КАК И ЗАЩО РАБОТИ ЛИТЕРАТУРНИЯТ ТЕКСТ?
Опити за прочит на сборника с разкази на Ади Спасова "Бряг на каменните сърца"

Зорница Гъркова

web

През лятото на 1984 г. италианският писател Итало Калвино е поканен от Харвардския университет да изнесе шест лекции в лекционния курс "Charles Eliot Norton Poetry Lectures"¹. Курсът е предвиден за 1985/86 г. и Калвино, завладян от идеята, е водил записки по осем теми в продължение на повече от година. Той така и не успява да проведе тези лекции, тъй като умира в края на септември 1985 г., две седмици след като получава инсулт и буквално в навечерието на заминаването си за Щатите. От осемте лекции, по които е мислил, само пет са завършени, а шестата е била на път да се случи по време на престоя му в Харвард. Заглавията на лекциите са Лекота, Бързина, Точност, Нагледност, Множественост, Съдържателност. Съдържателност е празната лекция, чието заглавие обаче недвусмислено говори какво съдържа в себе си съдържателността, не само във вероятния смисъл, с който Калвино е възнамерявал да натовари лекцията, но и по принцип - съдържателност можем да търсим и да намираме на всички нива на художествения текст - като започнем от фонетичното и стигнем до сюжетно-рамкиращото ниво, минавайки през съдържателността на метафората или дори на сравнението, като по-неусложнена фигура.

Реших да работя върху текста, с цитат от който започнах, през призмата на заглавията на Калвиновите лекции. На практика тези заглавия ще бъдат по-скоро скелет, помощна рамка, отколкото методика, по която да се водя и която да следвам, но както "Съдържателността" нагледно показва за какво е щяла да говори тази лекция, така и в останалите заглавия достатъчно еднозначно можем да разпознаем някои основни черти, основни качества на художествения ТЕКСТ.

Искам да започна с едно уточнение, което на някого може да се стори излишно, но за мен то е важно и ценно. Художествената литература не е просто събитие, не е просто случване - тя е процес с много падове и извивания, промяна или подмяна на дискурси, очаквания към нея и за нея. Тя не е процес, в който участва един, например само Писателят (както цитатът в началото неумело се опитва да убеди). Тя дори не е процес, в който участват двама - Писател и Читател - като две самостойни ядра в процеса писане-четене. Тя е множествен, многопосочен процес и е крайно важно това многопосочие да бъде обговорено и разбрано. Защото в противен случай ще се окаже, че всеки от нас говори на свой собствен език без възможност за другите да го разберат, а това, както знаем, се случва с цел само в театъра на абсурда. В този смисъл - нека не си правим илюзии с понятията обективност и субективност - те твърде много са се размесили, за да успеем да ги разделим, без да накърним едното или другото. Това само като уточнение.

И така - Лекота.

Мога набързо да преразкажа какво има предвид Калвино под лекота, но това не е текст, посветен на него. Затова ще използвам понятието за Лекота по начина, по който аз го разбирам, върху текстовете от "Бряг на каменните сърца". Литературата, преди да бъде всичко, в което я обвиняват - отражение на света, паралелен свят, чувство, събитие и т.н. - е език и то език, върху който е упражнено насилие, така че да звучи, въздейства и създава светове, тези светове, които авторът си е представял или дори други - световете на читателите на литературния текст. За да може да създаде тези светове, текстът трябва да е хем границата, хем проводникът на тези светове, хем да е насилен, изработен, хем това да не си личи. Текстът трябва да е естествен. Идеята за естественост донякъде свързвам и с идеята за нагледността, която обаче ще засегна малко по-надолу в изложението. Един от най-важните сегменти на текста, свързани пряко с естествеността, е диалогът и той често се оказва препъни камък за почти всеки автор. Авторката на "Бряг на каменните сърца" не е изключение по отношение на естествеността на диалозите. Дори повече - струва ми се, че в опита си да направи диалозите на героите естествени, тя постига точно обратния ефект - твърде много сленг, диалект и жаргон, които в някакъв момент натежават безвкусно и заплашват да съборят крехката конструкция на разказа. Ще дам примери напосоки и е възможно те да не са най-представителните:

Калино, аре да те еба!

