Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АМБИВАЛЕНТНОСТТА НА БИТИЕТО СПОРЕД РАЗКАЗА "МЕЧТАТЕЛ" НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

Антоанета Петкова

web

В тежките години след войните от второто десетилетие на ХХ век, във времето на изживяването на последиците от националните катастрофи хуманистът Йордан Йовков вече е отрекъл войната чрез военните си разкази. Между 1920-1925 година той пише петте наратива от сборника "Последна радост", издаден през 1926 година и преименуван по-късно в "Песента на колелетата". Текстовете от книгата представят концепцията на писателя за жизнения избор, за смисъла на екзистенцията, за стойността на човешкото съществуване.

Сред тези важни въпроси значимо място заема и проблемът за двойствеността на битието, интерпретиран в разказа "Мечтател". Амбивалентната същност на света е представена като среща на противоположностите - на деня и нощта, на вярата и безверието, на доброто и злото. Като въвежда образите на Кара Яхя и Ак Яхя, Йовков изгражда двуполюсния модел на действителността - светлата и тъмната му страна. Модел, който много напомня древните религиозни концепти. В този биполярен свят човешката личност трябва да открие идентичността си, да разбере и познае себе си, да осъществи значимостта на живота чрез категоричността на избора си. В света с различни ипостаси човекът (Боянов, Алекси, Ангел) също е амбивалентен и сложен. Различностите на битието са поставили знаците си върху героите. Така човешката личност отразява и реализира в себе си нееднородността на света; среща и обединява минимализирани крайните другости на екзистенцията.

Концепцията за двойствеността на света свързваме не само с християнството. Тя датира от дълбока древност. Откриваме я в древноегипетската митология и в месопотамските религии. Според шумерската и акадската религиозна версия върховната богиня Тиамат има едновременно две същности - божествена и демонична. В друга религия - индуизма, първото божество - Брахма, създава боговете на мъдростта и доброто, но и Асурите - силите на злото. Така още в зората на човешките цивилизации битието е представено като крехко равновесие на противоположни сили. Смисълът на човешкия живот е в безкрайното търсене на равновесието, на правилния път, на светлата страна, в която човек ще може да открие отговора на въпроса: "Какъв е Смисълът?"

Най-ярко идеята за двуполюсието на света в разказа "Мечтател" присъства в образа на главния герой - началника на пощенската станция Боянов. Той не само работи на границата, тя преминава и през живота му, като оформя хронологичната опозиция преди - сега. Тази опозиция съдържа и смислите на нов избор, на други, противоположни пориви. Преди последното си назначение Боянов е "изпитал много беди и неволи", животът му е бил сив, монотонен, без драматични преживявания и ярки спомени - живот на невзрачен и незначителен човек. Когато започва работа в крайграничната станция, героят сякаш интуитивно усеща, че в живота има и още нещо, което го осмисля и го прави многоцветен; че битието има и друга, неизживяна от него страна. И Боянов се променя - той пожелава радостта от живота: "усещаше сега трескава и неугасима жажда да живее, прекарваше през ума си всички възможни радости, които не беше изпитал, всички наслаждения, които не познаваше". Прекарал дълги години в безутешна и убиваща самота, героят до болка желае да изживее любовта, да усети красотата. Той се превръща в своята противоположност, разкрива полюсната различност на своя характер.

Идеята за двойствената характеристика на човешката същност е заложена и в учението на зороастризма (маздаизъм). В него е подчертан биполярният модел на Сътворението. Главният бог - Ахура Мазда, е баща на двама близнаци. Спента Майню е благотворящият дух, сътворението и животът, а Ангра Майню е разрушителният дух, носещ идеята за злото и смъртта. По този начин зороастризмът категорично заявява, че Доброто и Злото - двете страни на битието, са изначални. Въпрос на личен избор обаче е превръщането на тъмната или светлата страна на екзистенцията в основен смисъл.

