ПО БЕЛИТЕ ПОЛЕТА НА ПРЕМЪЛЧАНОТО

Божидар Богданов

web

Езикът не е аморфна маса, а както казват езиковедите, система от системи. Доброто познаване на системата обаче не гарантира нищо повече от висока грамотност и развити умения за комуникация в различните социокултурни сфери. Талантът да се използва езикът в сферата на високата литература, е умението да бъдеш отвъд стандартите, отвъд клопките на клишетата, а понякога и отвъд нормите и правилата. Но докъде се простират човешките възможности, притиснати между Сцила и Харибда на два канона - този на езика и този на литературата? Това разбираме при срещата си с конгениални текстове, родени от мощната фантазия на личности, чиито травми като експлозии разтърсват отделни полета на фикцията, наричана от нас език, и се отливат в една реч, катастрофична като изригване на вулкан или сблъсък с комета. Бездруго срещата с подобно писане ми напомня Апокалипсис-а и Битие-то, едновременно Разрушително и Творящо.

Подобни текстове не изобилстват в световната литература, камо ли в българската, обречена на вечно догонване. Проблемът, разбира се, не е толкова в догонването, а във вътрешната свобода да стигнеш до предела, независимо от обстоятелствата, независимо от избора на естетика. Последната не е нещо, което ще ти помогне, ако ти не си готов да вървиш до края, до дъното на нещата, до корена на езика - възторжено възславящ или иронично дистанциран. Би ли се намерил такъв, който може и двете? И бихме ли му повярвали?

След пародийно-снизяващия дискурс на 90-те по-широките кръгове на четящата аудитория (доколкото има такива) не разпознаха дълбоко българския патос на подобно писане. Патосът на нашата ирония (според поетическото определение на Г. Господинов) остана неразбран, охулен от литературния Джурасик парк с иначе бедната му динозавърска фантазия.

Но се родиха групите за литературен натиск, уродливите явления на амбициозни угодници, искащи отплата за рецензии, за позовавания на току-що формиран авторитет. Камарила от академични инфантили в орбита на университети, конкурси и издателства. Те са новите пенкелери в литературата, които, издали - не издали две-три книги, имат вече по четири-пет награди. Част от тях са скопени от живо чувство, от поетическа фантазия, оголена псевдоартистичност на скопената постиндустриална епоха. Уж, само мускулите на речта си показват милите закъснели урбанисти.

След началото на новото хилядолетие поезията продължаваше да се развива, но позагубила хъс, позагубила инерция. Появиха се нови имена, но не така ярки, някак разнопосочни и убягващи ми. Поезия на отигравани вече модели, обогатени с ново светоусещане, различно от това на батковците и какичките от 90-те. Тук-там някой самовлюбен юноща, размахващ самолюбието си като плащ зад крепостта на блог-чето си. А шпагата-писалка безпомощно боде в нищото.

И - да си дойдем на думата - суетата и скандалите в родната литература. Тук не може да има две мнения: буря в чаша вода. Пълна дивотия е, че разривите у нас имат естетическа основа. В повечето случаи те нямат дори етически мотиви, макар да играят по струните на срупульозни морални императиви, те дълбоко в същината си са вътревидова борба. Борба за територии в литературата на още младите или просто за оцеляване на вече остарелите в популацията. Звучи вулгарно-опростителски, но ако свалим пудрата на речта, заигравките с авторитети, цитатите, препратките, алюзиите, тропите и фигурите, под дебелите пластове на културата ще се оголи човекът и човешкото в първичния му вариант от времето на Каин и Авел. Само че да се счепкаме торс в торс, крайници в крайници, не ни отива, едно книжно тяло е добра територия за нанясяне на удари под пояса.

Много често при литературните конфликти никоя от страните не е права, нито пък "истината е по средата", както казва клишето. Не, истината винаги е по-близо до една от спорещите страни. За съжаление, тук обичайно се е стигало до ексцесии не за принципи, а за дребнавости и дори глупости. Най-вече родният литератор се чувства перманентно ощетен: от колегите си, от времето, от съдбата. И къде да избива чивия - сред групата, там, където се чувства уютно и разбиран. Всъщност групата е второто семейство на българския писател. Така е било някога, приблизително така е и сега. Изключенията са симпатични и самотни, но могат да станат и маниакални.

