Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА МЯСТОТО НИ ПОД СЛЪНЦЕТО
Първа част

Александър Попов

web | За мястото ни под слънцето

Глава пета

Камбаната ечеше над покривите в ясния и топъл пролетен ден. До погребението оставаше половин час. Димков погледна навън. На тротоара пред къщата го чакаше вече Кочо Ламбов, с когото се бяха уговорили да вървят заедно. Държеше две букетчета от карамфили, едното - за Димков. Жените им бяха отишли преди тях, за да помогнат с каквото могат. Няколко момчета ритаха топка на улицата, тичаха и викаха колкото им глас държи. Над високия жилищен блок насреща затрака щъркел. Димков се разбърза. Облече тъмния си костюм, сложи вратовръзката. Хвърли и последен поглед върху словото, което беше подготвил.

Смъртта се оказа милостива към д-р Алекси Ковачев, споходи го по време на сън. Беше полегнал вчера следобед в кухнята и заспал. По едно време на София направило впечатление, че обичайното му леко похъркване не се чува. Посбутала го, но той не мръднал. Изплашена, позвънила на спешната помощ. Екипът пристигнал веднага, но само за да установи смъртта му. На Димков се обадиха привечер. Отидоха с Ружа веднага, за да поднесат съболезнованията си към близките на покойника, с цветчета от градината си. Из къщата сновяха съседи - толкова неща имаше да се свършат край едно погребение. Покойникът лежеше в ковчег върху дългата маса в хола, с отчужден и умиротворен израз. Димков се приближи и постави букетчето. И жените, насядали наоколо, имаха същото примирено изражение. Не видя София между тях и когато запита за нея, отведоха го в спалнята, където бе полегнала обезсилена. Едва я позна, толкова се бе променила - с размити черти на подпухналото, мокро от плач лице. Погледът й шареше неспокойно, объркан и безпомощен. Като че ли не можеше да повярва в смъртта на мъжа си, да я възприеме като нещо естествено и неизбежно. Димков се наведе над нея и стисна съчувствено ръцете й.

- Алекси беше толкова добре напоследък - прошепна София. - Такъв апетит никога не е имал. Ох! Човек като него няма да се роди вече. Ами ако е само в кома, а?

- Успокойте се! Трябва да поспите.

Не беше се сетил да вземе нещо успокоително или сънотворно от къщи. Усети зад себе си присъствието на Ружа и се обърна:

- Моля те, попитай близките й за таблетки бром или луминал.

След малко повдигна главата на София и я помоли да глътне хапче и да пийне водица. Дойде и свещеникът, за да опее починалия.

...Наближаваше определения час за погребението. Хората отвън не бяха много. От болницата дойдоха неколцина от по-възрастните, които познаваха и помнеха стария лекар. Пристигна и линейката. Две младички медицински сестри поеха траурния венец с лентите. За това се бе погрижил Димков. Очакваше да дойдат повече хора. Покойникът не беше случаен човек, а изтъкнат деец на здравното дело в района. Но мнозина го бяха забравили. Пристигна и погребалната кола. Камбаната биеше непрестанно, настойчиво, призивно...

Димков побутна съседа си.

- Хайде, бай Кочо! Да намерим още двама по-ячки и да изнесем ковчега. Време е.

Ламбов се огледа. Не беше лесно да се открият здрави, държеливи мъже сред насъбралите се възрастни хора. Все пак избра двама и ги поведе след себе си. Четиримата влязоха вътре, подхванаха ковчега и го понесоха към изхода, сподирени от женски плач. Отвън ги посрещна шофьорът на погребалната кола и с негова помощ наместиха ковчега. Един от мъжете пое дървения кръст с името на починалия и пое напред. Последваха го двете девойки с венеца и скромното шествие потегли. Забрадена с черна кърпа, вдовицата пристъпваше, подкрепяна от близки сродници. Шествието се разтегна, по-възрастните трудно следваха колата и поизостанаха. Из дворовете от двете страни на улицата се мяркаха хора, прекопаваха с мотики градинките си. Над къщите се стрелкаха лястовици и техният пронизителен цвъртеж звучеше някак непристойно в ушите на опечалените. Като излязоха на крайречната улица, откъм пролома повя хладен ветрец. Зад последните къщи се откри котловината и хората се загледаха неволно в разцъфтелите градини.

Стигнаха гробището и влязоха. Най-близките опечалени се простиха с покойника. До прясно изкопания гроб ги очакваше гробарят, тъмнолик и небръснат от седмица-две, опрян на лопатата си. Димков излезе напред. Понечи да извади от джоба си писаното слово, но се поколеба. През последния час нещо се беше променило. Другаде трябваше да падне ударението, не там, дето го бе поставил. Реши да се откаже от писания текст. Огледа мъжете и жените, скупчили се около пресния гроб и подхвана:

- Скъпи опечалени близки на покойния д-р Алекси Ковачев, драги приятели! Всички ние таим в сърцата си по една добра, съкровена дума за хората, с които живеем и работим, делим грижи и радости. Но така се случва, че все не съумяваме да я кажем навреме. Все отлагаме, докато стане късно, и оня, за когото е предназначена, не може да я чуе. Към кого да отправя сега моето слово на почит и похвала? Към д-р Ковачев ли? Той лежи мъртъв пред нас, недостъпен и глух за думите ни. Към вас ли да се обърна, неговите най-близки хора и приятели, чиято привързаност и обич го топлеха и радваха приживе? Една сълза, отронена от очите ви, струва много повече от всичките думи, които мога да измисля и да изрека. Не вие се нуждаете от словото ми, а ония, които не дойдоха да изпратят своя стар лекар до последното му обиталище. Ония предишни деца, сега мъже и жени, над чиито легла беше осъмвал, опрял длан над трескавите им чела? Родилките, чиито живот беше опазил, отчаяните болни хорица, на които бе вдъхнал надежда, сила и воля за живот. Градът не разбра и не почувства, че си е отишъл забележителен човек. Затова ще се обърна към хората, които не дойдоха, непризнателните, с късата памет, вечно залисани в своите дребни сметчици. Запомнете моите думи, за да им ги предадете!