По подобен начин можем да си представим живота на Боянов: преди той е пребивавал в тъмната страна - водил е лишен от смисъл и дълбоки преживявания живот; сега пожелава другата - светлата страна на съществованието, защото е дълбоко наранен от тъмната страна (от предишния си живот).

Амбивалентността на героя се разкрива и чрез опозициите ден-нощ, динамика-пасивност. Първата ни отвежда към библейския мит за Сътворението. Символната семантика на деня свързваме със светлината. Светлината е началото, тя е Бог: "Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина." (из кн. Битие, гл. 1, 4). Но Бог не само създава светлината, той я и оценява високо: "Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината" (из кн. Битие, гл. 1, 4). Така още от Сътворението светлината се свързва с доброто. Нощта е времето на мрака, на хтоничните сили; тогава господства злото. Носейки в човешката си същина християнската идея за двойствеността, Боянов преобръща естествените времеви определители и смисли на тази опозиция. Алогично, неестествено изглежда неговото поведение през деня. Светлината и слънцето го правят апатичен и ленив (негативни характеристики). Той чувства "тъпа и неясна болка в душата си". Пейзажът, който наблюдава през деня, е модел на душевното му състояние. Когато гледа голото поле, Боянов осъзнава колко е самотен, колко безсмислен е животът му. Сякаш в стремежа си да избяга от тази истина, от откритата, но непожелана и неудовлетворяваща идентичност (героят е опознал себе си/), той мъчно се удържа на едно място. Носейки елипси в съществованието си, усещането за собствената си недостатъчност, той обхожда наличните топосни измерения и се озовава в кръчмата. В съзнанието му тя носи конотациите на алтернативния и поради това мамещ свят. Тя обаче не е онзи топос, където героите на Яворов ("На нивата", "Арменци") пият, за да забравят: лирическият герой от "На нивата" - злата си орис, а арменците - раздялата с род и родина. И дядо Матейко от Елин-Пелиновия разказ "На оня свят" предпочита Ада пред Рая, защото там има кръчми, а в кръчмата селският човек, достигнал пълна резигнация, намира забрава: "В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне". Кръчмата за Боянов е възможност да потърси нещо различно от монотонното, профанното живеене. Но и тя не му разкрива другата ипостаса на битието, а само засилва вътрешното му неудовлетворение. В отчаянието си героят е стигнал до обезличаване, до лишаване от идентичност - раздавачът Ангел е иззел социалните му функции и по този начин го е лишил от характеристиките му.

Вечер обаче Боянов се променя: "Мозъкът му се раздвижваше, той започваше да живее, да мисли, а главно - да мечтае." Проявява другата си - езотерична страна: светла и динамична. Този Боянов е различен човек, противоположен на дневния. Сега той е витален и светъл, мечтателен, може би дори малко хедонистичен. И тази промяна, тази трансформация се осъществява на границата между деня и нощта, на предела между светлината и тъмнината. В образа на Боянов Йовков влага характеристика, която ще остане водеща и за други герои от следващия му сборник "Старопланински легенди" - граничността. В началото на разказа "Мечтател" тази граничност е времева. Денят си е отишъл, но нощта все още не е дошла - героят се променя от особеното преминаване на светлината в тъмнина - "надвечер". Вечерта носи полъха на друг, непознат, но интуитивно желан от героя свят. Така и Стефан от разказа "Кошута" ("Старопланиниски легенди") се променя, когато е подвластнен на мислите си за Дойна или Димана. Русата Дойна провокира у него доброто, тя е светлото начало. Черната Димана ескпонира друга негова страна - тъмната, свързана със злото и греха. Но и Стефан (подобно на Боянов) се оглежда в тях, търсейки собственото си разпознаване. И понеже всички герои на Йовков носят в себе си доброто, Стефан разпознава соларната страна на битието, като свързва живота си с Дойна. По подобен начин среща себе си в очите на Рада Шибил от едноименния разказ. Във всички други очи той се е разпознавал като разбойник, като "страшния хайдутин". Само в нейните е друг - добър, усмихнат, способен на земни, но дълбоки и всеотдайни чувства. Този Шибил пожелава за себе си героят. Затова нито лошото предчувствие, нито сълзите и предупрежденията на майка му могат да го спрат. Ако не може да бъде този Шибил, когото е открила у него Рада; ако не може да е с нея, по-добре да не живее. Ето защо дори куршумите не го спират: "Припукаха пушки... Шибил се спря, страшен, хубав... зачака. Миг-два - колкото сеймените да заредят пушките си".

