Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФОЛКЛОРНОТО У ВАПЦАРОВ

Тодор Ризников

web

I.

Една недокосната тема, една Пепеляшка! В досегашните ни гръмко гледжосани представи всичко се свежда до някакво си чисто външно наподобяване и едва ли не до окъсняло флиртуване с народната песен. Ако се водим по предговора на "Съчинения", издадено през 1978 г., ние трябва да се убедим най-достоверно, че на Вапцаров допадала делничната обикновеност и разговорност на народната песен, че в стихотворението си "Доклад" той много добре и определено е изразил кое именно го тегли към народното творчество:

Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа -
"Заплакала е гората
все зарад Индже войвода." (к.м., Т.Р.).

Работата е там, че тъкмо с това, наглед "безспорно" твърдение, ние не можем да се съгласим.

В народната песен няма нито патентована обикновеност на израза, нито делнична разговорност. Така, както ги разбира авторът на предговора. Там всичко е изкристализирало в една невидима многостранност, готова всеки момент да се изправи като йероглифно начертание. А и самият Вапцаров ни е оставил един вплетен знак, който избожда очите ни. Става дума за това невъзможно ,,все", кукнало ни в клин, ни в ръкав между цитираните стихове. Ако потърсим някаква логика за съществуването му, трябва да признаем, че то е несъгласувано преди всичко с глаголното време и само по себе си ни представя един варваризъм, едно чисто външно вмешателство, което прави преди всичко недопустима делничната разговорност. Но в речника на Найден Геров са показани случаи, когато това всеядно "все" се употребява и със значението на "пак". И ако искаме да разберем за какво точно става дума, трябва да признаем, че стоим пред един знак+терминатор.

Заплакала е гората
пак зарад Индже войвода (к.м., Т.Р.).

Но при този нов прочит ще се окаже, че и самата гора е не просто разградено пространство от диворастящи храсти и дървета, а нещо друго, както и хайдутите, които хайдутинът Индже трябва да излови; не класическите народни закрилници! И така, ако се опираме на тезата за делничната обикновеност и разговорност в народната песен, ние, явно, няма да стигнем доникъде. Съвсем друга ще се окаже картината, ако приемем, че и хайдутите, и гората са знаци-символи, които ние все още не можем да четем. Веднага обаче ще възникне въпросът дали тези знаци-символи са нещо исконно, или са се враснали отпосле в самата тъкан на песента. Поставени пред невъзможността за пряк отговор, ние сме принудени да прибегнем до опазени хроники. А те са отчайващи - историческият Индже, кърджалийският главатар от края на размирния ХVІІІ век, няма никакви реални шансове да бъде онзи войвода, за когото би плакала гората и планината.

Езическа по същество, тази песен, явно, е била посветена не на Индже, а на Индже войвода, на другия войвода, ясноликия слънчев Бог, чието име, по съвсем понятни причини, не би трябвало да се споменава! Християнските ревнители са видели застрашен култа към Сина Человечески и са направили всичко възможно и то така, че вълкът да бъде сит и агнето да бъде цяло. Компромисът, единственият залог за успех, е налице. До втората и последна редакция на песента ще се изниже цяло хилядолетие. Митър Узунът и Вълко Бимбелов, водачи на Караевренската буна, ще бъдат тези, които ще се опитат да опитомят кърджалийския главатар, като го приласкаят с песента "Заплакала е гората". Тяхната редакторска работа е наистина уникална. Те преместват само ударение и чудото е налице!

За Индже ние знаем преди всичко от разказа на Йовков и от разказите на Константин Петканов, а за Индже войвода - от неподправените народни песни. (И досега Странджа пее за ѝндже.)