или

Калино, к’во стана? Изглеждаш ми напрегната!

Във втория цитат много ясно личи неразчитаемо за мен противоречие в речта на героя, тоест у самия герой, доколкото една от важните репрезентации на героя е именно чрез речта. "Изглеждаш ми напрегната!" не е констатация, подходяща за контекста, в който се намират двамата герои (напрегнатият прави орална любов на противоречащия си). Да не говорим, че герой, който така първосигнално подканва към секс, надали ще се вживее във вероятното напрежение у партньора си, независимо с какъв произход е това напрежение (косъм или дълбока лична драма).

Няколко изречения по-късно героят, както и предполагах, се отказва от "Калино, аре да те еба!" и все така с удивителен знак съобщава на майка си, цитирам: "Майче, споко! Аз си намерих нова звезда!"

След финала на този непринуден разговор между майка и син (след малко ще цитирам откъс от друг разказ, съдържащ подобен разговор или по-скоро монолог), героят разсъждава върху ситуацията по следния начин:

На финала тонът й беше мъртвешки. Мраз скова артериите ми, устата ми пресъхна, както и кръвта ми. Спаружих се при тая подхвърлена възможност.

"...тонът й беше мъртвешки" веднага ме насочва към подобен по неадекватност израз от друг текст, а именно на 137 стр., където героят споделя впечатленията си от една определена миризма по следния начин:

Миришеше безскрупулно.

Безскрупулно е качество, с което едно човешко същество може да характеризира друго. Използвано, за да опише някаква миризма, прилагателното безскрупулно по същество не изпълнява никаква функция и обезсмисля цялото безподложно изречение.

Сега ще се върна на обещания цитат и смятам с него да приключа рубриката Лекота. Въпреки че има още какво да се каже по въпроса, този текст цели не изчерпателност, а щриховане на точките, в които според мен текстовете от тази книга не се справят и следователно не въздействат така, както биха могли да го направят.

Монологът на майката от разказа "Бряг на каменните сърца", който разказ при определени обстоятелства би могъл да бъде цяла чудесна повест (стр. 174):

"Животно адово, как ме контузи! Всичко ми отне! Красотата, свежестта. Ето виж! Кожата ми, тялото ми!... Увиснали цици, почерняла путка! И не само това! Даже и тя увисна! Нищо не става от мене! Ти си виновен! Защо те родих, само проблеми създаваш, откакто си пое въздух! Трябваше да те абортирам, копеле нещастно!

На първо място ми се струва парадоксална показ(в)ателността, която майката демонстрира, приканвайки детето да види детеродния й орган, който в разказа й служи не само за това. Не съзирам никаква лекота, а напротив - очевидната тежест на текста в този монолог се усилва от смело използваните удивителни знаци, които срещам широко застъпени във всички текстове от книгата и то точно там, където не са нужни, и за съжаление, липсват там, където биха изпълнили ролята си. От същия синдром страдат и въпросителните знаци.

Бързина

Както вече казах, използвам рубриките на Калвино по начина, по който разбирам съответните понятия. Бързината не е свързана с идеята да хванеш разказа и да го разкажеш на една страница, гъсто и синтезирано. Тогава целият проект на литературата би загубил смисъла си. Short stories, каквито са по-голямата част от текстовете, трябва да са малки и стегнати структури. В тях обикновено няма място за дълги и протяжни описания, които да разсейват действието и възприемането на историята. А ако има описания, те трябва да са много прецизно наместени и то точно в пролуките, където е нужно да се забави действието. Читателят не трябва да се изпуска, не трябва да се оставя с усещането, че авторът не знае къде го води. Усетът за това не е нещо, което всички притежаваме наготово, но е нещо, което се възпитава с много наблюдение и четене. Бързината е нещо, което е пряко свързано с ловкостта и последователността на един текст, с развитието на сюжета му. За съжаление, ми се струва, че повечето от сюжетите в тази книга нямат ясно обособено начало и край и им липсва и още нещо много важно за краткия разказ - дискретна, ще повторя, ДИСКРЕТНА дидактичност. Ако тя не е дискретна, разказът губи своята същественост и неповторимост, губи самия себе си като продукт, способен да говори за човешкото, за света, за краха или възхода на човещината. Губи силата си да направи своите читатели по-добри хора.