Оглежданията на Боянов, мечтите му за щастие и любов са свързани с две жени - различни като деня и нощта. Две жени, чрез които в текста още веднъж е интерпретиран мотивът за биполярността на екзистенцията. Първа в наратива се появява Маруся - тя е земното, виталното, повикът на плътта. Тя е образ, свързан с дяволското, съблазън за Боянов, изкушение (подобно на змията изкусителка и Ева от старозаветния разказ). Символният смисъл е постигнат чрез червения чадър на Маруся. Червеното е цветът на жизненото начало, то е знак за младост, здраве, породиста и благородна сила. За тази жена мечтае нощем Боянов, решава се на смели постъпки, но идването на новия ден, появата на светлината обезсилва тези желания и показва откъснатостта на героя от реалния, от земния живот. Дъщерята на Остап Петренко докосва и владее едната страна от героя. Тя е предизвикателство за мъжа Боянов, събужда и зове плътта му. Но като всеки човек и героят от разказа "Мечтател" е единство на дух и материя, а духът му се оказва в плен на Вяра - другия основен женски образ. Значимостта, която тя има за Боянов, е разкрита чрез честото присъствие на чудото: "чудно нещо", "чудно момиче", "чудна разходка". Вяра е чистотата, невинността, идеалът. Белият цвят на дрехите й не символизира единствено младостта и непринудеността. Той носи и значението на прехода, има гранична стойност. Тази семантика може да се отнесе и към Вяра, и към Боянов. Героинята е на границата между детството и младостта. А в живота на пощенския началник тя минава като сила, която го променя дълбоко, из основи, преобръща завинаги света му. Той никога вече няма да бъде онзи, старият Боянов - самотен, отчаян, ненамиращ смисъла на битието. Сякаш целият му живот досега е бил една прелюдия, подготовка за онова, което му се случва на крайграничната станция. От тази граница започва истинският, идеалният живот на Боянов. Тя определя героя като инобитиен, невъзможен за тази реалност.

Огледал се в Маруся и във Вяра, за да познае себе си, устремил се с духа си, с вътрешния си порив към красивото и доброто (което е изначално), Боянов отдава мечтите си и любовта си на Вяра. Чрез нея познава вътрешната си потребност от красота и чистота, т.е. вижда (оглежда чрез Вяра) собствената си духовна красота. Но това о-познаване би било невъзможно без Маруся, макар че Боянов така и не споделя с нея вълненията, които тя предизвиква у него. Вяра отключва у Боянов онова, което е било дълбоко заложено, "извежда го от дълбините, подкрепя го в несигурността му" (Валери Стефанов) - нещо типично за героите на Йовков. Отчаян от безплодието на собствения си живот, той намира смисъла в онова, което преживява с Вяра. Дълбоко значение има семантиката и символиката на името - Боянов започва да вярва - в красотата на любовта и живота, в истинността на това, че и на него му е отредено щастие. Излекувал се е от безверието, което според Ваклуш Толев е "най-страшната болест на отчаянието" (Толев 1992).