А те - неочаквани, крепки, правдиви, сепнаха всички. Странна ведрина оживи лицата. Служителите от болницата бяха вперили поглед в своя лекар, сякаш не можеха да го разпознаят. Това ли беше сдържаният, внимателен и благоразположен към всички доктор Димков? Кочо Ламбов се усмихваше някак плахо, да не би Янко, който ги бе повел нанякъде, млъкне внезапно и ги остави на половината път. И в закоравялата душа на гробаря беше трепнало нещо. Въртеше в недоумение глава, сякаш търсеше някой да му обясни кой беше този непознат, бамбашка мъж, и какво всъщност искаше да каже.

Димков описа накратко най-важните и впечатляващи факти от живота на покойника. Млъкна и погледна лицето му, застинало в хладна усамотеност. Ветрецът си играеше с белия перчем над челото му. Какво беше казал преди време старият лекар на своя млад колега? Димков си припомни:

"Ако намериш истинските думи за мен, бъди сигурен, аз ще ги чуя, па макар и от оня свят." Търсеше тия думи, но все не можеше да ги открие и се измъчваше. Най-важното, най-същественото му убягваше. Но беше длъжен да го намери:

- Този неспокоен, сърцат, неуморим някога човек лежи сега пред нас без дъх, скован и укротен завинаги. Но в своята мъка ние имаме утехата, че изпращаме днес един честит човек. Той притежаваше дарбата на човечността, тази щастлива дарба, която ни изпълва с мир и светлина. Макар и забравен на старини, доктор Ковачев не позна унинието и безверието. Защото знаеше: на всеки от нас са отредени дни на самота, болка и горест. И чак тогава ония с късата памет, непризнателните, безчувствените, щяха да си спомнят за човека, който умееше тъй добре да те стопли с една дума, с усмивка, шега, жест. И да го оценят истински.

Млъкна с чувството, че все още има нещо недоизказано в словото му. Изведнъж като че ли му просветна:

- Но тъкмо в тия дни на самота, болка и горест, и това беше неизкоренимата вяра на д-р Ковачев, щеше да се появи някой друг като него - с горещо, смело, всеотдайно сърце. Защото в нашия стар и толкова изстрадал свят, човещината е жива, плодотворна, неизтощима.

Мир на праха му!

Наведе се и коленичи. Последваха го всички. Чу се сподавен плач. Около гроба се засуетиха мъже. Гробарят и Кочо Ламбов подвикваха припряно. Вдигнаха ковчега с въжета и внимателно го положиха в гроба. Изнемощяла, вдовицата София не можеше да се държи повече на крака. Поведоха я към леката кола, която я чакаше на пътя. Върху ковчега глухо затрополиха бучки пръст. Млад човек се приближи до Димков и му се представи: репортер в местния седмичник. Поиска словото му в писмен текст. Щял да го предложи за печат.

- Нека стигне до повече хора - добави.

Димков обеща да му го изпрати. На изхода на гробището две жени предлагаха за Бог да прости пита в тепсия, сладки и бонбони. Димков отчупи парче от питата, Ружа посегна към бонбонче и двамата се упътиха към дома. Вървяха мълком. Ружа го подхвана под ръка. Зад тях, на почетно разстояние, пристъпваха Кочо и жена му Мара. Унесен в мисли и развълнуван, Димков се запита: дали този ден нямаше да бъде повратен в неговия живот?

*

Беше първата събота на месец юни - слънчева, тиха и някак доброжелателна. Сякаш подсказваше: "Възползвайте се от мен, утрешният ден може да ви възпре!" Габеров бе поканил Ваня Бинева, приятелката й Здравка Мартинова и стария есперантист Въльо Костакиев на еднодневна разходка до градец в Пиринския край. Там се провеждаше международен фолклорен фестивал, посветен на митичния певец и поет Орфей. И тримата се отзоваха незабавно. Една такава разходка щеше да раздвижи всекидневието им, да ги обогати с нови впечатления и преживелици, а защо не и да ги сближи още повече.

По шосето, най-напред, беше селският участък, в който преди години младият лекар Анани Габеров започна работа. Тук бе разпределен и изкара цели три години. Остави добри спомени сред местните хора, до един българомохамедани. Беше и техният човек, когато заработи в болницата, и още повече, като я оглави. И сега, започнал отново работа тук, се появи като отдавнашен познайник, приятел и лекар, в когото имаха пълно доверие. Малко ги занимаваха градските разправии, ежби и клюки. Паметливата и неподкупна съдба беше запратила Анани в този селски участък, в младините му - за едно ново начало, надявайки се да се прероди духом, да заслужи нейната милост и щедрост.

Групата го очакваше на уговореното място в града. Жените седнаха отзад. Имаха свои теми и проблеми, които не интересуваха мъжете. А и те - своите мъжки. Подминаха селския участък, после горското летовище, където Габеров намали скорост, за да огледат отдалеч вилата му - с терасата и островърхия покрив. Продължиха на запад, вперили очи в ненагледните родопски борови гори и поляни. Неочаквано учителката Мартинова, солистка в градския хор, запя: "Горо ле, горо зелена, зиме си пълна с дървари, лете си пълна с комити...".

Присъедини се веднага и водачът с гръмкия си баритон, после и есперантистът, с тънкия си гласец. Бинева, една от "приоданците", дошлите от други места, затананика. Нямаше съпровод на оркестър, но като изпяха първия куплет, продължиха с тара-лала, тара-лала...

