РИТЪМ

Благовеста Кирова

web

Алармата на телефона звъни както винаги точно в седем, но тя е будна от пет минути и сега (както винаги) се протяга като котка, за да отърси от себе си последните прашинки на съня.

Докато е в банята, планира внимателно (както винаги) деня си - сутрешната среща с екипа в девет, работата по двата нови проекта, служебния обяд, обаждането на поддръжката за повредата на механизма на прозореца, вечерята и филма преди лягане.

Закусва набързо обичайната чаша мюсли, гримира се съвсем леко (както винаги) с премерени, отработени движения. Само намек за грим, сянка от червило на устните - щрихи, подчертаващи чертите й, не прикриващи първите намеци, че е близо до границата между зрелостта и остаряването.

Колата се плъзга бавно от подземния гараж и (както винаги) поема по обичайния маршрут.

И тогава ги вижда на пресечката. Момче и момиче с раници на гръб, еднакво дълги коси, прихванати на небрежни опашки, спални чували, карирани памучни ризи и пластмасови бутилки вода, вече не им трябва смачкана карта в задния джоб - имат GPS на телефоните.

Вижда себе си преди 20 години и дали заради слънцето, или заради аромата на липи във въздуха, който успява да проникне дори през затворените прозорци на колата, се пита дали довечера, когато си легне, в минутите, които винаги отделя за анализ и оценка на изминалия ден, ще си позволи (както никога) да се усъмни в избора, направен някога.

Чува клаксоните отзад, знае, че бави движението, знае, че сега ще се образува тапа и че ако не тръгне веднага, стриктно организираният й график ще бъде нарушен, може би дори ще се разпадне, че едно закъснение води след себе си друго и че е невъзможно да се върнеш в пътеката, изоставена някога. Гледа себе си още секунда. Стига й. После рязко потегля напред.

© Благовеста Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2016, № 9 (202)

Текстът е носител на Трета награда от Конкурса за кратка проза (2016), организиран от LiterNet & eRunsMagazine.