Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЧЕСКАТА УЧАСТ НА БОЖЕСТВЕНАТА ТРАКИЙСКА ТРИАДА ДИОНИС-ОРФЕЙ-РЕС

Тодор Ризников

web

В сегашната ни, все още не добре изострена представа, тракийската религиозна система се крепи върху триликото божество Дионис-Орфей-Рес. Но тази триадица не е заставала в тържествена неподвижност. В нея кипи живот, бушуват страсти, цари непрекъснато движение: чисто дионисиевското прелива и ври като младо вино, за да се избистри и утаи в героико-епическото величие на Рес и оттам да изтече като небесна музика и самодивско песнопение. Тук, събрана и концентрирана в едно, тя се цели във високата идея за безсмъртието и дивата необузданост на Дионисиевия екстаз. Разчленението обаче все пак е станало. Макар и невидимо. И отделните съставни части на триадата ще се подредят в една система: вляво и долу Дионис, вдясно и горе - Орфей, а в центъра и при двата случая ще бъде Рес.

Дионис - рождението, Рес - цъфтеж и растеж, Орфей - семето на безсмъртието.

И това разположение във времето и пространството ясно показва, че сферите на Дионис и Рес са ограничени и крайни, а сферите на Орфей - незавършени и изтичащи... Там, където стига Дионис, започва Рес; там, дето се изчерпва Рес - започва Орфей.

Като първичен и надплеменен Бог Дионис е нито добър, нито лош. Едновременно суров и ласкав, той дава на своите почитатели и в същото време изисква от тях да поддържат светостта на култа му, като му поднасят достойна за могъществото му дан - първородния, най-хубавия плод. А плодовете биват всякакви - едреещи на слънце, под самото небе, и зреещи скрити в майчината утроба. При това положение от самосебе си се разбира, че най-хубавото, каквото и да е, се ражда, цъфти и вързва, за да бъде поднесено в дар на божеството. Една съвсем естествена потребност, която не изключва, а предполага да се правят и човешки жертвоприношения.

Вторият съществен момент в Дионисиевия повик към живот е правото на всяко живо същество да намери място под слънцето. Ако не беше така, нямаше да има толкова и различни треви, животни, птици, змии и др.

Нали правото на "място под слънцето" кара дърветата да се издигат едно над друго, за да не се засенчват и задушават, както става и в света на пернатите и четириногите. Това, което след хилядолетия щеше да бъде наречено борба за съществуване, беше, както виждаме, осветено от самия Дионис. И понеже Богът се почиташе с еднаква ревност и като дърво, и като златорог елен, като виторог овен, и като яростен тур, както и в облика на ревящ лъв и нападаща пантера, и тези божествени животни придобиха естественото право да вземат своята дан.

За да приключим тия встъпителни думи, трябва да кажем, че редът е бил такъв, и може би никой никога нямаше да го наруши, ако човекът не беше се обявил за венец на вселената, ако не беше си втълпил, че има право да разпростира силата си и властта си над безсловесните и над нему подобните.

Първият решителен сблъсък с установения ред е промяната, настъпила в царската институция, защото въпросът за унаследяването на властта влиза в противоречие с обичая за първородната жертва. Ако царят няма други синове - той ще се лиши от престолонаследник - продължител на династията. Но понеже при траките царят е едновременно и жрец, жертва може да бъде първороден син, но на друг цар. Конфликтът, разбира се, е само началото, защото става дума не за единичен акт, а за акт, който се разпространява вълнообразно - от центъра към периферията. Племенните вождове и князете следват примера на своя цар-жрец; родовите главатари и старейшините на задругите правят същото. Кризата назрява и в последна сметка се достига до прага на една генерална реформа - отмяната на човешките жертвоприношения въобще...