По-нататък мъжете подхванаха своя тема, а жените - тяхна. Габеров заразправя за някаква момчешка история по фашистко време. С близък свой другар грабнали една сутрин ловните пушки на бащите си и се запилели из тия гори да трепят зайци - при това в забранен ловен сезон. Фашистката полиция, която дебнела в района нелегални, ги арестувала и след един як пердах ги предала на бащите им, където си навлекли още по-як.

- Чакай, чакай! - обади се Костакиев. - Фашистко време, казваш. Но в България фашизъм, като държавно управление, никога не е имало.

- Как да не е имало бе, Въльо! Минаваш за образован, учен човек, пък ми говориш глупотевини. Ами не си ли чел, не си ли слушал? Толкова много е писано и казано по тоя въпрос!

Костакиев нямаше намерение да премълчи и отстъпи, както се беше случвало неведнъж. Волнодумството се наказваше с лагери и затвори. Но сега много неща се бяха променили. Затънал до шията в блатото на застоя, на неразрешимите за него проблеми в икономиката, които се превръщаха и в социални, и в политически, режимът търсеше панически изход, но не го намираше. Втурна се слепешком във "възродителния процес", но и той не предвещаваше нищо добро и щеше да приключи с провал. В Съветския съюз набираше влияние и подкрепа "перестройката" и "гласността", изнасяха се на показ недъзи и престъпления на режима, за които досега само се шушукаше и коментираше в нелегалния "Самиздат".

- Изслушай ме, Анани - подхвана добронамерено Въльо.

- Аз съм чел не по-малко от теб за комунистическата история и идеология. Но за разлика от теб, не съм спрял дотук. Още в древността е казано: "Audiatur et altera pars! Да изслушаме и другата страна!" Комунизмът и фашизмът са тоталитарни системи, "братя близнаци". С еднопартийна диктатура, с един неоспорим, несменяем вожд и една властваща идеология, превърната в религия.

- Къде се отнесе, бе? Аз ти говоря за фашистка България. От 1923 година до 1944-та. Ти чувал ли си за Сговора?

Жените се побутнаха и смълчаха, наострили уши. Нямаше начин двама българи, седнали един до друг, да подминат политиката и накрая да не се заядат и скарат.

- Добре, че го спомена - хвана се за думите му Въльо. - Как една фашистка партия на власт, като сговористката, ще легализира компартията под името Работническа партия? А тя ще участва по-нататък в общинските и парламентарните избори и ще отвоюва места в общинската власт и в парламента. Ами сговористите губят парламентарните избори през 1931 година и са свалени от власт. Що за фашизъм е това? Но тук ще млъкна, защото... ти натисна педала. Ще ни обърнеш в някое дере, ей!

Високите гористи ридове се бяха смалили и насреща лъснаха острите зъбери по върховете на Пирин. Мартинова подхвана отново: "Ой, красив си Ирин-Пирин, най-красив си на света!"

Подхванаха я и другите. Песента разсея напрежението в предните седалки. Гласът на водача заехтя отново.

- По-тихичко, де! - сбута го Въльо.

Пристигнаха навреме и спряха до централния площад. Фестивалът бе започнал току-що. Намериха свободна пейка и насядаха. Музика, песни, народни танци - с носии от съседни и далечни страни... Беше приятно и забавно. След програмата на площада се изви дълго хоро. Насред с участници във фестивала се заловиха и местни хора, и гости. Габеров не изтърпя и ги подкани:

- Хайде на хорото!

Загърмя Дунавското хоро. Хванаха се и четиримата - вдясно Анани, до него Ваня, после Здравка и накрая Въльо. Едър и къдрокос, стиснал топлата ръчица на Ваня в шепата си, Анани ситнеше и плетеше майсторски стъпките, биеше пета в паветата и разгорещен, се провикваше от време на време:

- И-ху-хууу!

Разходиха се из центъра. Посетиха историческата църква и запалиха по свещица за здраве на живите си близки хора, и по една в памет на починалите. Не подминаха и историческия музей. Поогладняха и се отбиха в ресторант. Габеров обяви твърдо: днес бяха негови гости и поема разноските. Въльо, вегетарианецът, отказа апетитната скара, каквато си поръчаха другите. Предпочете омлета със сирене.

- Докато чакаме - подхвана Анани, - нека помолим нашия многознайко да ни припомни легендата за Орфей и неговата възлюблена нимфа... Как се казваше?

- Евридика! - викнаха сътрапезниците му.

- С удоволствие! - съгласи се веднага Въльо. - Започвам. Заживели заедно, но се случило нещо ужасно: Евридика била ухапана от отровна змия. Умряла и попаднала в подземното царство на Хадес. Орфей се втурва натам, пее и свири с чудодейната си лира. Успява да трогне и склони Хадес да пусне Евридика към Горната земя. Но при едно условие: Орфей да върви отпред и да не поглежда към възлюблената си. Повел я нагоре, но угрижен, не могъл да се въздържи и поглежда назад. Евридика потъва отново в мрака на преизподнята... Толкова от мен, а нататък има думата учителката по история.

Здравка Мартинова, връстница и първа приятелка на Ваня, не беше от приказливите. Но умееше с малко думи, строго подбрани, да изложи мисълта си ясно, убедително - така, че да я запомниш. Изслушваше събеседника си внимателно и съпричастно, предразполагаше го към откровеност, за да разкрие и облекчи душа. Тя беше изповедницата на Ваня.

Сега се замисли как да вмести в няколко изречения философско-религиозното учение на Орфей.