Бързината, в контекста на разказите от книгата, издиша по един основен пункт - не е използвана там, където й е мястото - в ключовите точки, които да обяснят цялата творба, а напротив - героите постоянно се самоцензурират и самовъзпират от разказване, изпадайки в противоречие със себе си, след като до преди секунди са искали да ни кажат всичко. Това е сложен подход, който е чудесен, но само при по-дълги повествователни форми, каквато е повестта (ще я наричам така условно) "Бряг на каменните сърца". Чудесно е, че героят в тази повест казва на едно място: "Но да не се отклонявам...", въпросът е, че авторът постоянно го дърпа в лирични и сантиментални отклонения, от които той успява да се измъкне само и единствено разказвайки цветисто за моралните дилеми на жените, с които се е сблъсквал в живота си. Тези пространни и хаотични описания не намекват за усет към темпото, с което е добре да се движи един разказ, така че да не доскучее или да ограби читателя от нещата, които е искал да му каже. Намекват за точно обратното - липса на усет към историята, липса на усет по отношение на връзката, която пишещият изгражда, с тези, които ще работят с текста му след това - а именно Читателите. Тази липса на усет може да си позволи някой, който събира текстовете си в една папка и не смее да я покаже на никого. Издадената книга обаче винаги предполага онази двупосочност, все още в зародиш и имплицитна, скрита за автора на текста и разкриваща се едва когато първият читател отвори "безскрупулно миришещите" на мастило страници и вдъхне първите думи на един нов свят. Когато попадне в магията, Читателят не иска да се чувства измамен и да вижда подпорите, сиреч белите конци на измисления свят. Иска да се чувства убеден, защитен в своята беззащитност от историята, която му се разказва. Точно поради тази причина разказите от книгата трябва да залагат на убедителността - защото разказват съдби и животи на хора, изключени от обществото или трудно вписващи се в него. Не е лесно да се разкаже убедително такъв житейски път. За това способства бързината, както вече казах - онази пресметлива бързина и ловкост, която прави трудната история убедителна и въздействаща. Бързина, която догонва самата себе си и очаква и читателят да стъпи в темпото й, без да се почувства евтино измамен, а дори и да се почувства измамен, да си знае, че го е заслужил.

С бързината е свързана и Точността.

Точността според мен е странна категория. Нека си представим едно много голямо нещо, каквото например е Космосът. Или дори едно много малко, толкова малко, че никой никога не го е виждал. Или, ако ще си говорим за неща, които никой никога не е виждал - нека кажем нещо за душата на човека, за добротата, за чувствата. Тези категории, като присъщи за всеки човек и всеки литературен герой, са особено трудни за точно показване. Показване, а не разказване. Точността е свързана както с употребата на думите, така и с употребата на самата история. Точността е нещо, което може да бъде видяно (или да не бъде) в действие на всички нива на повествованието - от описанието, което, както вече казах, е особено трудно, когато историята говори за маргинали. Описание, първо, на външния вид, второ, на чувствата. Ако приемем, че техниката "поток на съзнанието" е най-удачната за показване на чувствата и следователно за показване на самия им носител (героя), то героите от книгата имат сериозен проблем със своите чувства. Крайно противоречиви, скачащи от евтина сантименталност, по-подходяща за друг вид писане, до брутална вулгарност. Този модел не работи, или работи добре тогава, когато другите елементи на текста са изрядни.