След тези предварителни бележки ние трябва да обобщим: песните за Индже (другият) войвода идат от онази дълбока старина, в която санскритското Хайтука означава иначе мислещ. (Както виждаме, една справка в прадревния език на ариите-орачи няма да отиде нахалост.) Ако в казаното досега би могло да има някакво рационално зърно, то и самата песен ,,Заплакала е гората" ще се разстеле пред очите ни като пъстроцветна черга: гората е пълна с иначе мислящи, които ѝндже, другият войвода, е призован да излови...

Едва ли ще съгрешим против търсената истина, ако допуснем, че непретенциозният, делнично-разговорен език на народната песен е бил всъщност истински достъпен само за посветените:

Белчин Калинке думаше:
Я викни, сестро, та запей,
от едно гърло - два гласа,
от един език - две думи.

Песенната матрица-формула, която цитираме, е от село Комарево, Варненско. Един малко ефектен факт, който ще ни даде обаче възможност да прехвърлим най-сетне един надежден мост към нашата тема. Реалната възможност е налице: Морякът би могъл да чуе тази песен по време на престоя си в Машинното училище. Но той би могъл да прочете варианта и от Пиринско, забележителен с характерния стих:

Запей ми песен троянска (к.м., Т.Р.).

Че тук е осъществен "Толстоевият принцип" - на думите да е тясно, на мислите да е широко, е нещо, което не се нуждае от доказателства. Въпросът е: доколко този принцип е творчески осъзнат от самия Вапцаров. Засега, при непълното публикуване на ръкописното му наследство, ние сме изправени само пред една добра възможност да допуснем, че в решителния момент от своето духовно развитие той е бил честит да събуди спящия в сърцето си аед и да започне да реди стиховете си под негова диктовка.

 

ІІ.

Това наше допускане може да прозвучи пресилено, и даже тенденциозно, но то има и други, твърде многозначителни основания. Вапцаров е и генетично свързан с непреходните поетически жалони на древността. Вече споменахме за кодирания, символен език на народната песен. Тук му е мястото да прибавим и многозначността на родовите ни имена. Те са или укорно-дамгосващи, или белег, указващ вродено благородство. Едно такова родово фамилно име е и името Ведови, от което произхожда майката на поета - баба Елена. Местни - коренни жители, Ведови от Банско се отличават с подчертано културно-исторически интереси. И ако е истина, че името краси човека, ние сме длъжни да отдадем заслуженото на този род. Преведено на съвременен говорим език, Ведови означава знаещи. А знаещи са били и ще бъдат тъкмо ония, които са сами носители на онова, което се нарича родово-племенна свяст.

И така, като изтъкваме този малко известен факт, ние не твърдим, че Вапцаров се е домогнал до неповторимото ей тъй, изневиделица и без родилните мъки на всяко истинско достояние. Можем да бъдем абсолютно сигурни, че второто му раждане е било съпроводено от светкавиците на едно мъчително раздвоение за изначалното му аз:

Дохождат дни, такива мрачни дни
че иде ти да виеш от ненавист.
Боли в гърдите, в мутрата горчи
и в гърлото ръжда се наслоява.
Дохаждат дни... И питаш се защо
е тази болка, тази дива ярост,
Така е скрито нейното ядро (к.м., Т.Р.).

Останало без заглавие, това седмостишие остава и без внимание от страна на българската критика. Не знам дали някой специалист от чужбина би му отделил нужното внимание, затова считам за необходимо да го подложим на един безстрастен анализ.

За поредното "намекване за един огняро-интелигент ли става дума?" За преки навеи от Яворовите "безсъници", или за нещо, до което не сме пожелали да се докоснем? Такова, каквото е, това седмостишие стърчи и вопие в прокрустовото ложе, кроено и стъкмено по сталинистки изпитан крой. Що за робска мъка е свила сърцето на възел от змии? За поетично-източени образи ли става дума, за образи, породени в "светая светих" на истинското изкуство; или пък се срещаме с отблясъците на една кървава и непосилна действителност? Като изключваме първата възможност, отминаваме и втората, защото тя, при всичката си угодност, не може да попречи на кървавите конници да се опиват от песента на бесилките, както не можа да попречи и на поети като Фурнаджиев и Разцветников да сковат своите огнени строфи. Повече от ясно е, че робската мъка и змийският възел се отнасят за друга реалност, все още непозната и недостъпна за септемврийските поети...