- По произход вълшебният певец, поет и жрец е тракиец. Роден е и израснал в Родопите, хилядолетие и дори повече преди Христа. Всичко, което знаем за него, иде от гръцката митология. Изпреварил е много от идеите, залегнали в нея. "Познай себе си" е известният призив на Сократ. Но векове преди него Орфей е произнесъл думите: "Познаеш ли себе си, ще познаеш и Вселената, и Бога". Оповестявал е възгледи, сродни с християнството: единния Бог-Слънце, възкресението, безсмъртието на човешката душа, постигнато чрез любов, добротворство и с порив към съвършенството, към идеала. Според мнозина изследователи неговите представи за човека и света са сред корените на европейската цивилизация. Може още много да се говори на тази тема, но аз ще завърша с паметните му думи: "Не с меч, а с лира може да бъде завладян светът!"

- Колко красива и възвишена е тази мисъл! - възкликна Ваня. - Предлагам да стане наш девиз!

Предложението й бе прието единодушно.

На излизане Мартинова се загледа насреща в жена, която й напомни нещо. Непознатата се спря, загледа се в нея и се провикна:

- Здравче, ти ли си?

- Милче, аз съм! - изохка Мартинова и се втурна към приятелката си. Последваха целувки, прегръдки, въздишки. После се обърна към компанията си:

- Това е Милена. Моя състудентка. Живели сме заедно цели четири години. А сега... едва се познахме!

Отбиха се в парка и поседнаха на пейките. Здравка и Милена споделяха развълнувано спомени, срещи, съдби. Накрая се разбраха: Милена нямаше да пусне приятелката си да тръгне. Щеше да преспи у тях и да поеме обратно сутринта с автобуса.

Габеров погледна часовника си и се обърна към Ваня и Въльо:

- Време е за път. Готови ли сте?

Двамата го потвърдиха. Есперантистът се прозя, покрил с ръка устата си.

- На мен ми се доспа - рече. - Ваня, седни отпред. Аз ще дремна отзад.

Сбогуваха се с двете приятелки и тръгнаха. След малко Въльо захърка. Анани и Ваня приключиха с разговора, да не го събудят. По едно време Костакиев се събуди, поогледа навън и запита:

- Къде сме?

Водачът назова селото, което се мярна пред тях.

- А! - викна Въльо. - Тъкмо навреме! Това е родното село на покойната ми жена. Ще се отбия при шурето. Отдавна не сме се виждали.

- Твоя воля - отсече водачът. - Къде да спра? Навлязоха в селото и Въльо посочи къщата.

Сбогуваха се и с него и поеха отново. Но разговорът не потръгна. И двамата си помислиха едно и също: дали Въльо не беше го направил нарочно, за да ги остави сами?

Вече се свечеряваше. Наближиха горското летовище. Колата намали ход, отби встрани и пое нагоре по мекия път към вилата. Без да каже дума, Анани стискаше с две ръце кормилото, втренчен напред. Ваня пое въздух да извика, но нещо я задави. След малко ладата спря пред вилата. Анани слезе и опипа джобовете си за ключа. Изтръпна при мисълта, че го е забравил или изгубил. Все едно, нищо не можеше да го спре. Щеше да разбие вратата и пак да влезе. Най-сетне напипа ключа и отвори. Застана вцепенен с лице към колата. Нито заговори, нито протегна ръце към Ваня. Проточи се минута в мълчание. Най-сетне тя се показа. Пое чантата си, хлопна вратата и пристъпи. Мина покрай Анани, без да го погледне. Прекоси антрето и влезе в дневната. Усети зад себе си горещия дъх на мъжа. Анани положи ръце върху раменете й, обърна я и я притисна с такава сила, че тя изохка. Нещо в главата й се разбунтува. Но тялото, изгладняло за любов, премаля и се предаде. Той я вдигна и понесе към широкия диван, запъхтян като хищник, докопал жертвата си. Светът се отдръпна и пропадна нанякъде, останаха само двамата. Тя и той, зашеметени, повлечени в бездънния въртоп на страстта. След половин час поседнаха край масата. Домакинът попари билков чай, поднесе сладко от боровинки и пакет сухари. Ваня беше скътала за всеки случай няколко сандвича в чантата си. Хапнаха и подхванаха разговор за видяното и чутото през деня. Сравняваха качествата на различните самодейни състави, сред които българските блeснаха с темперамент, оригиналност и красота.

Анани се качи горе да подготви спалнята. Като свърши, повика гостенката си. Тя се изкачи бавно по витата стълба. Прозорецът бе отворен, откъм гората лъхнаха благоухания. Легнаха си, притиснати един до друг, с разтоварени от мисли, грижи, спомени и кроежи сърца. Щеше да им дойде и на тях времето. Но тая нощ им принадлежеше, беше тяхна и нищо не биваше да смути нейната сладостна, упоителна, приспивна магия.

*

Още като постъпи на работа в болницата и опозна колегите си, Димков установи, че д-р Радко Панов, завеждащият хирургичното отделение, се откроява безспорно сред тях. Беше на неговите години, но го изпреварил в бройката на работните си места, досега четири. Минаваше за крамолна особа. Поработи като ординатор и в окръжната болница, но не можа да се примири с някои порядки и напусна. Прехвърли се тук и оглави хирургичното отделение. Взискателен и строг, не търпеше невежеството и не прощаваше нехайството. Безгрижните и безотговорни към себе си болни също си изпащаха от острия му език. Но не бе злопаметен. Можеше да те нахока днес, а след седмица да те похвали пред всички, щом си го заслужил.

Беше единственият, който си позволяваше да критикува публично Жан Лешников, когато заявки за инструменти, лекарства, санитарни материали, спешно необходими, се бавеха със седмици. Не стигали парите, нямало ги и в складовете - оправдаваше се главният счетоводител. "Щом ги има в окръжната болница, трябва да ги има и тук - възразяваше д-р Панов. - Да не би нашите болни хора да са втора категория? Няма да четеш романчета в работно време, модни списания с кльощави манекенки, и да каниш нашите хубавелки на кафе в бароковия си кабинет. Няма да пилееш пари за щяло и нещяло, а за най-необходимото да не стигат. Нали си връзкар, тропай по вратите не само за себе си, но и за болницата. Няма да оставя да ми умират хора на оперативната маса, заради нехайството и некадърността на такива като теб!"