Тъкмо в този съдбоносен, преломен момент се появяват Орфей и Рес. Откъслечните митологични данни, достигнали до нас чрез старогръцки писмени източници, ни ги представят като братя - синове на Муза. Но за Орфей като религиозен учител ние знаем много малко. Все още ни липсват първоизвори. За щастие, тази празнина, може би ще бъде запълнена. В Западните Родопи и досега са опазени, неизвестни за науката предания. Едно от тях е уловено и използвано със завидна ловкост още от първите мисионери на исляма. Сега то е известно като "Предание за о кубе кадасъ" - предание за съдника под небесния свод. Накратко, то ни разказва, че някога на земята царувала нечута вражда! Всеки се опълчвал срещу всеки - племе срещу племе, брат срещу брат. Нямало мир нито в растителния, нито в животинския свят. Брегът и планинският поток, коренът и спечената пръст, вятърът, дървото, вълкът и овцата - всичко враждувало. Изглеждало, че настъпва краят на света. Тогава се появил съдникът под небесния свод, за да тури край на омразата и възцари мир. Той целият бил изтъкан от небесна музика и сам излъчвал музика. Хора и животни се тълпели около него да слушат. Реките спирали и се връщали назад, дървета и камъни тръгвали подире му.

Досега ние знаем, че Орфей е просто божествен свирец, но не знаем с каква мисия е дошъл на земята. Девинското предание попълва тази празнина. Но доколко Орфеевото учение за прекратяване на братоубийствената вражда между тракийските племена и установяването на траен мир помежду им, е било прието, ние не знаем. Преданието говори за едно "царство без вражда" в един определен регион - Западните Родопи, от Девин и Доспат до Бабек.

От подтекста на това предание се разбира, че съдникът отишъл далече напред и предложил един коренно различен модел на тракийската религиозна система, в която божеството настоявало сàмо за безкръвна жертва от плодовете на земята. Отхвърляйки животинския облик на Дионис, Орфей си навлякъл и непримиримата омраза на цялото жречество, което не би могло да си представи живота без тлъстите овнешки плешки и треперещата лой на току-що закланите бикове. Отменяйки кървавите жертвоприношения в чест на Дионисий, той сам става жертва на разгневеното божество.

Няма и не може да има никакво съмнение, че трагичният край на Орфей и неуспехът на реформата му са оставили вакуум, който е трябвало да бъде запълнен. Преобразования в Дионисиевия обред е трябвало да има, но не чак толкова крайни. Настъпва епохата на Рес - блестящия воин, Богът ловец, възвеличан от Омир като никой друг от героите, които са се сражавали под стените на Троя.

Живо въплъщение на Дионис, величан като роден брат на Орфей, Рес или Резос се заема да примири двете взаимно изключващи се крила в тракийската религия - стародионисиевското и орфическото. И трябва да кажем веднага, че това му се отдава по един наистина божествен начин! Кръвта на разкъсания от вакханалките Орфей и неговата музика не е изтекла напразно - сам Богът, превъплътен в Рес, показва как трябва да бъде почитан. Той не иска човешки жертвоприношения, защото му са мили и скъпи всички негови създания. Богът не иска и жертви, отгледани във витите стъгни и кошари! Всяка година, на определения ден и на определеното място-светилище той ще изпраща жертвата, която му е угодна... А угодни за Бога жертви са царският, ширококлонест елен и сръндакът.

След неуспеха на Дионис-Орфей да създаде ново учение, достъпно и разбираемо за избраните, Дионис-Рес овладява масите и създава широка мрежа от последователи навсякъде, където стъпва тракийски крак, навсякъде, където се чува тракийска реч...

Споменът за Рес е оставил дълбоки и трайни следи в българския фолклор, но най-добре е опазен в една коледарска песен от с. Пиргово, Русенско. Освен Бог, той се нарича и Колада - една от най-древните титли на Слънцето. А събитието, което коледарите-жреци трябва да му известят като на жертвена проява, е свързано с преданията за потопа:

Разиграло се Черното море,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
че ще потопи Светата гора,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
Светата гора с бели манастири,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
с бели манастири, с черни калугери,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
и йотговаря най-стар домник,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
- Ой ви вай вази, черни калугери,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
я си кажете вий греховете,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
дано застане Черното море,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
каза ли си ти и греховете,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
не си застана Черното море,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
а най-ми са йощ разиграло,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
та ми потопи Светата гора,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
Светата гора с Бели манастири,
Ресне ле, Божне ле, Коладе ле,
с Бели манастири, с черни калугери...