По повод точността искам да засегна един конкретен проблем, който може и да е по-подходящ за отделена специално за изречението рубрика, но тук също ще намери проявленията си. Точността е и точност на изказа, чиято най-пълноправна единица е изречението. Поради тази причина изречения от следния тип не успяват да свършат работата си:

След дълги месеци, в които майка й плачела безутешно, а по цяла нощ се разхождала покрай близката река, виейки ужасяващо, се разболяла от тежка пневмония и издъхнала в ръцете на самотното момиче.

Когато самото изречение е неясно построено, това неминуемо води до неразбиране у читателя, както се случи с мен. Запитах се дали майката първо е плакала, а едва след това е започнала да вие и се запитах и доколко е информативно такова изречение. За мен лично информативността му е с отрицателен знак.

Искам да предложа и още един пример в същия дух от "Историята на Дж.", стр. 118:

Не бе сигурен, но нещо знаеше, че се случва.

Съвсем добронамерено и почти шеговито ще кажа, че единственият герой, който може да си позволи да говори така, е Йода от "Междузвездни войни". Бих предложила далеч по-логичния вариант на изречението: "Не бе сигурен, но знаеше, че нещо се случва."

Точността е от изключителна важност по отношение на нарицателните, с които героите са именувани или се наричат един друг. "Трупният червей Калинка" от стр. 138 не говори за точност, а за нещо, което аз бих определила като лош вкус.

Точността на времето е нещо, което може да разстрои логиката и на най-изрядната творба. Ако не искаме да казваме кое време е или по кое точно време се е случило определено събитие, трябва да сме последователни. Ще приложа пример:

Попита ме само няколко пъти:

Искаш ли да ми разкажеш, моето дете? Какво те мъчи?

Няколко реда по надолу ни в клин, ни в ръкав авторът въвежда нов абзац с изречението "Същия ден преваля няколко пъти." Кой е този "същия ден"?, продължи да се пита част от съзнанието ми, напредвайки в повествованието. Не можах да го изясня.

Точността на прилагателните засегнах малко по-горе и тя е свързана и с идеята, с която започнах тази рубрика. Ще допусна, че има неща в един герой или в една ситуация, които много трудно могат да се опишат. Космосът например е такова нещо, но има и далеч по-ежедневни неща, които могат да ни създадат проблеми. Ще си помогна с пример, който вземам, разлиствайки страниците:

"Първо смърди като септичните ями на Мордор. Второ и тя има брада, по-гъста даже от живия Арагорн. И което е най-впечатляващо, издава звуци, говор, гнус и отврат точно като орките."

Разбирам, че героят може да е фен на "Властелинът на пръстените" и да му е присъщо да говори така. Но нека да си представим читател, който и понятие си няма кой е Арагорн (и категорично не допуска, че той е жив), не знае какво или кой е Мордор, както и какво е орк. Опитвам се да кажа, че точността не е най-представителното качество на горното описание. То е толкова далеч от точността, колкото филмът "Уилоу" от фантастиката.

Не мога да не посоча и следния пример, който пък веднага ще ни препрати към следващата категория, а именно нагледност:

Притежавала в гърдите си едно метално сърце, което по-късно превърнала в каменно.

Нагледност в литературата е сложно понятие и бърка авторът, който си мисли, че чрез струпване на прилагателни ще постигне нагледност. Напротив, едно прилагателно, един глагол или едно наречие, използвани прецизно и на точното място, ще допринесат много повече за нагледността, отколкото в следния откъс:

На въпросите им аз пелтечех, или цвилех, или ревях с глас.

Същото може да бъде илюстрирано и със следното описание на госпожа Георгиева от повестта "Бряг на каменните сърца":

"Класната ми беше брутално строга. Още използваше методи като бобови зърна, пръчки и китайски мъчения." (Аз зная какво представляват китайските мъчения, но нито героят знае, нито му е мястото елементарните учителски възпитателни похвати да се описват като "китайски мъчения"). Бих нарекла това неадекватна хиперболизация. И нататък:

Истинска комунистка, която май имаше за цел да ни пречупи, но и да ни покаже последиците от лишения от дисциплина и образование живот. Казваше се госпожа Георгиева, мажеше си постоянно лицето с крем "Здраве", толкова дебел пласт, че лъщеше и изглеждаше като мим. На избеленото си лице слагаше руж "прасковен цвят", отровно червено червило, което оставяше следи по зъбите й. Много слоеве туш за очи, брокатена тюркоазена черта на клепачите и си очертаваше бенка на горната устна. Тя наистина имаше бенка, но микроскопична. Георгиева никога не се усмихваше, почти не отваряше уста, когато говореше. Но най-стряскащ беше изцъкленият й поглед. Все едно се давиш в нейните ледени, сини почти до бяло очи. Малки, с малки зеници, едва видими. Много страшна жена.