Веднъж, при остра свада между двамата, хирургът посегна да го удари. Лешников веднага хукна към градския партиен комитет и настоя за уволнението му. Незабавно! Но тук имаше и разсъдливи хора, способни да преценят правдиво положението и да вземат правилното решение. Вярно беше, хирургът си позволяваше волности, каквито другиму нямаше да бъдат простени, но той трябваше да бъде оценяван цялостно. И в партийното бюро имаше хора, чиито близки бяха минали през отделението и го напуснали с благодарност и признателност. С такива лекари престижът на болницата растеше, привличаше и болни от съседните райони. Подобни личности не биваше да се пилеят, а да се съхраняват. Те бяха ценният капитал на общината, с който тя можеше да се гордее.

Останеше ли свободен, Димков се отбиваше в хирургическото отделение, присъстваше на визитации, участваше в обсъждания на диагнози в трудни, заплетени случаи. А в лекарската стая се подхващаха често интересни, оживени и откровени разговори по най-различни проблеми - битови, научни, културни, напоследък и политически.

В окръжния град преобладаваше практиката от миналото: натрапчив идеологически контрол, дребнавост, злоезичие и болни амбиции. Малцина от управленците съзнаваха, че са стигнали отдавна своето ниво на некомпетентност, че измъчват не само другите, но и себе си, и рушат сами системата, на която се бяха обрекли.

Това осъзнаваха ясно хора като д-р Смиленов, същият, който бе командирован да оглави овакантеното рентгеново отделение в районната болница. Лично се бе сблъскал с нейните проблеми и предупредил своевременно Димков. Прояви даже готовност да помага, ако се наложи.

Членуваше в БКП. Като студент-медик, преди девети септември, бива изключен поради участието си в протестна акция - разпространение на позиви. След девети продължава обучението си, без да има претенции за някакви заслуги. Не превива гръб, не угодничи. Изключен веднъж от партията си и после възстановен, беше сред малцината, ясно осъзнали, че идеята се е превърнала в догма: във власт на произвола и средство за облагодетелстване на едно привилегировано малцинство.

Димков го осведоми своевременно за възникналите събития в болницата. Смиленов отиде в здравната дирекция и настоя да се зачете волята на колектива. Изслушаха го, но заложиха на отличника д-р Каранешков.

*

За повечето лекари, медицински сестри и служители беше недопустимо да оставят Каранешков и Лешников да се разпореждат с управлението на болницата. Недоволството растеше. Но без организация и публична изява не можеше да получи удовлетворение, да постигне целите си. А те, накратко изразени, бяха три: да се отстрани Каранешков от управлението на болницата, а Лешников - от болницата. За главен лекар мнозинството заставаше зад д-р Ваня Бинева.

На Янко Димков му беше пределно ясна необходимостта от група, която да се събере, да обсъди положението и да изготви план за действие. Пое начинанието и за няколко дни тя бе съставена. Включваше завеждащите отделенията, без Каранешков. Не беше подминат и д-р Смиленов от окръжния център. Останалите лекари бяха представени от младия Минчо Стаматов, сестрите - от старшата в хирургическото отделение Шикова, а неколцината по поддръжката - от монтьора Пепо. Проблемът беше къде да се съберат. Дълго обсъждаха различните предложения. Надделя идеята на Димков: срещата да се състои в пилчарника на Кочо Ламбов, надвечер, в един от почивните дни. Съгласието на пилчаря бе подсигурено. Идеята се възприе като находчива, примамваше с представата за потайност и дори конспиративност. Участниците щяха да бъдат превозени с колите на Димков и Пепо.

Всичко, каквото ставаше в болницата, и участието си в него, Димков споделяше с Ружа. Не криеше нищо. А за това, какво се говори и обсъжда от хората, от местното общество, станало напоследък много раздвижено и разхлопано, научаваше от нея. Ружа беше отворена към другите, общителна, и бързо намери своя кръг от жени, които й допадаха по нрав, характер, култура. Одобряваше поведението на съпруга си, но и съзнаваше, че то крие и риск. Помнеше безуспешните опити на режима за реформи, за нова политика, огласявани шумно в решенията на партийните конгреси. Но вместо да се подобри, положението се влошаваше все повече от година на година: лутаница, провали в икономиката и растящо горчиво чувство за изчерпани възможности на режима, за безсилие и разорение.

И сега, преди да тръгне да събере заедно с Пепо групата и да я превози до пилчарника, Димков застана пред Ружа и я запита:

- Искам да знам с мен ли си, или не?

Тя се гушна в него.

- С теб, до края на живота си!

*

В двора на пилчарника имаше барачка за почивка и преспиване, с навес за маса и столове. Тук Кочо канеше свои приятели на раздумка и почерпка. Но сега идваха известни, уважавани хора, които трябваше да бъдат посрещнати и обслужени както подобава. Зае се най-усърдно с подготовката. Присъедини се най-охотно и жена му Мара.

В уречения ден и час Димков и Пепо извозиха заседателите. Дългата маса, с яркошарена селска покривка, беше вече заредена с малки и големи чаши, прибори, напитки и блюда със салата. Гостите останаха приятно изненадани от обстановката. Кочо ги посрещаше усмихнат, ръкуваше се и ги настаняваше един след друг край масата. А Мара, застанала на вратата, наперена, кимаше с глава и повдигаше ръка за поздрав. Кучето, вързано до колибата си, махаше с опашка и подскачаше, сякаш и то се радваше на гостите.