Най-скандално винаги е около литературните конкурси. И не би могло да бъде иначе - сблъскват се аксиологии, естетики и етики, подмолни литературни течения, модни автори, пристрастия, приятелства, вражди. И накрая - нищо. Компромиси, лукавство и йезуитщина вместо аргументи. Пък какви само егиди им притурили отгоре - я на президентството, я на някоя голяма община, я на нечие светло име. Все тая, драги ми Смехурко. България е парцелирана на зони на литературно влияние, така всеки, участващ в тази бутафория, предварително знае какви са шансовете му. Тази година - поредните позорни страници. Пошлост - така му казваха руските умове някога.

Понеже малцина могат да кажат, че са много обичани и четени автори, а и критериите на четящата аудитория са твърде различни, налага се да вярваме на оперативната критика. Но как да ситуираш литературни йерархии само на тази почва, един-два критически прочита за книга. Ако стигнат до три-четири, е цяло щастие за автора. Има и краегодишни анкети за най-добрите книги сред писатели, критици и публицисти, но те не могат да претендират за достатъчно представителност. И всяка година - все същите оценители. Писнало ми е от тези мимикрии на псевдообективността! Глутниците на групите да са живи! И платените критици на някои издателства.

Във всяка литература има недооценени поети и писатели. Уилям Блейк е открит след сто и петдесет години, а Кафка post mortem. Но българинът рядко се надява на късни прочити и признание. Той иска тук и сега всичко. И никак не е случайно, че има силно надценени автори, които вършеят из страната, прехождайки от конкурс на конкурс. Литературно помиярство без граници. А какво да кажем за тези, които дублират вече получена премия!

Какво не достига на учения, та се амбицира да насилва тая стара блудница - поезията? Тя се отдава с лекота на талантливия, но не понася изнасилвачите. Не е ли по-добре да разгони фамилията на облечената в академична тога матрона, която се кичи с титли и звания. Кой след Ницше би дръзнал да направи от науката чиста поезия?

Иначе дълголетие в литературата може да ти осигури университетът. Той си остава все още авторитетен и достигналите патриаршеска възраст могат да дочакат своя час. Шансът на малцина. Затова и няма значими български автори, които да не са свързани тясно с поне един университет. Да останеш в читанките - също е добър вариант, само дето името ти, дори да е славно, ще предизвиква прозявки от досада.

Една литература не е задължително да бъде в пряка корелация с обществено-икономическото развитие на страната, от която произлиза. Това най-добре доказва латиноамериканската проза. Блясък, фантазия, магика... но и мисъл, каква мисъл. Уви, родната реч дори когато е "омайна, сладка", носи "родилните петна" на Българското - за добро и за лошо.

И никаква дискусия, и никакви дебати. Пък и кой да ги организира. За тая работа се иска кураж и почтеност. Но парите за литература са малко, ще кажат. А и редица други обстоятелства ги възпират. Друго си е да ти опонират добре познатите вечни "семинаристи“ от близкото интелектуално обкръжение. Останалите - борба до гроб за безсмъртие.

II

Литературата или е украшение за пира на живота, което го прави екзистенциално смислен, - или е помия, която изхвърляме след угощението.

Силният диша живота, слабият го описва.

Все повече срещу ми стои някаква псевдообективна литературна институция, а не човек със слабости и пристрастия, която иска да ме премаже като валяк с цитати и позовавания на свръхавторитети. А самият автор ми чезне, губи се между редовете, направил се на толкова умен през рупора на усвоената или пре/писана култура, колкото в разговор насаме никога няма да бъде.

Какви ти съюзи, какви ти сдружения. Събираме се вече на чашка, по козина, по нрав. Вълци единаци в литературата отдавна няма.

Ние, някога младите, станахме, без да искаме, охранители. И кого пазим? Себе си, разбира се. А новите млади искат, но още не могат. Ако не след пет, след десет години ще сме на корнера. Уморени, не ще смогнем да тичаме, да догонваме. Само ще центрираме в полето на литературата своите високи топки, които други ще забиват в мрежата ѝ.

"Не ми достигат тестиси“, беше казал Салвадор Дали. Колко много тестостерон и женственост не достигат на днешната ни литература. Културата се "купува“, усвоява се. Безполовостта и крайният конформизъм ни закопават.

Понякога и една провинциална учителка може да напише няколко фрагмента като Чоран. Но кой да я прочете, да я чуе. Всички слушат и четат естаблишмънта, преди да повърнат от скука.

Има нужда от нови лица: не бодряшко-медийни, нито унило-житейски, не бъбриви, не леки, не тежко-темелни, не комуняги стари, не нови демократи. Абе нови лица, с нови думи за истина.

2016-2018, лятото

© Божидар Богданов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.01.2019, № 1 (230)