Да допуснем, че тази невинна учителка, която просто е обичала да се гримира (поне така я описва героят) е била причина за много проблеми в детството му. Достатъчно би било едно изречение, с което героят наистина да предаде нещо от усещанията си, породени от тази жена. В този си вид описанието е по-скоро гротесково, завършващо с ужасяващото откровение: "Много страшна жена." Двете части на описанието - последното изречение и предшестващото го дълго и подробно описание - изглеждат като откровено неподхождащи си, съшити, залепени. Такова съчетаване би стояло добре в пикареска, пародия, в творба, открояваща се с гротесково представяне на света, но все ми се струва, че повестта "Бряг на каменните сърца" е по-скоро искрена и по свой начин сантиментална история за преживяванията на едно момче. По тази причина описанието не изпълнява своите функции, а дори пречи на Читателя, разсейва го по недотам сполучлив начин. Но веднага след констатацията "много страшна жена" героят продължава с още два абзаца, за да затвърдим впечатленията си от тази госпожа Георгиева, която в интерес на истината веднага след това се оттегля. Това превръща повестта в ядра от описания на хора, между които героят се движи като лунатик, често противоречащ си и сблъскващ се с други противоречиви герои, като туркинята Сибел, за която е казано следното:

Мисля, че си боядисваше косата синьо черна. Очите й бяха огромни, кафяви и топли, въпреки нейните насилнически погледи и смръщени вежди. Имаше обеца на носа, на долната устна и на езика. Устните й бяха плътни и естествено червени, като че ли бяха татуирани. Зъбите й бяха бели и перфектно подредени. На ушите си имаше повече от десет халки. Носеше черен лак на пръстите на ръцете си и тежки пръстени. А когато ходеше, излъчваше нещо непознато досега за мен. Притежаваше такъв еротизъм и сексапил, че едва издържах ако случайно попаднех близо до нея на лафката или в стола или я засека в коридора.

Освен подробното описание на Сибел, има още един съществен пункт, който трябва да изясним. Ако нещото, което излъчва Сибел е непознато за героя, то откъде се пръква този еротизъм и сексапил. Излиза, че героят е по-голям и вече е запознат в дълбочина с това, което могат да излъчват жените на неговата възраст. Това понякога може да се случва в живота, но тук е неубедително и насилено.

Множественост

Искам да сме наясно, че енциклопедичното писане, каквото е например писането на Умберто Еко, на мен много ми харесва. Обичам романи, именно романи, в които не съм оставяна нито за миг да си поема дъх. То обаче работи добре и на място в романите. В един къс разказ или дори в една средно дълга повест има опасност да надмогне сюжета и да се получи това, което се е случило с разказа "Защото киното е велика илюзия". Разказът печално е подкопал своя сюжет и се е поддал на едно бързо, главоломно тичане през това, което можем да наречем история на киното. От този разказ получих впечатление само за това колко е гениален Ларс фон Триер, синтезирано в следния откъс:

Култовият Ларс е създал нещо, което представя проблема със свръхсексуалността, със сексуалната зависимост и "сексуалното преяждане" по много метафоричен и весел начин. Хем ти е брутално, хем ти е готино и смешно.