Освен изричното свидетелство за обожествяването на Рес и възвеличаването му като Кол Лада - стожер на световния ред, титла, давана само на Слънцето, тази песен ни дава възможност да реконструираме и името на неговите последователи ресяне, което е почти съзвучно с рисяни, форма, която ние смятаме да е произлязла от християни...

Кое ни дава право за тази смела реконструкция? - Една друга народна песен от Жеравна, в която е пазено името на Орфеевите последователи. Известно е, според гръцките извори, че орфическите общества са били затворени и достъпни само за аристократите-посветени, че в тайните им обреди имали право да участват само мъже. Оказва се, че тези известия не отговарят съвсем точно за началата на орфизма, защото в Жеравна в началото на миналия век те са били нещо обикновено. Необикновеното се случило, когато войските на Дибич Забалкански отстъпили, и заедно с тях се повлекли кервани от преселници-бежанци. Страхувайки се от отмъщение, много български семейства започнали да се стягат за път, докато най-сетне започнало прощаването с тия, които остават.

И тъкмо в този момент, както свидетелства историкът на Жеравна, раздялата била ознаменувана с роднински махленски събирания и весели угощения. "Помни се още - пише Д. Константинов - част от една песен, говореща за тия песни при раздялата:

Де се е чуло-видяло,
мома йорфене да бере,
като ми Жейна, Жейничка,
Жейничка Камбур-Стойова...

Тази мома - продължава поясненията си авторът - въпреки моминската си скромност, организирала общи събрания, за които разходите били понасяни от участващите ("йорфене"), защото не можела да понесе лесно раздялата със съседки и родственици преди тръгване..."

Едва ли чудото, за което загатва още първия стих, се състояло само в това, че организаторката била мома и че въпреки скромността си се решила на такова нещо! Мъже и жени са се събирали на едно място по много случаи - при сватби и кръщенета, при годявки и погребения, при курбани или имени дни... Необикновеното изглежда е било това, че йорфене били поканени и жени и деца, нещо изключено при едно затворено общество на посветени. Макар и мома, Жейна, изглежда, не е била далеч от това, което вършат мъжете от семейството й, та се престрашила в един такъв решителен момент да разшири кръга на йорфените и това е предизвикало незнайния певец, който, в това няма никакво съмнение, е бил между посветените...

Както виждаме, информацията, която изтича от двете песни, се допълва взаимно: коледарите от село Пиргово са опазили името на едно тракийско божество, песента от Жеравна - името на посветените последователи на другото. Остават неназовани само привържениците на Дионис, Бога-тур. Тях ние откриваме в ислямизираното предание за Орфей от Девинско.

Според разказвачката за О кубе кадъсъ пишело в някакви тайни книги на арабски език. Името на поднебесния съдник, от когото изтича небесна музика, бил весел или вейсел, което значи, че бил турчин. Можем да си представим потомците на тези, според които се е появил поднебесният съдник. Векове наред те немеели пред вещите суфти и имами, защото сърцето им се свивало, а нямало какво да кажат. И какво биха могли да възразят, като са били убедени, че техните прадеди са били турци и не защото са дошли в Родопите четиринадесетото столетие, а защото се кланяли и почитали турския Бог...

И тук фанатизираните носители на правата вяра са им втълпявали по всевъзможен начин, че турската вяра е вярата в Мохамеда, а не в някакъв си див бик, с кръвясали очи, наречен тур...

В една песен от Провадийско майката съветва сина си да не отива хайдутин с думите:

Не утивай, синко, не втивай,
хайдутин много не трае,
той-трае денем до пладне,
турците ше та уловят,
главата ша ти отрежат...

За какви "турци" би могло да става дума ще разберем, когато узнаем, че на санскритски език хайтука означава "иначе мислещ" или по-точно "свободомислещ". Преди да станат закрилници на народа против османските поробители, българските хайдути, личи по всичко, са били отцепници от обществото, изповядващи друга секта и друго забранено учение, преследвано от официалните духовни и държавни власти.