Пъргав и сръчен, Кочо наливаше от неговата гроздова ракийка, да я опитат. Никой не се отказа, дори Бинева и Шишкова. Пред двамата шофьори наля чашите с ябълков сок.

Димков се изправи.

- Всички поканени са налице. Добре дошли! Нека вдигнем чаши и пожелаем здраве и сполука на нашите любезни домакини Кочо и Мария Ламбови.

Гостите вдигнаха чаши и отпиха по глътка, заедно с Кочо. Мара раздаваше целувки от вратата.

- И на второ място - продължи Димков. - Да пожелаем успех на нашата гражданска инициатива!

Отново отпиха. Познавачите не пропуснаха да похвалят гроздовицата.

Започна и деловата част. Димков покани за встъпително слово Ваня Бинева, председателя на профсъюзната организация. Тя се изправи и подхвана:

- Драги колеги! Вече съм разговаряла с вас, един по един, и съм наясно с вашето отношение към настъпилата криза в болницата. Казано откровено, нямам никакво желание да я оглавя. Достатъчно съм натоварена, да не кажа и претоварена. Ще ме освободите от ролята ми на председател на профкомитета, но ще ме въвлечете в нова, още по-отговорна и главоболна. Всички тук сте наясно колко проблеми стоят неразрешени от години, пречат ни, измъчват ни, тровят ни живота. Дойде време да си плюем на ръцете и да поемем инициативата. Ще правим навярно и грешки, но ден след ден ще се учим, ще зреем и растем. Настъпи времето на равносметката. Светът не е този, какъвто го заварихме, когато проходихме в професията си. Промяната е належаща. И тук ми идват наум думите на лекаря и писателя Антон Чехов в разказа "Човекът в калъф": "Не, така повече не може да се живее!" Време е да се простим с примирението и подчинението... Да разкъсаме калъфа, който ни стяга и души.

Млъкна, поразмисли и заключи:

- Откровено казано, боя се... Дали ще мога да оправдая доверието ви? Огледайте се още веднъж, може би ще откриете по-подходящ от мен за главен лекар. Но... каквото и да решите, ще застана зад него. Няма да побягна и да се скрия.

Всички изръкопляскаха - и Кочо, и домакинята Мара. Подготвила мезетата, тя не мърдаше от вратата и не изпусна нито дума от обращението на Бинева. Нетърпелив, д-р Панов подскочи и поиска думата.

- Какво да ви кажа, колеги! Вие го знаете, много пъти съм го повтарял. И все пак ще ви припомня: що за специалист е колегата Каранешков? Да не може да диагностицира своевременно остър апендицит. Ами като не си кадърен, етаж над теб е хирургичното отделение, ще го пратиш там за консултация, а не да лекуваш въображаеми колики. Апендиксът перфорира, момчето разви перитонит. Едва го отървахме. Подобни случаи не са рядкост. Преизпълнили плана! Ами като пълнят отделението с бронхитчета, вписани като пневмонии... И ги боцкат с антибиотици и тровят с какво ли не. Каранешков ще насади тази бъркотия и в болницата, ако поеме ръководството. А за другия, за Парвенюто, не ми се и приказва. Вярно е, посегнах му и сега съжалявам... Потаен, двуличен! Болестно самолюбив, заразил е и неколцина край него. И най-вече колегата Каранешков. А сега - конкретно. Предлагам да се свика събрание на профорганизацията. Да поставим на обсъждане проблема за новия главен лекар и да излезем с предложение той да бъде не друг, а д-р Бинева. Най-подходящата и заслужена кандидатура. И още - предложение за спешна финансова ревизия на счетоводството от министерството на народното здраве.

Прозвучаха гласове на одобрение:

- Приема се. Точно така... Събрание, и то бързо, докато не са ни изпреварили.

Димков предложи:

- Нека да чуем и нашия гост д-р Смиленов, от окръжната болница. Заповядайте, докторе!

Пенсиониран, той продължаваше да работи. Специалността не беше сред най-предпочитаните от младите лекари, а някои се плашеха и от радиацията, като имаха предвид поостарялата рентгенова апаратура. Но с вида и поведението си д-р Смиленов опровергаваше подобни опасения: с военна стойка, енергичен израз и отривиста реч.

- Здравейте! - започна. - Аз съм един от възрастните хора, които предпочитат да общуват не с връстниците си, а с младите. Пък и те ме възприемат като свой. Дано и вие го сторите.

Поизкашля се и продължи:

- Не зная дали го осъзнавате, но в този момент правите важна, решителна стъпка в живота си. Превръщате се от верноподаници в граждани на страната си. Права е д-р Бинева, досега само слушахме и изпълнявахме. Настана време да не премълчаваме безхаберието и беззаконието. Да изразим свободно волята си и да я наложим. Внимавайте да не ви заблудят, да ви поведат по лъжливи пътища. Изостанахме много, сега трябва да догонваме. В момента партокрацията е нащрек - съзнава ясно мащаба на своя провал и търси изход от кризата, угоден за нея. След провала си моите другари не ще могат да удържат властта. Но ще направят и невъзможното, за да опазят парите си, да прилапат и от държавните. И разбогатели, да възседнат отново властта. Дойдох тук, за да ви вдъхна кураж. Вие сте на прав път. Дерзайте! Но пак повтарям: бъдете осторожни, да не ви подлъжат и да ви сграбчат отново.

Последва ръкопляскане. Кочо не издържа и се провикна:

- Да вдигнем чаши за здравето на д-р Смиленов!

Изказаха се и други. Накрая гласуваха задружно за профсъюзно събрание до седмица, с дневен ред: гласуване на предложението за д-р Бинева на поста главен лекар и за спешна финансова ревизия. Разпределиха си и задълженията по организацията на събранието.

