Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА МЯСТОТО НИ ПОД СЛЪНЦЕТО
Първа част

Александър Попов

web | За мястото ни под слънцето

Глава трета

През тази зима Кочо не зареди пилчарника. От различните му занаяти на преден план излезе касаплъкът. Викаха го да коли прасета, мнозина идваха да мелят месо и да пълнят суджуци в избата му. Тия занимания бяха за него приятно разнообразие и отмора след тежката работа в пилчарника. Оставаше му време и да постегне нещо в къщата. Сега беше решил да изчисти тавана, където от години трупаше стари, непотребни вещи.

Една неделя, в началото на февруари, навлече работните си дрехи от поизбелял док, тури на главата си стар каскет и се качи на тавана. След малко пристигна и Димков с таке на главата, навлякъл синята си престилка, с която чистеше москвича. Жените бяха заети тая сутрин с домакинска работа, децата му, отишли на забавно ученическо утро. Двамата мъже се заеха да почистят сами тавана.

Пред очите им се разкри обезкуражителна гледка. Цялото пространство под покрива беше наблъскано с вехтории, покрити с дебел слой прах. Под гредите висяха паяжини. Единствената крушка едва смогваше да освети средата на тавана, ъглите тънеха в мрак. Лекарят се наведе и вдигна смачкана тенекия. Повъртя я в ръцете си, но не можа да схване предназначението й.

- Това е старата ни мивка - обясни Кочо. - Прави я Пенчо Фитиля. Бях му поръчал и казанче, даже му го предплатих, ама ме завлече. Нейсе, и той хаир не видя. Удави се в язовира.

Димков подхвана с другата си ръка дървен цветарник и пое надолу по тясната стълба.

- Па внимавай да не одраскаш стените! - предупреди Кочо.

Самият той награби два допотопни пчелни кошера от плетените, измазани с глина. Като слезе на двора, обясни подробно на Димков къде да оставя вещите, как да ги почиства с метличката и да ги подрежда по вид и качество.

- Какво ти качество! - почуди се Димков. - Извинявай, ама всичко това е за огъня или за боклука.

- Море дай ми ти на мен един битпазар, па да видиш какво става.

След кошерите дойде ред на кюмбетата, на рибарските мрежи, на конските такъми, на чувалите с вехти обувки и носии, на калайдисаните съдове от сватбата на родителите му... Всичко това бе натрупано от години, с намерението да се използва за нещо или да се разпродаде. Но битпазар в града нямаше и едва ли щеше да се разкрие скоро.

След два часа ровене, прехвърляне и пренасяне двамата успяха да разчистят средата и тръгнаха към ъглите. От прахоляка Димков кихаше, та цепеше въздуха. Додея му тази работа, но беше се хванал и нямаше как да се откачи. Извади и лош късмет - линейката не го потърси нито веднъж. А вехториите като че ли нямаха свършек.

- Ти си трупал, бай Кочо, трупал, та си се забравил! - не можа да скрие раздразнението си помагачът. - Ами ако се бе срутил тоя таван над главата ти! Ако беше се подпалил, а?

Кочо не отговори веднага. Тази камара от партушини, натрупала се незабелязано през годините, беше смаяла и него.

- Още днеска ще извикам цигането, дето ми помага. Да вдигне, каквото му трябва. Непотребното в огъня и край. Няма да си играем на шикалки, я.

След малко свали на двора някакъв плосък предмет, обкован с летви. Огледа го оттук-оттам, но не можа да си спомни какво е. Заинтригуван, изчезна за минута и се върна с теслата. Разкова набързо летвите, измъкна хартиената обвивка, после платнения калъф и пред очите им се показа неочаквано картина с маслени бои. Беше обрамчена с изкусно изработена дървена рамка. На Димков се стори, макар и от пръв поглед, че това е сериозна, майсторска творба. Истинска изненада сред претъпкания с непотребни стари вещи таван.

- Бях го хептен забравил това чудо! - разприказва се Кочо. - От Унгария бе, от фронта го домъкнах. Бях във военноинженерна рота. Пишех на жената да не ми изпраща храна, а пакети цигари. Много се търсеха... Като си тръгнахме, купих я тая пущинка от една заложна къща. Килограм цигари ми струваше. Ей, зарад тия крави я купих, дето ги видиш тук. Хубава стока. У нас тогава нямаше такива крави.

Загледан в картината, Димков мълчеше. Изобразяваше пълноводна река, отразила в игриви отблясъци огъня на лятното слънце. Наблизо зеленееше горица, а в далечината се извишаваха планински ридове. Предният план се заемаше от няколко крави - едри, с изпъкнали хълбоци, нагазили до колене във водата. Обикновен, традиционен сюжет. Но омарата на знойния ден, сънливата отпуснатост, покоя се усещаха просто физически. Изобразеният свят присъстваше категорично, истински, притихнал и заслушан сякаш в омайния шепот на Всемира.