Нека прослушаме отново този задъхан и тревожен глас и да потърсим отговор на въпроса защо се е получило така, че разминаването с идеала е довело до такава колизия. Ето го този отговор:

Защото перото си
топиме ние
Далече-далече -
през девет морета
(к.м. Т.Р.).

(Далече-далече
във светлото бъдеще.)

Стихотворението на Вапцаров е писано в края на 1939 г., допълнението в скоби - прибавено в края на 1989 г. Разликата в тази наша аритметика е най-доброто доказателство, че някой ни е изпреварил с половин век, че иносказанието в "Доклад" е оголено до невъзможност; "фундаменталното верую" е съшито с бели конци. И ето ти парадокс на парадоксите: половин столетие тези фрапиращи бели конци се възприемаха като златни шевове. И това е скръбен резултат на една безогледно агресивна фразеология, на един изкуствен език, заслепила дори и напълно зрящите:

В полето, където
морето допира -
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушават,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.
Те сеят, но кръстове никнат... (к.м. Т.Р.).

Как да ориентираме писаното в познатата ни "география", без да приемем абсурда за действителност? Ето една невъзможна задача за критика от епохата на неосталинизма. Аз съм живял по онова време и зная, че Тракия и Добруджа - единствените земи, които претендират за досег с морето, бяха и все още си остават наши шевици! 1939 г. е най-честитата година от новото летоброене и ние сме в правото си да питаме: кога е било това стопаните на Добруджа и Тракия да сеят, а да никнат кръстове?

Нека да припомним, че дори Рим не си беше позволил такова разточителство: на него му трябваха гойни стада и жертвени кръстци, а не кръстове! Не са били толкова жестоко-безразсъдни и азиатските варвари, та да изтребят тия, които ги хранят. Не ни остава нищо друго, освен да отместим поетическата география на Вапцаров по на север и всичко да си дойде на мястото. Украинските и белоруски селяни бяха тия, които сееха благодатната земя, а ставаше така, че никнеха кръстове. Живият бог от Кремъл беше вездесъщ и само нему се полагаше такова "космическо" жертвоприношение. Гордият син на Пирин е бил наясно с всичко това и рязко и категорично се разграничава от безукорните химнопевци:

А ние се тътриме
тука излишни
за нашите братя.
Жестоко!...
И с кръв по челата
живота ни пише:
"Изгубили свойта посока."

 

ІII.

Тук му е мястото да повдигнем и злополучния въпрос защо поне партийната критика не е забелязала, защо не е отбелязала като свой актив първата книга на Вапцаров. Известно е, че "Моторни"-те песни са били предоставени лично на марксическия лидер Тодор Павлов. Трябва ли да гадаем поради какви причини критикът не е написал нито ред? Улеснението, че в това време той е фаворизирал Венко Марковски, че не е искал да дели пристрастията си, би могло да задоволи само незадаващия въпроси. Разбира се, нямаме право да го виним с късна дата, защото тъкмо той ще бъде един от ония, "изгубили свойта посока". За него е било ясно, че идеалът е средство за политика, а не цел. А той беше политик, докато Вапцаров си остана, меко казано, наивник и "огняро-интелигент", който считаше, че идеалът е висока цел. Разминаването е пълно. Някой може да възрази, че "но тия ереси ги няма в "Моторни песни"! Ще възразим веднага: "Там има други, не толкова опасни", както това за вярата например. Вапцаров вопие не по-зле от библейските пророци, че ако му отнемат една-единствена прашинка, то тази вяра ще бъде разнищена и превърната в нищо. Нима е могъл заклетият сталинист Тодор Павлов да направи нещо повече? Та с мълчанието си той е направил всичко - такъв поет няма! Такъв партиен певец не съществува! Вапцаров, разбира се, е възразявал в сърцето си и доказва правотата си със своята смърт. В предсмъртното си стихотворение той се обръща към народа си, а не към партията на реалния социализъм...