Дойде редът и на домакините да се проявят. Кочо напълни чашите с вино, на двамата шофьори по-малко, колкото да го опитат. Мара се разшета. Винаги кисела и критична към всичко наоколо, сега се бе разтичала като млада булка. Поднасяше засмяна чиниите с деликатеса на фамилията "Бански старец", наред с печената сланинка, суджука, птичите кълки и дробчетата. Посрещала тук какви ли не дружинки, правеше сравнение и преценяваше тази като по-специална. Беше лекувана от д-р Бинева и оперирана от д-р Панов. Такива думи не бе слушала тук досега, допадаха й, щеше да ги запомни.

Почерпката продължи около час - с много приказки, закачки и смях.

Като се прибра, Янко разказа на Ружа всичко, каквото се беше случило - доволен и обнадежден. А тя им пожела успех. С цялото си сърце!

Събранието се проведе по спешност след няколко дни. Ръководеше го д-р Димков. Изказаха се всички, присъствали на предварителната среща, в това число и д-р Смиленов. Присъединиха се още неколцина. Проекторешението, кратко и ясно, получи пълна подкрепа. Беше адресирано до министъра на народното здраве, с копие до окръжната дирекция по здравеопазването и кмета на общината.

*

Двата летни месеца юли и август, време за отпуски, минаха сравнително спокойно. Поисканата от профсъюзното събрание финансова ревизия беше вече в ход. Д-р Каранешков, изпълняващ временно длъжността главен лекар, демонстрираше спокойствие и самоувереност, сякаш нищо особено не се е случило. Жан Лешников шеташе припряно из местните и централните кабинети на влиятелни лица, за да затвърди връзките си и да си осигури твърда подкрепа: да излезе победител в битката и да се надсмее накрая над жалките провинциални злоумишленици. Главният му аргумент беше: "Ако им отстъпим тук, това ще ги окуражи да посегнат и нагоре".

В края на септември беше обявен резултатът от ревизията: недостоверни финансово-счетоводни документи с данни за лично облагодетелстване, наред с разхищението на парични средства и материални ценности, довели болницата до фалит. Последва уволнение на главния счетоводител, съпроводено с начет.

Д-р Бинева зае длъжността главен лекар на болницата. Първият човек, който й се представи в кабинета и я поздрави за новия пост, беше лекарката от детското отделение Темкова. А главният готвач Миладин напусна спешно болницата. Твърдата и непоклатима до тоя момент бюрократична практика се беше пропукала. Рентгеновото отделение се настани в кабинета на Лешников, който изчезна нанякъде. Димков усети, че е на път да намери мястото си като лекар и личност не само в града, но и в околните села. Поздравяваха го на улицата хора, които не познаваше. Негови пациенти го спираха за кратък разговор, споделяха свои здравословни проблеми, а по-нататък и семейни, и обществени, и търсеха мнението му. Местната организация на Червения кръст се обърна към него с молба да подготви и изнесе лекция на тема алкохолизъм и тютюнопушене пред учениците от горните класове. Стори го. Получи покана за здравна беседа и от Клуба на пенсионерите, последвана от Клуба на инвалидите в града.

Един ден в кабинета му влезе огнярят на болницата Дечо Сърбинов, дебел и чорлав мъжага. Синята му престилка, избеляла и зацапана, бе закопчана само пред гърдите. По-долните копчета се бяха изпокъсали под напора на шкембето.

- Докторе, идвам при теб за една услуга - избоботи Дечо.

- Казвай. Но кратко.

- Положението е напечено. Ще хлътна с двата крака. Имам договор с болницата да прибирам цялата помия от кухнята. Гледам прасета. Срещу помията съм длъжен да предам на болницата пет прасета. Какво става, обаче? Санитарките я крадат и носят вкъщи. Засичал съм ги много пъти. И те гледат животни, ама каква полза за болницата? Оная, кривогледата санитарка, гледаше прасе на Лешника. Ти пописваш тук-там. Хайде да измайсториш един рапорт до главната лекарка.

- Добре. Става. Ама искам и за мен едно прасе.

Дечо се почуди. Истина ли беше или докторът се шегуваше? Димков избухна в смях.

- Добре, ела следобед. Към четири часа. Ще го стъкмим някак.

Една сутрин минаваше забързан край входа на стационара. Портиерката Доца го дръпна за ръкава.

- Докторе, да ти се оплача...

- Бързам, ще закъснея.

- Само няколко думички! - помоли Доца и за малко да се разплаче. - Не мога да си вляза в апартаментчето. Вече година. На квартира съм, наем плащам.

Димков се спря, заинтригуван. И той не беше успял да влезе в кабинета си цяла година.

- Добре. Като ти свърши смяната - горе, при мен.

Доца се появи в уреченото време, без престилка и кепе. На жилетката й бяха забодени безопасна и още две шивашки игли, с бял и черен конец - за всеки случай. Веднага подхвана:

- От досегашните жалби файда никаква. Искам да се оплача в "Работническо дело" и телевизията. Коминът за печката ми в кухнята не тегли. Щом я запаля, апартаментите над мен се пълнят с пушек, и ела гледай какво става... Хората блъскат по вратата ми, викат и се заканват, като че ли аз съм виновната.

Димков прояви интерес. Беше сама жена, вдовица: цял живот събирала левче по левче, за да придобие собствен дом, и сега, когато мечтата й се бе сбъднала, да не може да влезе в него. А най-много го заслужаваше: тя, която изпълняваше службицата си с рядко усърдие. Поиска подробности около случая. В главата му вече зрееше съдържанието и езика на жалбата.

- Утре ще го имаш - рече. - Обади се по това време.

Веднъж в кабинета му се появи жена на средна възраст, забързана и разстроена.

- Доктор Димков! Почина баба ми Станка, на деветдесет години. Беше чудна жена, народна певица! В печатницата ми предложиха няколко некролога, но твърде сухички. Аз искам некролог, който да я възпее. В стихчета. Вие ги пишете, нали?