Впечатлен, Димков не можеше да откъсне очи от картината. Обхвана го настойчиво, силно и непобедимо желание да я притежава. Струваше му се, че тя би могла да му помогне: да го умиротвори, пречисти, извиси. Беше му попаднала ненадейно - съкровище, скрито в камарата вехтории. Не биваше да го изпусне. Но тази картина струваше навярно много пари - над неговите възможности.

- Как я намираш? - запита Кочо.

- Какво да ти кажа, средна хубост - поизкриви душа Димков. - Не е любителска работа, естествено. Тук е пипала ръка на професионалист. Приятна е за гледане...

- Лашнал съм я в глуха линия и съм я забравил. Да ти кажа право, от картини не разбирам. Ама рамката е без грешка, нали?

И се запъти отново към тавана. Димков пое подире му, но умът му беше в картината. "Ще я окачи в някоя стая - разсъждаваше, - колкото да запълни с нещо голата стена. И няма да я погледне. За него ще бъде обикновена вещ, като всички останали. Но той е собственикът, не аз. Несправедливо, но факт."

След половин час привършиха: таванът опразнен, а вехториите наредени на купчини в задния двор. Кочо ги огледа. Побутваше това-онова, премисляше. Всички криволици в живота му имаха тук своите безпогрешни свидетели - и ония, останали от баща му и майка му. Макар и непотребни сега, раздърпани, развлечени и жалки на вид, те бяха част от миналото му, от него самия. Не, не беше само дребната сметка, заради която кроеше да ги задържи.

Помагачът долови мислите му.

- Времето е хвърковато, бай Кочо. Не можем да го препънем, да го спрем. Старите вещи няма да ни върнат миналото. Оставим ли ги да се трупат край нас, ще ни отнемат и въздуха, ще ни затиснат и смачкат. Напред, напред трябва да гледаме!

- Че кой е против? Ще кажа на моето циганче, ако иска и всичко да прибере.

- Всичко ли, и картината? - изплаши се Димков.

Кочо очисти с ръка паяжината, полепнала по мустака и лицето му.

- Вземи я, ако ти харесва.

- Какво ще искаш за нея? Тя може да струва много пари.

- Подарявам ти я. Нали ми помагаш тук. Па и за здравето ни си загрижен. С теб се съветваме. И да си призная, с вас се живее по-леко сега...

За Димков не беше лесно да свикне изведнъж с мисълта, че е фактическият, окончателният, неоспоримият собственик на картината. Такъв рядък шанс в живота си не помнеше. Дори се изплаши да не се появи непредвидена пречка, която да осуети всичко, както се бе случвало неведнъж.

Побърза да отнесе картината вкъщи. Ружа гладеше на масата негова риза. Постави картината срещу прозореца, така че да бъде добре осветена, отдръпна се и рече:

- Ружке, погледни с какво се сдобихме.

Тя се приближи, изви глава и се загледа учудено в картината.

- Хубавичка е! - отзова се. - Колко даде?

Работеше като касиер-счетоводител в почивна станция. Водеше сметките и знаеше, че мъжът й не е твърде опитен в сделките.

- Нищо не ми струва - похвали се той. - Подарък ми е от бай Кочо.

Ружа се успокои и отново се захвана с гладенето.

- Не съм кой знае какъв познавач - продължи съпругът. - Но ми се струва, че това е забележителна творба. Ами ако се окаже шедьовър на прочут художник? Картина, която да прави чест и на Националната галерия! И такава представителна творба ще краси нашия скромен дом и ще радва очите ни. Представяш ли си?

Неговото въодушевление не можа да зарази Ружа, друго й хрумна:

- Ако наистина е толкова ценна - каза, - моят съвет е да й приберем парите и да запушим някоя и друга дупка.

Димков я изгледа с недоумение. Как можеше такова нежно и миловидно създание да разсъждава като търгаш?

- Тук касиер-счетоводителката няма думата. Колкото и да предлагат, няма никому да я дам.

Вдигна картината. Мястото й беше в хола, естествено. Там, където щеше да посреща гости. Приготви чантата си за баня. Москвичът го чакаше под навеса в двора. Настроението му беше отлично. В банята намери познати. Подхванаха интересен разговор, в който вмъкна и превратната история на картината, попаднала неочаквано в ръцете му.

Това бе кварталната минерална баня. В нея всички бяха равни, такива, каквито се бяха пръкнали на този свят - голи сред голите. Пристъпили в нея, те се прощаваха с позата, суетата, самомнението, високомерието. Споделяха болежките си, нищеха злободневието. Бликналата щедро вода, горещината, парата, отпускаше не само снагата, но и душата, освобождаваше я от студената и корава хватка на разобщението. Под купола на хамама, както и под купола на храма, владееше духът на сближението, откровението и добрата воля. В този курортен градец обществената баня бе част от начина на съществуване. Тя, а не парламентът, беше истинският образ на демокрацията.