След заминаването на Вяра Боянов непрестанно преживява отново и отново срещата си с нея, а когато споменът се оказва недостатъчен, той вербализира мечтите си - променя, "украсява", хиперболизира, довършва случилото се. По този начин отново и отново познава себе си, открива красотата в душата си, защото и Маруся, и Вяра са огледала, в които се е огледал Боянов. Маруся е неверното, "кривото", а Вяра - единственото истинско. Героят споделя с Маруся, която отново е започнала да идва в станцията, че е сгоден (което не отговаря на реалния, а само на имагинерния свят, в който живее той), и макар че Маруся "изглеждаше още по-разцъфтяла и по-хубава", Боянов се държи по друг начин с нея - дистанцирано и хладно, защото "едната помисъл само можеше да оскърби целомъдрието му на човек, чието сърце принадлежи на друга". Въпреки това тя, женствената, горещата, продължава да идва в сънищата му, за да му напомня, че битието има две страни. И макар Боянов, след като е "познал" двете, вече е избрал "пътя" си, то светът продължава да съществува биполярно и да напомня за своята двойственост.

Нееднозначността на битието най-ярко е представена чрез двамата Яхя. Добрин Добрев в "Поетика на Йовковия разказ" (1993) подробно разглежда образите на двамата, представящи "единството на света, видяно като равновесие на противоположности". Единство, заявено категорично в името, което носят - Яхя, но и полюсна различност, носена от определителите - Кара и Ак. Кара Яхя е тъмната страна. Негативната семантика на името ("кара" - черен) е подкрепена и с трикратната употреба на лексеми, носещи същото значение (черен) - "сам черен", "черни коне", "черен дявол". Свещеното число 3 не оставя никакви съмнения, че героят е представител на "злото, порока и нещастието" (Добрев 1993). Но текстът отива и по-далеч в своите внушения - свързва образа на Кара Яхя с адските сили - "дявол". Сякаш в негово лице из подземното царство е излязъл самият му владетел, за да заяви властно своето съществуване. Динамиката ("кара бързо", "пристигаше и заминаваше като вихрушка", "Ни дъжд, ни кал, ни каквото и да е лошо време можеха да го спрат"), с която е обвързан образът на Кара Яхя ("злото, порока и нещастието"), имплицира силата и властта на тъмната страна на живота. Но Боянов не е привлечен, не желае тази страна: "Равнодушно, ако не и с омраза дори той посрещаше Кара Яхя".

Интуитивно противопоставящ се на тъмното начало, Боянов обича да посреща Ак Яхя и неговите пътници. Бричката с белите коне - винаги три, сякаш силата и доброто на Света Троица е с тях, за да противостои на злото, вози предимно млади туркини. Пожелал за себе си любовта и щастието, героят се любува на младостта и красотата на жените. Чрез съзерцаването им чувства, че и той живее; те докосват най-нежните струни в измъчената му от самота душа, която копнее да живее истински, да дарява щастие и обич. И точно белите коне на Ак Яхя донасят щастието за Боянов, жадуваната промяна, която преобръща живота му. Щастието е чудо. Затова то пристига изненадващо, макар човек да го е чакал и да се е надявал да се случи цял живот. Така се случва чудото и в живота на Боянов. Този път той дори не е забелязал каруцата на Ак Яхя, нещо необичайно за героя - знак за различността и изключителността на това, което ще се случи. Емблематично е и времето на случване - отново на границата между светлината и тъмнината; отново във времето, когато мечтите на Боянов като че оживяват: "слънцето беше превалило вече на залязване". И чудото се случва. То се персонифицира в образа на момичето в бяло. Синята птица на щастието (синият воал на Вяра) е дошла и при него. Развяващият се воал на героинята е като че ли "път към безкрая, където реалното се превръща във въображаемо".

Каруцата на Ак Яхя, символ на красотата и щастието, невинаги обаче вози млади и красиви жени. В света освен младост и здраве има старост и болка. И Боянов приема тази страна на битието с търпението на човек, отдавна прозрял истината за света, в който живее - свят на бялото и черното; на бясното препускане ("Той пристигаше и заминаваше като вихрушка") и отмереното движение ("Те се приближаваха към хотела отмерено, равно"); на хаоса от шумове и на мелодията от звуци. Крайни другости, в които героят (преди появата на Вяра) се чувства някак изгубен, но и тихо примирен. Поради същността на своята природа - мечтателността - той "лесно се примиряваше с разочарованието си и чакаше да изминат тия три или четири дни, след като бричката на Ак Яхя отново щеше да се появи".