Че Вапцаров се е стремял към нещо друго, личи дори и от такива тъмни, негрупирани по никаква привична логика, фрагменти, наречени "Илинденска". В тази невъзможна за изпълнение песен, е казано онова, което ние преди и след Вапцаров не посмяхме да кажем:

Свободна искаме,
Не щем,
не щем протекторати!
(к.м. Т.Р.).

Примерът с Финландия е стоял пред очите му като жива рана, а и той не би могъл да избира между великия ленинец и боговдъхновения фюрер. Ето защо му се е приискало да пее от едно гърло с два гласа и от един език с две думи:

И бунта почна.
Нямаше защо
да вдигнеме ръце,
да изостанем,
ала с кръвта
на простия народ
в Илинден вляхме
наше съдържание.
(к.м. Т.Р.).

Сега вече ни става ясно, защо и вината не бе наша и защо другиму тежи стотонната отговорност. Вапцаров не дочака деня, когато можеше да разкрие пред майката история, това, което знаеше, това, до което се беше докоснал, но той духовно беше зрящ и по цели нощи е чакал да записва "късните комюникета". Според спомените на Бойка Вапцарова той търсел жив контакт с живите септемврийци. И това било някакъв духовен глад у него. Съпругата му споменава само за поети като Разцветников и Фурнаджиев, но ние можем да разширим този кръг и да споменем името поне на един политически мъж, какъвто е Никола Пенев, противник на въстанието, и... тайното ще стане явно. Но има друго - такъв, какъвто е Никола Йонков Вапцаров, а не Младен Исаев или Христо Радевски, които са се отричали дори от собственото си име, той, готовият да вдига "лозунг до луната", не би могъл да остане безразличен към това, което става в действителност. И затова и възрожденските имена на Питу Гули и Никола Карев се възприемат в контекста като вихри в обратен кръг. А нима е било възможно да бъде иначе? Вапцаров е бил не само от Бога създаден инструмент за поезия, той бил преди всичко една отворена система и в никакъв случай не би останал безличен и безразличен при оглупяващото двустишие на живия бог, двустишие, за което ние научихме едва в последните минути:

А сейчас тут
барани бойдут!

Да коментираме ли? Добре. На една от първите октомврийски манифестации след смъртта на Ленин, сочейки последната войскова част, която се отделя, за да стори място на трудовия народ, народът на цялото човечество се обръща към избрания си клир, за да го осъществи, за да го ощастливи с последното си откровение. Едва ли трябва да си съчиняваме, че докато личният секретар на Сталин "побягва" накъдето му видят очите и до края на живота си не ще да чуе за рая, който се строи в родината му, Вапцаров се родил за втори път. Да, това можем да го изречем без пресекулки: От този момент той се сдобива с трето око и една от първите му, неотложни работи е била да си разчисти сметките с Историята. Ще си позволим излишества да цитираме първите двадесет стиха от неговата разправа, колкото и усилия да ни струва това:

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтялите си страници?
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно,
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана,
сама в пространството ще скита."

 

IV.

Това е ядрото на откровението Вапцарово, оголено до крайност. Но такова, каквото е, то не може да съществува само по себе си и в по-сетнешното си житие-битие ще се сдобие с опашка, тоест ще се превърне в комета. Всички ще тръпнат пред нейната грандиозност, но сърцевината й ще остане скрита! Не, тук не става дума за злочестата, класово неориентирана история. Тук пределно ясно и категорично се говори за историята, писана на барабан между две агитки и тъкмо за това:

Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно -
(к.м. Т.Р.).