Като се върна след час, намери задния двор на Ламбови почистен основно. От купчината стари вещи нямаше и помен. Димков се изненада. Не беше предполагал, че Кочо ще се отърве толкова бързо от своите вехтории. Навярно бе харизал всичко на циганчето и близките му. Тази чевръстина можеше да означава само едно: беше разчистил без колебание сметките си с миналото.

Изведнъж го видя да се измъква бавно от избата. Залиташе, съсипан от умора.

- Какво става, май циганчето е обрало всичко? - запита.

- Не, не... Сместих ги в избата.

Задъхан, застана пред Димков. Обвит в прахоляк и паяжина, бе заприличал на разкривена, извехтяла стара вещ, попаднала като по чудо сред живите. Но лека-полека се съвзе, физиномията му придоби обичайния си съсредоточен, упорит и деловит изглед. Вдигна глава и рече:

- В някои музеи събират стари вещи. За... как му викаха? За битов кът. Ще се обадя на нашия. Да приберат, каквото им трябва.

Почеса се зад шията и добави:

- Да мислим и за държавицата ни... На работяги като теб и мен се крепи. Ама ония, чантаджиите, дето само плямпат и командват, ще я загробят.

*

През нощта бяха повикали Димков за снимка на пациент с "остър корем". Под диафрагмените куполи се откри прослойка въздух, като след пробив на стомашна язва. На сутринта първата работа на рентгенолога беше да се обади в хирургичното отделение. Оперативната намеса бе потвърдила диагнозата. Пристигна с белодробна снимка и младият Стаменов от спешната помощ. Отнасяше се за контузия на гърдите при пътнотранспортна злополука. Откри се счупено ребро с плеврален излив.

Стаменов проявяваше значителен интерес към рентгеновата диагностика, често сам представяше снимките, заедно с обстоятелствата, които са ги наложили. Двамата обсъждаха данните, вероятната диагноза и другите диагностични възможности. Постепенно у Димков укрепна мисълта, че тоя момък е напълно подходящ за вакантното лекарско място в отделението. Беше интелигентен, с общителен характер и добър китарист. Ръководеше естрадния състав на кварталното им читалище. Понякога, при нощни дежурства, идваше с китарата, за да посвири и попее тихичко заедно с другите от екипа, след тежък случай. Така се опитваха да овладеят напрежението - своеобразен кратък отдих за възстановяване на силите. Позволяваше си и дързостта да оспорва някои диагнози на утвърдени клиницисти в болницата. Момъкът допадаше на Димков и той започна да го кани на работните сбирки в отделението. Беше ги утвърдил след назначението си, колкото и скромен да бе съставът.

Тази сутрин програмата включваше кратко изложение върху биографията на патрона на отделението. Разположиха се в скопичния кабинет. Присъстваше и Стаменов.

- Вилхелм Рьонтген e роден през 1845 година в град Ленеп, Германия - подхвана Димков. - Не му е вървяло гладко в живота. Още като ученик в гимназията бил изключен, защото обидил учителя си по физика хер Патерсън. Всъщност вина не е имал. Някой изрисувал карикатура на учителя, а Вилхелм отказал да го издаде, затова изхвръкнал заедно с него от гимназията. Бил принуден да се готви за зрелостен изпит като частен ученик. Явява се, взема с отличие другите изпити, с изключение на физиката при същия този хер Патерсън. Забележете, един от най-изтъкнатите физици на времето, пък и досега, бил скъсан на зрелостния си изпит по физика. Впрочем интересно ли ви е? Да продължавам ли?

Що се отнасяше до Вирджиния Цекова, тази тема беше напълно излишна. Какво се бе случило с Рьонтген преди толкова години нито я засягаше лично, нито можеше да го използва за нещо в практиката. Знаеше всичко, което трябваше да знае, и нямаше какво повече да учи. Напротив, считаше се напълно годна да учи другите.

На Витка Бонкина й се спеше. Беше им гостувало снощи приятелско семейство. Заиграха се на карти и така се увлякоха в играта, че се усетиха и спряха едва към два часа след полунощ. На сутринта се успа, нямаше време дори за кафе и се затича към болницата. Сега едва успяваше до потисне прозявките и мислеше само за момента, в който щеше да се затвори в лабораторията и да си свари кафе.

Само младият Стаменов се обади, от името и на другите:

- Продължавайте д-р Димков, темата ни е интересна!

- Давай, докторе! - насърчи го и Гена.

Допусната веднъж от завеждащия на тези сбирки, продължи да ги посещава и без да е канена. Лаборантките измънкаха нещо, което трябваше да означава съгласие.

