младата красавица е научена да живее бързо, да има всичко и да не съжалява за нищо. Но непознатият мъж знае, че щастието е състояние на духа, което не се определя от външни влияния.

Героят използва фантазията си, за да разкрие истинските си намерения: измисля история за свой приятел, който се влюбил в непозната булка по време на нейната сватба и изненадващо я откраднал. Героинята обаче гледа реално на живота и не вярва в приказката за Мара Пепеляшка. Ключова дума в речта й е глаголът искам: тя иска независимост, хубава професия, някой интересен мъж, в когото фантастично да се влюби, много деца и една дъщеря, която да прилича на нея, и, естествено, много пари.

След всички тези безпощадни откровения двамата противоположни персонажи се сливат физически и духовно като две половинки от едно цяло. Целувката активизира отново времето (асансьорът тръгва) и пространството (вратата се отваря). Мъжът и жената не могат да повярват, че се е случило нещо съвсем естествено и логично - пристигнали са там, за където са тръгнали. Двамата решават да се разплатят с вездесъщия асансьор, затова инстинктивно се втурват един към друг и доброволно остават в затвореното пространство.

Целувката изпраща персонажите във вечния кръг на времето: те започват да се държат така, сякаш се познават отпреди да се родят; вече не изпитват потребност да си задават въпроси, защото са си отговорили на всичко; нямат нужда да говорят, а да усещат телата си. За първи път споменават имената си (Лозан и Стефка), които са съвсем обикновени и не подсказват нищо изключително. Кризисната ситуация ги преобразява - само за няколко часа, споделени в асансьорната кабина, те сякаш изживяват съпружеските си години извън света: изглеждат състарени и побелели, говорят си тихо и спокойно, не се поддават на излишни емоции и не влизат в конфликти. В този единствен миг те приличат на двама щастливи самотници, откъснати от време-пространството. Докато седят на пода, сгушени един в друг, разстоянието между тях им се струва много малко, но когато се изправят до стените на кабината, разстоянието става невероятно голямо.

Противоположностите започват да се отдалечават. Първият знак е страхът от случайността: жената се опасява, че ако асансьорът не беше спрял, двамата нямаше да се познават, а мъжът я утешава, че все някога щяха да се срещнат. Вторият знак е тъмнината върху лицата им: усмивката на жената и очите на мъжа потъмняват, което символизира техния безвъзвратно отминал миг на просветление. Третият знак е тишината, която пречиства техните съзнания от всякакви ненужни звуци. Четвъртият знак е вътрешното чувство: жената вече не протяга ръце към мъжа, защото чувства, че не може да го задържи.

Тук е вмъкнат важен детайл от плана на спомена: в своето детство Стефка е бягала по хълмовете, защото е искала да хване вятъра за юздите (да покори мъжа, когото обича) и да отиде там, където поиска (да надмогне време-пространството). Порасналата Стефка не желае да бъде обичана, а тя самата да обича. Единствено парите могат да запълнят липсата на обич, защото в материалното общество парите са по-важни от любовта. Лозан е първият нематериален човек, който я пита дали обича своя преуспял годеник, макар че вече знае отговора. Стефка пожелава да покори мъжа, когото е обикнала (да хване вятъра за юздите), затова го пита директно: Обичаш ли ме?, а Лозан отговаря, без да мисли: Да, обичам те. Тогава Стефка му предлага да скочат заедно от 14-ия етаж (да надмогнат време-пространството). Тя отново проявява своята слабост, която я тласка към самоунищожение: не иска да живее щастливо заради самата себе си, а иска да умре трагично, за да си помислят хората за двамата, че са се самоубили от любов.

Докато героите се намират в безвремие, въпросите стават отговори, а щом времето отново започва да тече, отговорите се превръщат във въпроси. Мъжът осъзнава каква е ролята на време-пространството в съдбата им: Ние можехме да бъдем това, което искахме, само в затворения асансьор. Парадоксът е, че в асансьора героите се чувстват най-свободните затворници. Ако нямат избор къде да отидат, те имат избор какви да бъдат. Затова единственият начин да не бъдат подвластни на времето и пространството е да се самоубият. Отворената врата им напомня, че ги чакат един съпруг за Хелзинки и един фалирал мошеник.

Любовта между двамата съществува само докато се намират в спрелия асансьор, откъснати от време-пространството. Няма как да останат заедно навън, защото за Стефка има две равнозначни алтернативи: ако тя избере да бъде с мъжа, когото обича, но той не се съгласи - тя ще отиде при мъжа, когото не обича. Следователно нейният избор е предпоставен: би избрала да бъде с Лозан само ако той се съгласи. Където и да отидат в отвореното пространство, двамата никога няма да имат истината и спокойствието, които им е предложил затвореният асансьор.