Представил героя си на границата между двете различни лица на света, категоризирал битието като бяло и черно (Кара Яхя и Ак Яхя), Йовков интерпретира идеята за двойствеността на екзистенцията и чрез маргиналните образи. Алекси - съдържателят на странноприемницата, е собственик и търговец, здраво стъпил на земята човек. Утилитарен по своята същност, той е антипод на мечтателя Боянов. Но също като него има две лица и повествователят ясно ги показва. Едното: "гладко и усмихнато лице, с което посрещаше гостите", а другото: "начумерено и почти свирепо". Живеещи в свят на крайности; в битие, в което има Бог, но и дявол; в топос, пресичан ту от черните коне на Кара Яхя, ту от белите на Ак Яхя, героите също са единство от противоположности. И в това се състои човешката им същина - да отразяват богатството от различия на света чрез собствената си същност. Но те не са просто миметичен образ на действителността, защото всеки от тях аксиологизира различни страни от битието. За Боянов това са мечтите, поривът към красота и щастие, а за Алекси - практическата полза и печалбата. Така всеки прави своя избор и подчертава значимостта на собствения си живот.

Нееднозначен е и Ангел - раздавачът. Иззел социалните функции на Боянов, той е "високомерен и надут". В същото време в оценката на началника си героят е "глупав и извънредно противен човек". Но точно този човек има онова, което толкова силно желае Боянов. Ангел е женен, т.е. през очите на началника на крайграничната станция той е благословен с щастие. На него му е дадено, а на Боянов - не. Това засилва още повече чувството му за лишеност, за непълноценност и мултиплицира желанието му за промяна, за преживяване на онова, което му е убягвало цял живот и което би осмислило както предстоящото, така и миналото. Би придало смисъл на отминалия живот - като на трудна, но необходима част преди истинския живот (появата на Вяра и преживяното с нея). Според Фон Гайер, герой на Димитър Димов от романа "Тютюн", "доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създава сам." Боянов си е създал тази действителност, но този живот е "фикционален", алогичен, интровертен, той е свят на "сънища", "мечти", "бълнуване" (състоянието на героя в края на текста), невъзможен в истинския свят на отмрелите ценности и любов между хората. И все пак това е неговият живот, неговият свят, неговият избор. В този избор ясно личи готовността на героя да приеме смъртта. Именно тя се явява в образа на Кара Яхя: "черен, навъсен, сякаш зловещо въплъщение на лошото време, на нещастието, на самата зла и отмъстителна съдба". И Боянов я посреща, защото е дарен от доброто, защото е бил "сполетян" от щастието и защото само тя - смъртта, ще го отведе при неговата Вяра, само в отвъдното може отново да я срещне. Там ще бъде възможно изживяването на радостта и любовта. Там някъде към него пътува "чудна кола с бели коне, която щеше да донесе неговото щастие".

Вперил поглед в трансцендентното ("И загледан в една точка с трескавите си и пламнали очи..."), устремил се с душата си към него като единствено възможно за порива му, героят от обикновен, невзрачен човек се издига до необикновеното и изключителното. С избора си той имплицира присъда над света, в който живее, присъда и на самия творец. В това двойствено по своята природа битие доброто, красотата и любовта се оказват недостатъчни. Ето защо в следващия си сборник творецът Йовков се насочва към света на легендите. Там, в миналото, той се надява да открие онази хармония, която липсва в настоящето.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Добрев 1993: Добрев, Д. Поетика на Йовковия разказ. Шумен, 1993.

Здравкова 2001: Здравкова, Зл. История на религиите. Русе, 2001.

Ичевска 2003: Ичевска, Т. Библейското слово у Йовков. Велико Търново, 2003.

Кирова 2001: Кирова, М. Йордан Йовков. Митове и митология. София, 2001.

Толев 1992: Толев, В. История на религиите. София, 1992.

 

 

© Антоанета Петкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2017, № 3 (208)