- И без зрелостно свидетелство Рьонтген бива допуснат на приемен изпит в Цюрихския университет, в Швейцария. Взема го успешно. Като се дипломира, остава на първо време асистент в катедрата по физика. По-нататък започват неговите странствания - от университет в университет в Германия. Навсякъде се откроява категорично като учен с оригинални идеи, които отстоява твърдо, непримирим към лъжата, принудата и беззаконието. Затова и никъде не успява да се задържи дълго. Забележителното откритие на "Хикс лъчите" прави във Вюрцбург през 1895 година. След това се установява в Мюнхен, където през 1901 година получава Нобеловата награда за постижение в областта на физиката. Тук Вилхелм Рьонтген основава Музей на физиката, който добива голяма известност и признание. Самият кайзер Вилхелм ІІ идва да го разгледа и да се запознае лично с големия учен. Завистници и недоброжелатели се надигат, клеветят учения, кроят интриги срещу него. Накрая бива принуден да се оттегли от института.

- Олелеее! - възкликна Гена и отправи съчувствен поглед към портрета на Рьонтген.

- Бил е не само забележителен учен, но и пълноценна личност. Вървял е смело по набелязания свой път. Нито похвалите, нито отрицанията са могли да го спрат. Преминал е през живота си с вдигнато чело, с достойнство и чест.

Усети и сега, че говори приповдигнато и млъкна. Дали подхождаше да се изразява по този начин на една поредна сбирка? Аудиторията беше толкова скромна и разнородна.

"Думите ми придобиха май риторична окраска - рече си. - Но и да имаш дарбица, красноречието няма как да съзрее и да се развие в обществена среда, лишена от свобода на словото."

- Дотук с биографията на Вилхелм Рьонтген - заяви. - Ще продължим друг път. Генке, ти си гледай работата. Аз ще изпратя д-р Стаменов и после ще продължим с Вирджиния и Витка.

Двамата излязоха в коридора.

- Щом като проявявате интерес към моята специалност - подхвана Димков, - ще ви посъветвам да почнете от студентския учебник по рентгенология, да си припомните основните неща. Знаете, имаме свободно място в отделението. Ще ми бъде много приятно да го заемете.

- Вече съм мислил за това - беше отговорът, последван неочаквано от въпроса: - Докторе, вие слушате ли американски джаз?

- Да, но предпочитам класическия - на Глен Милър, Бинг Кросби, Бени Гудман...

- Разполагам с богата фонотека. Ще ви поканя някой ден да я прослушаме.

- С удоволствие ще се отзова.

Стаменов се застоя. И продължи:

- Ще ви споделя. Заинтригувахте ме още като ви видях. Но не мога да схвана точно с какво. Беседата ви за Вилхелм Рьонтген ми подсказа някои неща...

Димков се усмихна.

- Може би имаме нещо общо, сродно. Това е добра предпоставка да заработим заедно.

Стиснаха си ръцете. Димков се върна в скопичния кабинет, където го чакаха лаборантките. Не седна, изправиха се и те. Този път трябваше да им обърне внимание върху качеството на снимките - контрастът не беше на необходимото ниво и понякога затрудняваше разчитането им. Беше се натъкнал на интересен факт: снимките на Вирджиния бяха често преекспонирани, а на Витка - недоекспонирани. Разчитаха посвоему данните в експонационната таблица - според темперамента си.

- Причината е в качеството на филмите - натърти Вирджиния.

- Хм... Таблицата е остаряла - подхвърли Витка.

- Не таблицата, а самата апаратура е остаряла. Вносна, втора употреба. Но защо когато аз снимам, контрастът е нормален?

Лаборантките се смълчаха. Не намериха отговор на въпроса.

- А сега на работа! - разпореди завеждащият.

*

Беше се запролетило. Всяка неделя, при хубаво време, Бинева излизаше с приятели на излет в планината. Дойдеше ли петък, започваха да се търсят, да уговарят срещи и пътища. Ако някому се налагаше да остане в града, другите го окайваха, а и той самият едва изтрайваше до следващата седмица. Докато повечето местни хора излизаха нарядко и винаги с практическа цел - да наберат горски плодове, билки или гъби, запалените туристи търсеха преди всичко красивото преживяване. Познаваха отлично Родопите, планината на древния поет и певец Орфей, бяха я пребродили неведнъж, и все пак не преставаха да я посещават и да я изучават. Тя винаги имаше с какво да ги изненада, привлече и възхити.

Тази неделя Бинева пое нагоре с учителката Здравка Мартинова и бай Въльо Костакиев, ветеран на есперантисткото дружество. По-голямата част от групата бе поела към най-високия връх в района, а тримата избраха по-лекото направление - с автобус до близкото горско летовище, и оттам, по билото, да се върнат пеш в града.

Мартенският ден, хладен и ветровит, не можеше да разколебае и спре туристи като тях. Бяха добре екипирани, с подплатени якета, презрамчили туристически торби с храна за обяд. Жените носеха разноцветни плетени шапки. Впечатляваше видът на Въльо. По синьото му френско таке бяха забодени значки, наши и чуждестранни. Голям бинокъл висеше на гърдите му, а в дясната си ръка държеше бастун от пирографирано дърво. Бяха се настанили вече в автобуса, когато видяха да се качва и Габеров - гологлав, с разкопчано яке и пазарска чанта в ръка.