Двамата водят дълга игра на думи, докато накрая разберат, че не могат да задържат неудържимото. В кулминацията (слизането от 14-ия етаж до партера) влюбените изпадат в последно безумие: целуват се страстно, за да изпитат всички възможни целувки, и говорят неудържимо, за да изкажат всички възможни думи. Те искат за няколко секунди да изживеят една любов за цял живот. За последен път Стефка умолява своя любим да реши вместо нея, но той не може да я спре да отиде на сватбата, когато в мислите си тя вече е там. В края на нощта те се разделят с целувка по бузата като непознати, каквито са били извън асансьора.

Друг структурен компонент, върху който се изгражда повествованието в новелата "Асансьорът" (Марков 1965), освен хронотопа, е динамичният диалог, затова Георги Марков решава да направи едноименна драматизация (Марков 1967)2, в която да разгърне характерите на своите персонажи още по-убедително на театралната сцена. Последният вариант на пиесата е написан от автора през 1968 г., като запазва сюжетната линия на новелата. Нуждата от жанрова трансформация (новела - пиеса) показва, че проблемите, които поставя авторът в прозаична и в драматургична форма, са особено актуални през 60-те години на 20. век. Те не престават да вълнуват обаче и съвременния зрител3.

В своите бележки писателят определя творбата си като "пиеса за чистите човешки отношения" (Марков 1967: 35). На сцената оживяват двама души, всеки от които върви забързано по своя път, носен от силата на собствената си инерция, и неочаквано попадат в един асансьор, който, случайно или не, прегражда пътя им. Асансьорът изпълнява идейно-смислова роля - той предизвиква героите да открият истинската си същност. Разбира се, рано или късно вратата се отваря и всеки продължава по пътя си. Важен е "мигът на опомняне, на сепване, на дълбоко взиране в себе си". Въпросите, които си зададат двамата спътници, са: "Кой съм аз?" и "Накъде вървя?". Само когато открият истинската си същност, те ще могат да продължат в правилната посока. Заедно или поотделно.

Авторът представя двама съвременни персонажи с техните вечни и неизменни проблеми. Проблемът на жената е класически за всяка епоха и има най-широко съвременно звучене. Тя трябва да реши: дали да се омъжи за човека, когото не обича, но който й осигурява добро материално съществуване, или да остане с мъжа, когото е обикнала в асансьора и който й предлага единствено своята любов. Забележителното при разглеждането на този проблем е "острото, безкомпромисно съзнание" на жената - "тя не е щастливата простачка, която не разбира какво прави, напротив, тя съзнава цялото си унижение и това е нейната трагедия". Само съзнаването не е достатъчно, за да се променят нещата. Нужни са воля, търпение и здрав разум.

Мъжът трябва да реши: дали ще спаси за последен път своя приятел-мошеник, или ще го остави да бъде справедливо наказан. Мъжът е от онези хора, които подават ръка от съжаление и ненужно благородство на делничните хитреци, като по този начин се оплитат в най-елементарни комбинации и сами стават подлеци. Основният въпрос в пиесата е: "Дали онова привличане, което асансьорът е създал между двамата, ще се окаже толкова краткотрайно, колкото е времето за отстраняване повредата на асансьора, или ще продължи цял живот?". Съзнаването на проблема е само първата стъпка към положителната промяна. Необходимо е двамата да преосмислят своите желания и стремежи, без да правят никакви компромиси, за да осъществят мечтите си. За да осъзнае своята същност, всеки един от героите трябва да се сблъска със своята противоположност. Тяхната неслучайна среща представлява своеобразен сблъсък на светогледи, в който се ражда истината.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За руския теоретик Михаил Бахтин терминът "хронотоп" е централен елемент в концепцията му за художествения свят на литературната творба (Бахтин 1983). [обратно]

2. Пиесата е отпечатана през 1967 г. в кн. 11 на списание "Театрална библиотека". Играна е във ВИТИЗ (НАТФИЗ - "Кръстьо Сарафов") от студенти от курса на Апостол Карамитев. Свалена е през 1969 г. Има и телевизионна адаптация. [обратно]

3. След като името на писателя и драматурга бе извадено от идеологически мотивираната забрава, "Асансьорът" влиза с голям успех в театралния афиш на Стара Загора (ДТ "Гео Милев", 2005/2007) и София ("Сълза и смях", 2016, Нов театър към НДК, 2016/2019). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бахтин 1983: Бахтин, Михаил. Въпроси на литературата и естетиката. София, 1983.

Марков 1965: Марков, Георги. Асансьорът. Новели. София, 1965.

Марков 1967: Марков, Георги. Асансьорът. Калай. София, 1967, с. 5-34.

Марков 1968: Марков, Георги. Жените на Варшава. Разкази и новели. София, 1968, с. 31-72.

Янкова 2002: Янкова, Зиновия. Бележки за пиесите на Георги Марков. // Марков, Георги. Пиесите на Георги Марков. София, 2002.

 

 

© Цветелина Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2019, № 2 (231)