В ЗАЛИВА НА ЧЕТИРИТЕ ЕЗЕРА

Антон Стайков

web

- Смяташ ли, че наистина е било толкова опасно да влезем в хотела до езерото? - попитахме Щуци, след като му разказахме за романтичното си преживяване в запуснатия Сен Никлаузен.

- Разбира се, че е опасно! Изобщо не трябваше да се приближавате до червената лента. Синът на стария собственик специално взе от полицията цяло руло лента с надпис "не влизай след означението", за да може да се вижда колко са сериозни намеренията му да си опази имота. И ако бяхте минали по пътеката от страната на езерото и бяхте прескочили кея за лодки от страната на пристанището за туристически корабчета, малкият син на Макс съвсем сигурно щеше да ви причака и да ви простреля с ловната пушка на стария готвач Кунцли.

Шейсет години след откриването си ресторантът на Макс бил затворен от санитарните власти на община Хорб заради погазване на строгите правила за хигиена в заведенията за обществено хранене в кантон Люцерн. Всички уреди трябвало да са от неръждаема стомана, а инспекторите изумени видели, че голяма част от кухненската посуда в кухнята е от дърво - скарите на пода, масите, подложките за месо, огромните бъркалки, нощвите за хляб, точилките и някакви непознати за тях груби кухненски помагала. Главният инспектор дотолкова се изумил, че предложил на Макс да го свърже с директора на Градския етнографски музей на брега на езерото, където да се експонира цялата кухня в отделна зала като експонат с особена ценност, като огледало на швейцарския бит от годините след Втората световна война.

Ден преди това бяхме прескочили лентата без никакви опасения - всичко в тази част на Европа е придружено с надпис "забранено" така или иначе и имахме чувството, че през цялото време нарушаваме един или друг закон или разпоредба. Разходихме се по терасата над езерото, покрита с козирка от бетонни греди, обрасли до такава степен с увивни растения, че изобщо не се разчиташе геометрията на решетката, проектирана да разделя променящото се през половин час небе над езерото на редуващи се правоъгълници и квадрати.

Сега седяхме в семплата селска кръчма и обсъждахме на чаша бяло вино случая Никлаузен с един истински комунист от кантон Ури и с бояджията Щуци, който живееше в съседното имение и познаваше цялата налудничава история на семейството, което владееше имота за милиони.

- Жените в тази къща са лоши, жените - продължи Щуци и вдигна ръка към мен да не го прекъсвам, въпреки че нямах такова намерение. - Още когато старият Макс се ожени за оная австрийка, се видя, че му е спукана работата. Макс си прекара в поливане и подрязване на цветята половин век, а старата вещица ръководеше всичко. Страшно беше стисната.

- Това не е стиснатост, а желание за равенство - намеси се без връзка с разговора комунистът от кантон Ури. - Швейцария е единствената страна, която почти е построила комунизма, само някои неща са грешни, но ние ще ги оправим.

Не разбрахме какво точно има предвид комунистът от Ури. От началото на разговора се опитваше да говори с нас на странна смесица от сърбохърватски, руски и словенски, славянска лингва франка, както самият той каза със смях. След първата бутилка вино с двамата обаче разбрахме, че Щуци знае доста за Никлаузен, и му разправихме за нашия романтичен следобед.

- Видяхме стария Макс и го поздравихме, казахме му, че си спомняме неговите стари сервитьорки и вкусното кнюпле - старо алпийско ядене, което не бяхме опитвали никъде другаде. Макс ни благодари, беше с едно много старо куче, което се опита да лае, но нямаше сили и просто поклати муцуната си нагоре-надолу.

- Да, старата готвеше някаква странна манджа, нейна собствена рецепта. Беше толкова стисната, че никога не купуваше нови прибори, използваше старата печка, донесена навремето от майка й от Австрия, освен това никога не нае по-млади хора да сервират или да се грижат за стаите в хотела. Гостите на хотела и ресторанта пък намираха това, че всички вилици, лъжици и чинии са различни, за особено чаровно.

Не знам как набрахме кураж да се качим до стаите на горния етаж. На стените през полуотворените врати видяхме окачени гравюри. По-късно разбрахме от Щуци, че са били откъсвани на случаен принцип от книгите, останали от дядото, учил биология в Сорбоната между двете войни.

Последната му сервитьорка била сигурно на осемдесет и пет. Макс я карал след работа със ситроена си, жена му й давала заплатата за деня на ръка, като удържала цената на бензина до селото от другата страна на този ръкав на Фирвалдщетерзее. Макс я оставял до вратата на дървената й къща горе на склона и преди да тръгне, подавал през отворения прозорец няколко франка, които смятал, че жена му удържала неправилно.

Хотелът наистина изглеждаше като декор в италиански филм от петдесетте. Тревата не беше окосена, старият ситроен седеше паркиран до огромна дървена постройка, а по алеите между розите се червенееха горски ягоди. Опитахме ги, нямаха никакъв вкус.

- А защо не модернизираха хотела все пак? Нали целият кантон се напълни с туристи, след като изгоря дървеният мост. Съвсем сигурно е, че щеше да е ангажиран целогодишно.

- Нали ви казах, жени, алчни жени - заразмахва ръце Щуци.

Изведнъж разбрахме, че има някакво психическо отклонение. Гледаше ни с широко отворени очи и държеше да ни разкаже цялата история веднага.

- Веднъж, точно по време на съботния обед, когато с корабчето пристигаха десетки туристи от града, старата печка се развали и нямаше как да сготвят вечеря. Макс повика майстора от съседното село, който тутакси довтаса с колелото и я поправи. Макс му каза, че ще му плати по-късно, и отвори една бира да го почерпи, а старата вещица веднага се появи отнякъде и му вдигна скандал, че бирата е за клиенти и къде ще му излезе краят, ако се разхищава така стоката за щяло и нещяло, вместо да се обслужват клиенти, които честно си плащат. Такава беше тя - лошава. Държеше сина му от първия брак в кухнята да чисти и мие, не му плащаха нищо, той си падаше малко улав.

Тук Щуци завъртя пръст около слепоочието си да покаже колко улав е бил синът от първия брак на Макс. Комунистът от Ури ни попита как е на български "будя" и за какво ни напомня думата. Не се сетихме какво, той вдигна победоносно показалец. Буда, богът Буда. След това ни спрегна глагола "будя" на няколко славянски езика, доволен от изчерпателното си обяснение, след което отпи от пластмасовата чаша. Облаците бяха изчезнали, не разбрах откъде идваха едрите капки, които затрополиха по дървената маса.

© Антон Стайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2018, № 1 (218)

Други публикации:
Антон Стайков. Добре, че умря Джузепе. Пловдив: Жанет-45, 2017.