- Докторе, заповядай при нас! - повика го Въльо и му направи място до себе си.

Габеров се изви живо, видя ги, приятно изненадан. Здрависа се с двете жени и се тръшна зад тях върху седалката, до есперантиста.

- Туризъм на колелета, а? - подкачи ги. - И баба знае така.

- Само до горското летовище. Ами ти, с обществения транспорт. Как се сбърка? - запита Въльо.

- Колата ми е в сервиза. Синът ми я удари в едно дърво.

Разтревожени, двете жени се обърнаха.

- Пострадал ли е? - запита Бинева.

- Нищо му няма. Само дето се е изплашил здравата. Но това ще му е за урок.

Анани Габеров имаше вила в летовището. Преди седмица силен вятър бе свалил антената на телевизора и сега отиваше да я закрепи. Но след тази неочаквана среща намеренията му се промениха. Хрумна му да покани тримата да се отбият във вилата му, а после и да ги задържи. Над хълмовете прелитаха облаци. Ако имаше късмет да завали, всичко щеше да се уреди от самосебе си.

Пристигнаха и слязоха на спирката.

- Имам идея - рече най-непринудено Габеров. - Да ви покажа вилата си.

- Къде е? - запита мнителният Въльо.

Солиден кавалер и водач като него беше напълно достатъчен за двете дами.

- Ей я там. Няма и триста метра. Какво са за вас?

- Ще я огледаме оттук. Тоя бинокъл защо го нося.

На Бинева се дощя да я види. Кимна на приятелката си. Мартинова я разбра и се обади:

- Ще се отбием, но за кратко.

- От терасата се открива чудна гледка - настоя отново Анани. - Ще изпием по едно кафе и "на добър час".

- Аз не съм по кафето - отряза го Въльо.

- Ама чакай, чакай да се разберем - положи ръка върху рамото му Габеров. - Познавам те като човек на европейско ниво, да не кажа световно, а искаш да ме разочароваш. Трябва да се съобразяваме с волята на дамите. Кавалери ли сме, или не сме?

Макар и неохотно, есперантистът отстъпи.

Вилата се състоеше от приземен етаж и друг - тавански, с островърх покрив. Долу бе холът, с камината и кухненска ниша. Вита дървена стълба водеше нагоре към двета спални. Постояха на терасата. Имаше добра видимост и гледката се оказа наистина възхитителна. Домакинът не беше преувеличил и дори Въльо трябваше да признае, че отклонението е напълно оправдано.

Наредиха се около камината, заредена с борови съчки, борина и дърва. Домакинът съблече якето, приклекна и драсна клечка кибрит. Сухите съчки запращяха, замириса на смола, лумна пламък.

- Така... Сега да сваря кафенцето на котлона. А за теб, бай Въльо, чайче. Пресни билки, сам ги брах.

- Да, бива - рече старият и протегна ръце към огъня. - Ей, пламъкът е чудно нещо! Символ на живота. Ала той може и да изгаря, и да изпепелява. Грее и топли в огнището, но и лумва буйно над жертвената клада.

Гостите свалиха якетата. Домакинът поднесе кафето на жените и горския чай на есперантиста. За да стане обстановката още по-приятна, пусна радиото и попадна на тиролски песни, любимата музика на Въльо. И той подвикна: "Ай ла-ри-пи-и-и!" Габеров също се разположи около камината. Нещата се подреждаха добре.

- Бай Въльо, като опитен билкар, очаквам да се произнесеш за съставките на чая - подкани домакинът. - Съдържа четири билки.

Жените също настояха да проверят познанията на своя приятел и водач. Той сръбна от чашата си и притвори очи. Млясна веднъж-дваж, преглътна и рече.

- Мащерка и риган... И още... Жълт кантарион и боровинкови листа. Това е!

- Феноменално! - викна домакинът. - Билкар от класа! Жените заръкопляскаха. Но Въльо бръкна в раничката си и извади пакетче.

- Ето ги тук билките. Написани са. Други са ги брали, не си ти, наш любезни лъжецо. Признаваш ли, докторе?

Габеров се сепна. Лъжецо! Омразна му беше тази дума. Но бързо се окопити:

- Ах ти, стари дяволе! Слъгнах, но пред теб не мина... Не си вчерашен.

Въльо се надигна и разпореди:

- Да благодарим на домакина и да тръгваме!

- Не без мен! - провикна се внезапно билкарят-домакин.

- Ти си водителят, аз ще бъда охранителят. Дами, съгласни ли сте?

Те се спогледаха, развеселени.

- Защо пък не? - отговориха почти едновременно.

- "Vox populi - vox dei! Глас народен - глас Божи!" Готови! Поемаме! - изкомандва незабавно водачът.