Опитвам да съм максимално обективна, но тук ще изпусна личното си мнение и ще кажа, че филмът "Нимфоманка" хич не е смешен и забавен. Не съм сигурна доколко това е мнение на героя, а не на автора, но и в двата случая се чувствам длъжна да изразя несъгласие. От друга страна съм съгласна, че филмът "Разкрива един проблем, датиращ и получил своя връх през Средновековието, а днес дори децата са обливани от секс и голота навсякъде.", но ако авторът ще се занимава с този филм сериозно, нека го включи в по-сериозен контекст и да не позволява на героинята си да твърди, че "Той е един вид "Мики синьото око", изпълващ всичките ми мечти. Моля се да не е изпаднал като някой от персонажите в Nimphomaniac, а да е секси и да му става като на Шая Лебофф, и да е усърден и даровит като младия Роко Сифреди, ако се сещате какво имам предвид."

Разказът завършва със заключението "Защото киното е великата илюзия, която копира действителността и прави всичко възможно." Бих казала, че литературата прави същото - вярно, по други начини - но конкретно в този разказ не видях копирана, огледална, възможна реалност. Не видях и сюжет, което е най-важното за краткия разказ. Ако ще е безсюжетен, нека се опита да го заяви по друг начин, а не използвайки необятната енциклопедичност на филмовата индустрия.

Съдържателността е лекцията, която Калвино не успява да подготви, но възможните проблеми, които един текст за съдържателността ще засегне, могат спокойно да се обсъдят и в другите рубрики. Съдържателността на практика ще е продукт от всички останали стойности, които разгледахме, и проявена на всички нива на текста.

А сега за положителните страни на такова писане. На първо място то е смело писане. Тази негова черта може да се превърне в ефект, ако отпаднат зле съставените изречения, които, ще повторя, пречат на сюжета и вместо читателят да се потопи в историята, постоянно си задава неуместния въпрос "Какво се има предвид тук?".

Второ, за което мисля, че вече споменах. Героите са хора, поставяни постоянно на ръба на съществуването си по много причини. Това е похвално смел избор от страна на автора, но за да ме спечели напълно, той трябва да ме убеди в парадоксалността на самите герои и изборите, които те правят. Допускането, че историите са забавни до абсурдност и че героите по различни причини не успяват да постигнат себе си и целите си, обаче попада в парадокс с твърде грубите за мен език и описания, редувани от крайно сантиментални откъси. Нека авторът избере едното или другото - или да бъде забавен и брутално вулгарен, или да избере по-минорно звучене, което стилово ще изключи фарса и комедията, на които част от творбите залагат, за да ни убедят.

Иска ми се да вярвам, че всеки герой трябва и може да има индивидуалност. Когато обаче не мога да разгранича героите от два съседни разказа, или започвам да търся вината у себе си и невнимателното си четене, връщайки се страничка-две назад, или изпадам в подозрението, че авторът не е успял да им даде собствени гласове и личности, от които всеки от тях се нуждае, за да бъде пълнокръвен и въздействащ образ. Третият вариант за мен е да търся самоцел, както е може би с разказите от "Бряг на каменните сърца". Самоцелността е като че вероятната причина, поради която не успях съвсем да усетя историите.

Накрая ще заложа на един съвет, който винаги работи, поне при мен. Отдалеченият прочит на историята като излязла изпод перото на автора, е ценно и изискващо търпение и самоконтрол занимание. Прочетена след няколко месеца с цялата обективност, на която е способен конкретният човек, историята веднага и от самосебе си ще даде ясни насоки и точни заключения къде и какво трябва да бъде променено, редактирано, докоснато тук-там, за да стане истинско, естествено и достоверно. Съзнанието, че никога не сме сами и че тези, с които общуваме, било наяве, било чрез хартията на книгите, също са част от този свят и споделят или не споделят същите ценности и поглед към света, е още по-ценно. То върви по две основни пътеки - постоянното съмнение и неизказаната радост от споделеното разбиране. Съмнението е трънливата пътека, по която се движи всеки автор, пишейки своя текст. Когато обаче стъпи на пътеката на разбирането, той установява, че всичко си е струвало.

БЕЛЕЖКИ

1. Шестте лекции на Итало Калвино са издадени на български от изд. "Колибри" под заглавие "Американски лекции". [обратно]

© Зорница Гъркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2015, № 3 (184)