Можем да си зададем излишния въпрос какво значи всичко това, защото се намираме пред един "марксически" абсурд: творците на историята, обикновените хора, са останали вън от нея!

Почувствал, че е предсказал прекалено достъпно за каква Ахилесова пета става дума, Вапцаров ще постави един знак детермитив и отново ще разгъне опашката на кометата. Сега вече барутната изповед-стенание "О, как се люшкахме в надеждите!" ще мине през иглените уши, за да сгъсти напрежението до крайност:

А тегнеше небето ниско,
свистеше въздухът нажежен...
Не мога повече! Не искам!...

Един от Сталиновите постулати гласи: "Има човек, има проблем; няма човек - няма проблем!" И ето, за да няма проблеми, зад петолъчната звезда огрява победната директива да се премахнат тия, които създават проблеми. Можел ли е мъж като Вапцаров да не се взриви: "Не мога повече, не искам!?" Сега вече и слепият ще види, че стои пред един песнопевец от античен крой; сега и глухият ще чуе жадуваната песен "От едно гърло два гласа и от един език две думи!"

Една снимка ни го представя заедно с Антон Попов на халба бира. Заведението празно, но се долавя, че всеки момент ще влезе някой. Антон Попов го очаква, но се бои. Красив като Бог, той просто не прилича на себе си - чертите му са изръбени и груби. Напротив, синът на войводата е целият озарен и ведър. Той вече е предусетил, че този, когото чакат, ще се появи всеки момент - а този някой е вече взетото решение. Като древните витязи от приказките двамата приятели са на кръстопът - тръгнат ли направо - отиват на сигурна смърт; свърнат ли надясно - ще се превърнат в тор на висшата раса; поемат ли наляво - ще се превърнат в жертвени овни или живи винтове; дръпнат ли назад - ще ги погълне тресавището на човешкото безличие. Нима е възможно да се избира? Те ще продължат по избрания път, за да намерят честна и достойна смърт в своя последен бой за хляб и свобода!

Фолклорното начало у Вапцаров не би било начало, ако не би го изкушило да въведе в генералното сражение и водител като трако-македонското божество Марко Кралевики. И ето, той го кара да пришпори "бялата си коня", за да погледне как ли ще се бие "с боздуган с танкова колона"!

Всъщност това е призив и отговор. Божеството е приключило своите деяния на земята:

Би се ти. Та само ти ли? Мигар
е един помела тежка брадва?
Но след дни - дигни пръстта със мигли,
погледни ни, и ни се порадвай... (к.м. Т.Р.).

Нека да оставим космическите измерения и това повдигане на пръстта с мигли и да спрем вниманието си върху тежката брадва. Та тъкмо в ония дни тя се е стоварила и върху главата на Лев Давидович Бронщайн, извършителят на Октомври, наречен Троцки. Как да се освободим от страшното внушение? Може би като се опитаме да разнищим последния стих? Марко Кралевики ще повдигне пръстта с мигли да ни се порадва и какво ще види? Ние сме сънували вече испанските сънища на поета и знаем какъв е бленуваният свят на Фернандес - той е съвсем като нашия и не съвсем! Прилича на огромен завод, в който машините са си пак същите, но само че златни, а ставите им - някак по-могъщи!

Това ще бъде един златен свят, в който на царя ще бъдат отредени златни палати, на опричника му - златна секира, на славея - златна клетка, а за родения - златна верига, и на лакея - златна ливрея! Свят, в който такива като Вапцаров могат да бъдат отвъртвани и завъртвани в историята със златен гаечен ключ...

И ако това е така, ако така е отредил живият бог от Кремъл, защо Антон Попов да не се венчае в предсмъртния си час? Защо синът на Пирин да не разпери крила пред куршумите? Та нали в очистителната буря те ще бъдат пак със своя народ?

 

 

© Тодор Ризников
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.03.2016, № 3 (196)