Антената на телевизора можеше да почака. Габеров наля вода в един съд и загаси огъня. Отвън Въльо огледа с опитно око небето.

- Днес няма да вали - очерта прогнозата и поведе малката група.

Като навлязоха в боровата гора, настроението му се повиши. Подхвана песен с текст на есперанто и размаха бастуна. После заговори за богатата си кореспонденция с колеги есперантисти от целия свят. Наскоро изпратил прочувствено съболезнователно писмо на Марио от Азорските острови, по случай смъртта на жена му. Преведено и предавано от ръка на ръка, то разбило сърцата на островитяните. Увлечен в разказа, не забеляза, че другите изостават и престанаха да го слушат. За жените по-интересни бяха шеговитите, закачливи приказки на Габеров и неговото живо мъжко присъствие. Ваня рядко проговаряше, смутена донякъде от ролята му в групата - на неин главен лекар и потаен ухажор.

Изкачваха се бавно към близкия връх. Въльо заговори за големия мост над залива на Сан Франциско, откъдето получил картичка тия дни.

- Чувате ли го? - подхвана Габеров. - Така разправя и се вживява, като че ли е бил там. Не знае човек да го съжалява ли, или да го облазява. Живее в свят от илюстровани картички. Общува с хора, които никога няма да срещне. Аз не мога така. Искам този свят да го видя с очите си, да го помириша, да го пипна.

Стигнаха до горския пункт, с дълга маса и пейки на полянката. Седнаха да похапнат набързо.

След малко продължиха нагоре по пътеката. От земята идеше дъх на влага и тление, но пролетта вече напираше в напъпилите клонки на храстите, в подранилия яркожълт цъфтеж на дряна. През целия път ги съпровождаше натрапчивото писукане на някаква птица, която сякаш се мъчеше да им довери нещо и се сърдеше, че не я слушат и разбират. Достигнаха запъхтени билото. На югоизток планинските склонове се спускаха към котловината, която се губеше в сива мъглица. Тук, на открито, ветрецът се усили. Огледаха се наоколо. Висока дървена кула, недалеч от тях, привлече вниманието им. Приличаше на селска камбанария.

- Това е наблюдателница - обясни Въльо. - Но вече не я използват. Елате да я разгледаме отблизо.

До върха на кулата човек можеше да се изкачи по дървени стълбички и площадки. Гредите бях поизгнили тук-там и обраснали с лишеи. Бинева се приближи и докосна стълбичката. Нещо я потегли нагоре и свали раницата. Покатери се и стигна първата площадка.

- Ваня, слизай веднага! - викна строго Костакиев. - Не видиш ли, кулата трепери от вятъра?

Но вместо да го послуша, тя пое нагоре, макар че гредите под нея скърцаха застрашително.

- Какво я прихвана тая жена? - недоумяваше Въльо. Развикаха се и Габеров, и Мартинова. Но тя сякаш не ги чуваше.

- Ваня, моля те! Не си дете! - повтаряше учителката. - Божичко, страх ме е да гледам!

Бинева напредваше нагоре. Стълбите бяха влажни и хлъзгави, тук-там и почупени. Лека и гъвкава, стигна втората площадка, после и третата. Спря за малко и се вслуша в гласовете отдолу. Сдържана и самоовладяна, винаги се беше съобразявала с гласа на разсъдъка си. Но каква бе печалбата й, какво бе изпитала, вкусила, преживяла? Така й се искаше да стигне върха на тази кула с разядени от влагата подпори, потръпваща при всеки порив на вятъра. Да застане там замаяна, отскубнала се от земята, от самата себе си, с леките и хвъркати облачета над главата й, с бездната под нозете й - разпъната между полета и сгромолясването. Искаше й се да предизвика съдбата, да се прероди в безгрижна, лекомислена и дори луда, каквато никога не е била.

Изкачи се горе и разпери ръце, за да докосне и прегърне простора. Свали шапката си, размаха я и викна с пълен глас:

- Ехооо!

Габеров не издържа и се покатери. Костакиев се вкопчи в единия му крак и го задърпа надолу. Но грубо отблъснат, отхвърча назад. Анани продължи нагоре. Под тежката му, набита снага, дървената кула се затресе.

- Тия двамата са обезумели! - вдигна безпомощно ръце Въльо.

Бинева усети по скърцането, че някой се катери нагоре. Наведе се и го видя, беше стигнал вече средната площадка.

- Недей! - извика му уплашена. - Става опасно. Ще паднем. Нанко, моля те!

Изтърва неволно това топло, свидно обръщение. Беше го забравила. Изскочи внезапно от някакво скрито, съкровено кътче в душата й. Но вместо да го вразуми и възпре, това "Нанко" разпали Габеров и го тласна нагоре с още по-голяма сила.