Открехнахме и този прозорец към неизвестното, за да погледнем на цитираните пет стиха с цялата отговорност на задачата, която сме си поставили. Тайна ли е, че при ритуалното убийство каквото е всяко жертвоприношение, се спазват строго определени правила? Жреците на ацтеките разтварят гърдите на жертвата и изтръгват още живото, треперещо сърце; вакханките разкъсват уловените от тях диви зверове или ненавистни "иначе мислещи"; жреците на Рес колят жертвения елен, а "коля" значи промушвам с кол, пронизвам с острие. А турците от приведената песен, които първом улавят, а после отрязват главите? Не са ли привърженици на Дионис, почитан в облика на дивия бик, наречен тур, а в старата ни книжнина тоуръ?

Можем ли да подкрепим току-що изречената теза с достатъчно убедителни примери? И бихме ли намерили оцелели като по чудо и непокътнати фолклорни пластове, където първичните понятия са все още оголени и чисти? Рискуваме, но не е невъзможна задача. Ето няколко от най-очебийните примери:

Ей Видине, Видине юначе!
Бил йе Видин, бил е труска слуга,
та е служил девет годин дана,
настанало и лето десето,
ни задрема, ни чаша отпущи,
па задряма и чаша отпущи,
удри цара по дясно колено,
пукна му се чоено колено.
Уплашил се Видин, устрашил се,
та побягнал Видин, турска слуга,
па си ойде дома на дворове,
па на сестра по-тио говори:
- Таком Бога, сестро Кателино!
скри ме, сестро, дека че ме скриеш...

Доколкото константинополските султани са били и върховни глави на ислямската религиозна институция, дотолкова и Видин, героят на песента, не би могъл да бъде чашник и виночерпец и на който и да било от приемниците на двамата Мехмедовци - Мехмед Илдъръм Светкавицата и Мехмед Фатих Завоевателя. По-скоро тук бихме видели сянката на Филип Македонски, отчаян винопиец и... жрец на Дионис, за който е исторически доказано, че е бил куц не по рождение, но за окуцяването му е останало що-годе героическо обяснение. Както виждаме, заключението, до което стигнахме, е колкото логично, толкова абсурдно! А какъв турчин може да бъде Филип Македонски? Ето ви един друг пример:

Не мой ви ходи, Пено ле море,
вечер по двори, по месечина,
на среща седат троица турци,
троица турци, три язаджии,
те ми ти пишат рамната санга,
рамната санга, на тенки пушки.
- Аку га пишат, лудо ле, море,
нека га пишат, не ке га земат.
- Не мой ми ходи, Пено ле, море,
вечер по двори, по месечина,
на среща седят троица турци,
троица турци, три язаджии,
че ми ти пишат бялото лице,
бялото лице на бела книга.
- Ако го пишат, лудо ле, море,
ако го пишат не ке го земат!

Песента продължава в същия дух. Момъкът предупреждава още на два пъти изгората си да не ходи вечер по двори по месечина, защото тримата турци-язаджии я дебнат наблизо, за да изпишат черните очи на чифт пищоли и тенките вежди на чифт паласки, резултатът обаче е все същият. Самоуверената хубавица не се бои от магическите действия на тримата турци, а и едва ли се би побояла, ако я вземат!

По-невероятна, по-езическа, и по-дионисиевска песен ние не можем да си представим, затова оставяме на теолозите да направят своите справки в Корана, в коя книга и в коя точно сура Мохамед изрично забранява да се изписват човешки лица и образи. Този път "абсурдът" е съвсем абсурден, но фактът си е факт. Текстът е записан от Стефан Веркович преди повече от 120 години и се намира в неговите "Песни на македонските българи". Някой може да оспори датирането, като се позове на втъкнатите в песента огнестрелни оръжия, затова ние обръщаме внимание на израза "рамната санга" вместо "рамната снага". Езиковедите много добре си дават сметка какво означава всичко това. Песента се е появила седем или осем столетия преди тюрките-османлии да се появят на историческата сцена...

