ХРОНИКА

web

На високо винаги тръска,
ездачът с каска от мотор върху главата си,
кърпа пред очите, служила
за бърсане на ръце в нечия отдавна
забравена кухня, сега
го пази от силните пустинни навявания,
по тялото му родилни белези
от предни животи напомнят подозрително много
на логотата на известни марки ресторанти, напитки, спортни облекла.

Блажена (да е) бутафорията, защото из нея откриваме кедровите ядки, обещание за дървета в бъдеще време.

Блажени (да са) младостта и страхът, защото от тях тръгва всяка поезия и смелост.

Блажен (да е) викът, защото той изважда гласа на младежа от дробовете му.

Блажени (да са) необременените, тъй както можем да ги видим в детските рисунки.

Блажени (да са) обременените, тъй като те от самосебе си се навеждат.

На влизане в храма.

Тези строги сводове - тлъста работа, добри
пари са взели майсторите с тлъсти копчелъци,
рогове на изобилието,
вътре, естествено, е бутафория
нека има статуи, нека има колони
от гипс картон, пълни със стиропор,
този симулакрумен барок
ме впечатлява, за него пиша, него
възхвалявам, тези строги сводове,
тлъсти копчелъци, пълни със стиропор,
само между тях можеш да забележиш
стиховете на девственица, гласа
на смел младеж, рисунката на дете.

Леден разкош, ако ледът прилича на спряло време.
Всяка поезия се учи да буксува на място
в херметическата клетка на стиха,
за да може да рита по-яростно, веднъж
пусната на свобода.
Забележи тази девственица на стената,
не я видях на девет
за пръв път, не носеше бели дрехи
и черно не носеше, избягваше едноцветните премени
като послушен съвременник на това сиво време.
Страхуваше се от крайностите, тя каза
не мога да измисля тема, по която да пиша,
аз казах
виж бръчките, които водата оставя в пясъка,
щом се изтегли от него и потъне в пъпа на земята.

Ще влезем в Арал Теңізі
ще легнем до камилите,
които са на сянка
под ръждясалите кораби
с дюните, подали се
над изсъхнала вода,
тъй както гласът ми съхне в алвеолите,
тъй както страхът да се покаже го души,
тъй както щом прочета лошо стихотворение от самозван поет в минало време,
ми идва да крещя,
тъй както се уча на справедливост в движение по античните образци,
тъй както стъпвам върху немощта си и си правя кукерски маски от кожата й,
за да плаша страха от самия него
(това не е особено веганско, нали),
тъй както аз се научих да крещя, разбрах, че нямаше нужда да се уча,
в себе си имах цялата сила, изринал ценното от сметището на ума ми,
където всекидневно отпадните води
на шестотин и шестнайсет хиляди индустрии
надолу се изливат.

Блажени (да са) младостта и страхът, защото от тях тръгва всяка поезия и смелост.

Блажен (да е) викът, защото той изважда гласа на младежа от дробовете му.

В олтара на храма
рисунка на дете.

Тревата е синя. Короните на дърветата също.
Водата е зелена. Небето и някои птици също.
Хората са виолетови. Прозорците отсреща също.
И малкото е много, многото е малко също.
Езиците са огън червени, червени са и зениците също.
Падаме нагоре, вдигаме надолу падналото също.
Или

Оркестърът е жълт, но не всичко жълто е оркестър.
Изтривалката е възглавницата, но не всяка възглавница е изтривалка.

Блажени необременените, тъй както можем да ги видим в детските рисунки.

Блажени обременените, тъй като те от самосебе си се навеждат
под тежестта на тази хроника на изчезналите видове.