Ваня бе застанала по средата на площадката, бледа и разтреперана. Той пристъпи бавно и плахо към нея, боеше се да не я подплаши. Две крачки назад и щеше да полети надолу. Гледаше го с широко отворени очи, учудени, недоумяващи. Не можеше да проумее какво ги бе тласнало дотук, върху тая несигурна, разклатена, призрачна кула. Не бяха и подозирали до този час, че съществува. Не упорстваше ли да издържи до днес заради тях, не беше ли ги очаквала, за да ги събере и тласне един към друг? И утре, негодна и непотребна, да рухне върху камънаците. Ваня се отпусна кротко и покорно в прегръдката на мъжа - гореща и плътна до задушаване.

Той я целуваше по устните, челото, косите. Вдигна я като перце. Усети се млад, силен, могъщ. Тази крехка и топла жена беше отново негова.

Отдолу се зачуха гласове. Анани се опомни и пусна Ваня.

Въльо не изчака дори да стъпят на земята и се нахвърли с укори към тях. Като водач на групата, той носел цялата отговорност. Възрастни хора, а се държали като деца. Трябвало да се срамуват от себе си.

Поеха отново по билото, но той продължаваше да гълчи. Мартинова, наясно с всичко, което се случи, се опитваше да го успокои. Зад тях Ваня и Анани вървяха мълчаливи един до друг, странно притихнали. Развълнувани, не се сещаха какво да си кажат, само се споглеждаха и усмихваха смутено. Струваше им се, че животът им беше изиграл някога лоша шега и сега, обхванат от угризения, искаше да им се отплати с едно закъсняло, горчиво щастие.

Въльо ги поведе надолу по стръмна пътека, като ги предупреди да си отварят добре очите. Слизането се оказа мъчително. На места пътеката се превръщаше в улей, изровен от пороите и покрит с камънак. Най-сетне стъпиха на равно, гората се разреди и край боровите клони се мярна голяма бяла сграда.

Ваня Бинева се стъписа.

- Но... къде сме? Какво е това?

- Санаториумът бе, Ванче. Не го ли позна? - подсети я есперантистът.

Тя веднага помръкна и докато обикаляха сградата, не погледна нито веднъж към нея. И Габеров вървеше мълчалив и навъсен, проклинайки наум водача, който ги бе извел на най-неподходящото място, в най-неподходящия момент. Тъкмо тук, в санаториума за гръдоболни, беше погребана младежката им любов. Изникнал внезапно пред очите им, масивен и непоклатим, той искаше като че ли да им напомни за себе си, да ги стресне и предупреди. Един мрачен свидетел на далечното минало, което двамата бяха отхвърлили днес с лека ръка, като мъртво и забравено.

Излязоха на шосето, близо до града. Продължиха пеша. Другите разговаряха, Ваня остана мълчалива, потисната и затворена в себе си. Пред квартирата й се раздели с тях набързо, пестелива на думи.

*

Младата лекарка Ваня Бинева пристигна тук по разпределение. Не познаваше никого. Докато се настани и огледа край себе си и се съвземе от рязката промяна в живота й, изтекоха няколко месеца. По едно време усети особеното внимание и отношение на колегата й Анани Габеров към скромната й личност. Беше подминал тридесетте и въпросът за женитбата го занимаваше настойчиво. В младата и симпатична лекарка, изпратена му тук от щастливия случай, видя най-добрия избор, който можеше да направи. Не беше красавец, но неговата жизненост и непосредственост допадаха на младите жени. Усещаха в Анани своя човек, който не ги превъзнася, не ги измъчва с неосъществими изисквания, а ги приема и обича такива, каквито са. Разбираха се лесно с него и се чувстваха добре в компанията му. За такъв мъж не беше трудно да завърти главата на Бинева, скромна и стеснителна, без опит в отношенията си с младите мъже. Интересът й към него прерасна скоро в увлечение, а то - в искрено, дълбоко и всеотдайно чувство. За младата жена това беше време на сладостно опиянение и самозабрава. Бяха хубава двойка, хората им се радваха. Започнаха да се стягат за годеж. През тия дни Ваня бе като в унес - замаяна, сгорещена, с блеснал поглед. Отдаваше го на вълненията около предстоящото радостно събитие. Но лекото покашляне, вечерната температура, лесната умора, която я спохождаше, започнаха да я смущават. Няколко дни преди годежа се яви на рентгенов преглед. Установиха туберкулозно огнище в десния бял дроб.

Наложи се да постъпи незабавно на лечение в санаториума за гръдоболни край града. Това беше страшен удар за нея. Познаваше добре тази коварна болест, тя бе отнела живота на баща й. Ваня успя все пак да се измъкне читава от къщи и да запише медицина в София.

Бяха минали години оттогава, не бе очаквала болестта да я издебне и порази тъкмо сега, когато се чувстваше толкова щастлива. Вярно, медицината бе значително напреднала, съществуваха по-добри възможности за излекуване на болните. Но ако бяха годеници, тях ги разлюбваха и изоставяха.