И още нещо, от целия тон на песента личи, че тримата турци-язаджии (което ще рече художници) постъпват досущ като българските овчари, които изписват себе си по моминските хурки, а моминските лица върху кавалите си! При това положение и дума не може да става за някакво недоразумение. Народният певец не би възпял тримата турци по такъв достолепен начин, ако под "турци" той е разбирал азиатски нашественици и поробители. Тук, явно, има нещо друго: или тези турци не са единосъщи с османските завоеватели от четиринайсетото столетие, или османските завоеватели не са турци! Истината е тъмко тук. Един голям държавник от двайсетте години на този век (ХХ век) се беше нарекъл Кемал Ататюрк, и ние не бива да забравяме това, защото племето или народът тюрк няма и не може да има нищо общо с турците, възпети в песента на Веркович. Тогава?

Не ни остава нищо друго, освен да приемем, че през изминалите столетия българският езиков гений е работил така, че наистина на думите да бъде тясно, на мислите - широко.

Освен това тук е показал "коварството си" и един фонетичен закон, според който звукът "к" преминава в "ц" (калпак - калпа-ци, мустак - муста-ци, юнак - юна-ци). На всичко отгоре съществува и цяла поредица от думи, които при образуването на множествено лице се измятат на две страни. Така например от гърне се получава не само гърнета, но и грънци. Защо от тюрк да не стане тюрци, а от там турци? Та нали за това съществува асимилацията? Не трябва да забравяме в никакъв случай и това, че в тюркските езици не съществува множествено число. Нашият народ е нямало как да ги нарече. "Агаряни", "измаилтяни" - това са все имена на стари племена, които нямат никакво родство с османските завоеватели. И понеже старите Дионисови турци са били врагове на християните, също такива врагове, каквито се оказали и новите нашественици, името се е намерило. Нека да не се учудваме. За него споменават историкът Маврикий, император Константин Порфирогени и хронистът Теофилакт Симонита. Турци са били наричани старите дунавски жители. Да не забравяме, че по онова време Добруджа се наричала Малка Скития и следователно нейните жители също са били турци! По времето на Борис и Симеон турци са били наричани и унгарците - само затова, защото са живеели покрай Дунава...

Както виждаме, основата е била стара и прастара. Ако обобщим, трябва да кажем, че турците на Балканите са били най-коравите езичници, т.е. не-християни. При това те са били врагове на Рим и Византия. И върху тази база всички, които не са християни и са врагове на Източно-римската империя без друго е трябвало да бъдат турци. За това и под турска вяра тогавашните ни прадеди са разбирали, чужда, враждебна на християнството религия.

Няма да бъде излишно да подчертаем и изтъкнем накрая, че много преди мохамеданските мисионери, по същия начин са постъпили и носителите на християнството. Не напразно е била шетнята на апостол Павел в чисто тракийските градове Филипополис (Пловдив) и Никополис (на река Места). Не напразно е възлюбил той Солун и солуняните!

Трагичната гибел на Рес при Троя, заради спасението на свободните общинници траки и троянци, твърде умело се е потулвала зад кръстната смърт на Христа. За траките ресяни, врагове на Рим, не е било трудно да станат рисяни и ристяни по същите причини, които накараха Дионисовите турци да станат мохамедани. Така върху руслата на двете най-големи тракийски религиозни учения се наместиха християнството и исляма. Но старата ръжда не се изтрива - казва народната мъдрост. Под монотеизма на Мохамеда и Христа все още бликат чистите Дионисиеви извори като залог за едно дълго чакано бъдеще, когато отново ще настъпят времената на поднебесния съдник...

P.S. Разликата между едните и другите е в това, че името на българските турци е изразявало принадлежност към една езическа вяра, докато основното ядро османски завоеватели са наричани турци заради това, че принадлежат на турския етнос.

София, 22 юли 1986 г.

 

 

© Тодор Ризников
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.09.2016, № 9 (202)