ПАРАХОДИТЕ НА ГРЕТЕ БЛУМБАУЕР

Антон Стайков

web

Като всяка швейцарка, Грете Блумбауер можеше да пази тайна. Даже децата й не знаеха какви ги върши, а за младежките си години разказваше рядко и лаконично. Но това, което Андреа, малката внучка на Грете Блумбауер, научи в средата на Люцернското езеро, беше повече от неочаквано.

Трите внучки на Грете прекараха следобеда в старческия дом, където беше настанена баба им. Сега се връщаха оттам и разговаряха на чаша шприц. Зад копринените пердета на корабната трапезария се виждаше силуетът на комплекса, построен още преди войната. И в старческия дом, където прекараха два часа и половина, както и в романтичния интериор на кораба за разходки се усещаше излишният предвоенен лукс, поддържан анонимно в сградите на завоя на езерото. Сестрите се отпуснаха и даже си разказаха с предпазлив смях някои истории извън семейното всекидневие. После се върнаха на въпросите около наследството на баба Грете, която след година ставаше на деветдесет и пет.

Още докато работела като служителка в пощата, Грете била странна птица. В обедните почивки се преобличала в плажен костюм в кабинките на каменния плаж. Колегите й прекарвали два часа в блажено безделие, надвесени над кутиите с обяд в беседките на плажа под пощата и в хранене на лебедите, превърнали се по-късно в символ на града. А Грете плувала до отсрещния бряг. В тесния ръкав на езерото срещу пощата се намираше сградата на консерваторията, в която Грете била приета след гимназията, но после родителите й я задължили да запише курс за администратор. Свирела за удоволствие вкъщи, а когато се омъжила за директора на пощата, съвсем спряла да свири.

Концертният малък роял останал за украса до някое време, после го подарили на новооткритото музикално училище в Белинцона. Там съпругът на Грете купил лятно палацо, за да се преместят след пенсионирането на по-топло. Той обожавал швейцарския юг и говорел италиански и ретороманч без акцент. Но починал рано и не успял да поживее с Грете в палацото.

Там, където в къщата на баба Грете стоял роялът, сега се разполагаше масичка за следобедно кафе с виенски столове. Те май бяха единственият останал спомен от палацото в Белинцона. На стената висяха гравюри с портрети на музиканти и няколко фотографии. На тях беше Йоши Андрие, учителят по пиано на баба Грете, по-късно професор по пиано в Париж. В този ъгъл нямаше семейни снимки, но в салона висеше сватбената фотография на баба Грете, направена в студио в Берн. Тя беше красиво оформена, а долу се разчиташе името на ателието, вдълбано със златни ръкописни букви. Дядо им изглеждаше красив, гладко избръснат, костюмът му стоеше като излят. На по-късни фотографии, които бяха подредени по години в албума, винаги сложен в ъгъла на масата в салона, сестрите още като малки разпознаваха кой кой е. Дядо им беше оформил красива брада след сватбата. Явно, по модата от времето след войната.

Когато се наложило да се разделят с палацото заради високите данъци, баба Грете успяла да го продаде много скъпо на американски университет по мениджмънт, който искал да устрои резиденция за бъдещите директори на корпорации, банкери и политици, които да привикнат с луксозната среда на истинското богатство. Посредниците не знаели, че баба Грете говори няколко езика още от гимназията, и коментирали помежду си на руски, от което баба Грете разбрала, че реалната цена на палацото с мебелите вътре е три пъти по-висока от тази, която смятала да поиска. Добре се възползвала от информацията. И така изведнъж баба Грете станала богата.

Купила си концертен малък роял "Стейнуей" и свирела на него до деветдесетия си рожден ден доста трудни пиеси от Скарлати, Шопен и по-неизвестни неща на композитори от средата на XX век. Ходела на концерти в новопостроената зала с козирка над езерото най-вече с любимата си внучка Андреа. Преди това винаги влизали в трезора на малката банка на баба Грете, откъдето изваждала комплект диамантени обици и пръстен, които след концерта веднага връщала обратно в металната кутия. Веднъж взела Андреа със себе си, за да й покаже помещението на трезора - съвсем като в криминален филм. По време на концертите понякога се обръщала към нея, бавно завъртала ръката си, а диамантът проблясвал в тъмното.

Баба Грете беше написала в завещанието, че обиците и пръстенът са за Андреа. Между голямата дъщеря и сина си беше поделила къщата и земята до езерото Цуг. Но за парите от палацото в завещанието не се споменаваше нищо. Палацото не се обсъждаше на висок глас, а всички знаеха, че то интересува семейството най-много.

Андреа прескочи въжето, което затваряше достъпа до последните три стъпала преди най-високата площадка, защото оттам можеше да наблюдава красивата следа зад параходчето, която се виждаше само частично от луксозния салон на ресторанта. За малко да настъпи двойка младежи, които се бяха сгушили в купчина въжета и се целуваха. Зад тях се проектираше следата от параходчето във водите на зеленото езеро, която образуваше бълбукащ клин с връх, сочещ заострения силует на снежния Фрут. Андреа видя това само за части от секундата и смутено се обърна, за да слезе по стръмните метални стъпала, които отекваха като тимпани от потракването на ниските токчета на скъпите й обувки, купени на Авеню Матиньон в Париж.

Тогава пред нея изведнъж се появи табелката от месинг, монтирана върху боядисания в синьо малък коридор между скрипците за спасителни лодки. "Уважаеми пътници, ремонтът на този параход, антиквитет, който повтаря в детайли оригиналния параход от 1930 година, е извършен с щедрото дарение на г-жа Грете Блумбауер в памет на професор Йоши Андрие".

Андреа прочете табелата първо наум, после гласно. След това се върна почти тичешком назад и почука по стъклото на корабната трапезария, за да повика сестрите си. Те се смееха беззвучно, а стъклото отразяваше точно върху усмивките им изуменото лице на Андреа.

© Антон Стайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2018, № 1 (218)

Други публикации:
Антон Стайков. Добре, че умря Джузепе. Пловдив: Жанет-45, 2017.