Габеров я посещаваше отначало всеки ден, оставаше край нея час-два. Беше все така мил и внимателен, както по-рано. Полека-лека в приказките му, в поведението му пролича нещо напрегнато, принудено. Говореше, че болестта е само един неприятен епизод и всичко ще приключи благополучно. Докато беше до нея, тя му вярваше. Но останеше ли сама, връхлитаха я съмнения и тревоги. Анани започна да разрежда посещенията си. Намираше оправдания с многобройните си служебни и обществени задължения. Накрая престана да идва. Изпратиха я в пловдивската болница за гръдоболни, която разполагаше с по-големи възможности за съвременно лечение. И тук нейният възлюблен не я посети нито веднъж. След като я изписаха, прибра се за възстановяване при майка си, в село край Чирпан. През месец-два отскачаше до болницата за назначените й контролни прегледи. Габеров бе скъсал с нея тихомълком, без обяснения.

Какво преживя през тия дни! Но издържа. Изкарала цяла година в санаториума и болницата, посъвзе се, укрепна. Усети се възстановена и се завърна към работата си в същия град, в същата болница. Климатът и горите наоколо били благоприятни за здравето й. Но не това бе причината да се върне. Не беше сторила нищо лошо, нищо безчовечно, за да бяга и се крие. Знаеше, че най-горещото желание на Габеров бе тя да се махне, да изчезне завинаги от погледа му. Не пожела да му достави това удоволствие. Наскоро беше се оженил. Щеше да стои тук нарочно, за да му напомня за измяната му, да вгорчава новобрачното му щастие, да смущава с угризения съвестта му. Такава беше Бинева в онези дни: нещастна, изтерзана и озлобена. Може би и на Габеров нямаше да потръгне, може би и той щеше да изпита един ден що е сърдечна болка и унижение. Оглавяваше сега инфекциозното отделение и макар да я избягваше, случаят ги изправяше често един срещу друг. Той се извръщаше настрани, нейният поглед го плашеше. Бинева ги виждаше понякога из града, двамата с жена му - едра, румена здравенячка, която никога нямаше да се разболее от туберкулоза. Живееха в мир и съгласие, така изглеждаше поне. Не се чуваха одумки по техен адрес. Отначало нямаха дете, но на петата година Лаза роди момче. Сега като че ли нищо не помрачаваше семейното благополучие.

Постепенно излезе наяве необичайна история. Заговориха, че съпругата на д-р Габеров е клептоманка. Откъдето мине, гледа да докопа нещо и да го отнесе вкъщи. А после съпругът се чуди на кого и къде да връща окраденото. Започнаха семейни разправии. Съседите дочуваха понякога крясъци и писъци, а после Лаза носеше дълго синини по лицето. Вече не можеше човек да ги срещне заедно.

Може би това беше изкуплението, на което Бинева са надяваше години наред. Но когато дойде, завари я спокойна и почти равнодушна към тази отдавнашна история. Беше се утвърдила като отличен специалист, отдадена на професията си, на болните, страдащи хора. А и те я бяха приели вече като своя, благодарни и привързани към нея. Възложиха й ръководството на вътрешното отделение. Посочиха я и избраха за председател на профсъюзната организация. Главният лекар д-р Габеров, партиен член и активен борец срещу фашизма и капитализма, го прие без възражение.

Между двамата се създадоха постепенно нормални колегиални отношения. Докато тя не усети с женския си верен усет, че в поведението на Главния към нея се прокрадва и чисто мъжки интерес, стеснителен опит за сближение, за домогване. Но на какво можеше да се надява след всичко онова, което се бе случило между тях? И все пак признаваше пред себе си: беше й приятно да я харесват и като жена, дори да я ухажват. Все по-често започна да си припомня ония луди, несвястни дни и нощи на своята първа и единствена любов. Тревожеха я сънища, в които се виждаше любима и обласкана, събуждаше се с разтупкано сърце, сгорещена и пламнала.

Даваше си сметка, че губи ден след ден свежест и сила. Времето летеше неумолимо. Ако искаше да вземе нещо от живота, който не бе щедър към нея, не биваше повече да отлага. Друг мъж нямаше да се появи, това бе последният й шанс. Трябваше ли да заложи спокойствието и независимостта си, доброто си и неопетнено име, срещу несигурните изгледи да преживее отново - ярко и празнично, своята младост? Какво да направи, какъв път да поеме?

С такива мисли се покатери на кулата, с трепет и копнеж в душата. В прегръдката на Анани й се стори, че започва нов живот - горещ, волен и пълнокръвен. Но отрезвението дойде скоро. Санаториумът за гръдоболни, с високите си твърди, крепостни стени, попари порива й. Олицетворяваше миналото, което бе още живо, и нищо не можеше да го заличи. Не беше лесно да полетиш с такъв товар в сърцето.

 

 

© Александър Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2017
Александър Попов. За мястото ни под слънцето. Варна: LiterNet, 2017