- За съжаление, не.

- Тогава нека е обикновен некрологът, но прочувствен. Като нейните песни - и жената подхвана игрива песенчица.

Наду го смях, но се овладя. Не можа да откаже. Заряза работата си и нахвърли на лист кратък сърцераздирателен текст.

Ала веднъж отказа. Представи му се медицинският фелдшер Груйчо, от години пенсионер. Оплака се от ниската си пенсия. За нищо не стигала. Решил да подаде заявление да го признаят за "активен борец", та да прибави нещо към нея.

- Борец срещу какво? - попита лекарят. Груйчо не можа да се сети, но обясни: - През зимата беше. Събираха ядене за партизаните. И аз бръкнах в качето и подадох парче сланина.

- Много си закъснял, бай Груйчо! По-рано трябваше да се сетиш - засече го Димков и го отпрати.

*

В новия кабинет на рентгеновото отделение можеше да се работи спокойно, съсредоточено и пълноценно: да се покани на разговор колега или пациент, да се провеждат вътрешните сбирки в нормална обстановка. В единия ъгъл беше прикътано барче. Жан Лешников не бе смогнал да го разглоби и отнесе.

Тия дни д-р Минчо Стаменов, вече назначен в отделението, трябваше да замине за столицата, където се откриваше поредният курс по рентгенова диагностика. Денят започна с обявената сбирка. Пръв се появи младият лекар, после старшата Вирджиния, Витка и новата лаборантка, с която се сдоби отделението - Николина. След тях се присъедини и санитарката Гена. Тя не седна, готова да хукне и да изпълни някоя поръчка. Димков огледа обстановката. Тук можеше да се диша по-леко, "на рахат", както се изразяваха старците, да разгърнеш докрай възможностите си на специалист и ръководител. И все пак имаше усещането, че нещо липсва. Сподели го с другите. Огледаха се, но никой не можа да се досети.

Внезапно Гена се чукна по главата.

- Ами... портретът го няма. Оня, на Рьонтген...

Всички се разсмяха. Санитарката да им го каже. Гена се засили натам. Тръгна и Стаменов, да й помогне. На първо време го поставиха над библиотечния шкаф.

- Така, сега сме в пълен състав - подхвана Димков. - Начело с нашия патрон. Впрочем бях започнал да ви говоря за неговия живот. Докъде стигнахме, помните ли?

- До Кайзера! - обади се веднага Витка.

- Оня ден го видях на пазара. Поздравихме се - съобщи санитарката.

Останалите прихнаха в смях.

- Какъв пазар бе, Генке? - смъмри я Вирджиния. - Тук не става въпрос за д-р Габеров, а за кайзер Вилхелм ІІ, германския цар.

- Добреее! - продължи Димков. - Най-напред нека завършим с биографията на Вилхелм Конрад Рьонтген. Когато избухва Първата световна война, той предоставя всичките си спестявания на сираците. Дори златният му медал на Нобелов лауреат е бил претопен и раздаден. Жена му умира. Преживява самотни старини, с неколцина верни приятели. А в това време откритите от него лъчи, приложени в медицината, шестват победоносно по света. Веднъж старият човек се поболява и негов близък го води на преглед в местната болница. Налага се рентгеново изследване. Като го записва в дневника, лекарят се чуди на съвпадението: пациентът носи името на великия учен. "Не е съвпадение - поправя го болният стар човек. - Аз открих лъчите Хикс." Забележете! Той никога не е назовал тия невидими лъчи рентгенови. Умира през 1923 година в Мюнхен. С това ще приключа и моя разказ. Такъв е бил нашият патрон - могъщ творчески ум, твърд характер, съчетан с добро, отзивчиво сърце. Изпълнил е мисията си на този свят. Сега е нашият ред...

По-късно, през почивката, нещо потегли Димков към близката гора. Рядко я спохождаше. Беше единствен лекар в отделението, а броят на болните растеше от месец на месец. Преди да тръгне, обади се на санитарката.

- Аааа! - отзова се Гена. - Значи, ти е домиляла полянката... Ама си закъснял. Цветята прегоряха на слънцето, а дъждът ги повлече надолу. Нали водя двете си кози на паша в гората, та знам.

- А как разбра, че ще потърся полянката?

- Оти те познавам... Не съм врачка, ама се досещам... Димков се изкачи донякъде и обгърна с поглед града под себе си. Денят беше ведър и слънчев, като оня, в който пристигна тук преди година. Отново жълтееха короните на старите брястове. Мушици бръмчаха жаловито наоколо, сякаш предусещаха близкия си край. Гората, прегърнала града от запад, навлизаше в него, за да усети топлия му дъх и да го освежи. Преживяното тази година, с усилните си дни, сътресенията, но и сполуките, го беше не само обнадеждило, но и закалило. Живееше с бодрото усещане, че е открил най-сетне себе си, неповторимата си същина, и е на път да намери и своето истинско място под слънцето.

"Малката битка тук приключи успешно - каза си. - Предстои голямата, съдбовната... Но първо в нас трябва да пламне: срещу безличието, примирението, срещу робския инстинкт в душите ни".

Гена се оказа права. Не видя нито едно цвете на поляната. А и тревата вече съхнеше. Пообиколи и се натъкна на синьо минзухарче, смушило се под храст. Нежно и крехко, не беше се предало, бе устояло на лудите вихри. Димков седна до него, да отпочине.

Дочу тревожния вой на сирена, линейка летеше към болницата. Някой беше пострадал, а може би и береше душа...

Погали минзухарчето. Изправи се, махна с ръка над него за сбогом и заслиза бързо надолу.

 

 

© Александър Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2017
Александър Попов. За мястото ни под слънцето. Варна: LiterNet, 2017