СЕДЕМТЕ КЛЮЧА НА РОДОПИТЕ

Тодор Ризников

web

Според един от неписаните закони на природата, лековитите извори бликват винаги при някакъв внезапен трус или катастрофално разместване на земните пластове. Сякаш всичко това става изневиделица. Никой не подозира как зрее гнева на сляпата стихия, как се набира колосална енергия. Взривът е крайната, последна степен на дълго, с хилядолетия сгъстявано напрежение. Нещо подобно става и с внезапния изблик на духовната енергия на даден народ. И ето, когато всички сякаш бяха забравили за българите, когато полумесецът бе затиснал византийското разпятие, когато по родопските върхове наред с медните чанове се носеше протяжният вик на островърхите минарета, когато серските гъркомани се наричаха "българогласни елини", а Великите сили прекрояваха картата на Балканите, стана чудото. Стана онова, което и най-разюзданата фантазия не би могла да си представи: сякаш някой бог освободи заключените със седем ключа съкровища на Родопите. И бликнаха като самодивски води предисторическите песни и предания на "Веда Словена". "Стотици хиляди стихове, един невероятен свят на богове и забравени цивилизации, един океаноподобен свят от сказания за Орфей и Александър Македонски, за изобретяването на ралото и писмото, за герои, които отлитат в небесните сараи на Вишну бога и се връщат отново на земята, обременени с колосални познания..."

Това откритие, каквото беше Родопското, може да се случи според самия му откривател Стефан Веркович само веднъж на хиляда, ако не и на десет хиляди години. Сравнени с "Веда Словена", величавите епопеи на Омир изглеждат като коледни играчки. И ако е истина, че в областта на културата няма малки и големи народи, то трагичната и величава участ на "Веда Словена" тегне като Дамоклев меч над главите ни. Безмерно богати, повече от един век ние сме принудени да се червим като просяци и измамници. И защо? Защото още от самото си появяване "Родопското откритие" на Стефан Веркович, откритие, което удиви света, беше осъдено а приори без съд и присъда. Учени като Константин Иречек и Ватрослав Ягич го нарекоха "грубо изделие и фабрикат на цяла орда български учители в Македония" и "атентат против славянската филология". Основанията бяха, ако все пак може да се говори за основания при подобен случай", грубостта на подправката", т.е. съшиването й с бели конци и пълната липса на каквато и да е метрика. Песните от "Веда Словена" не можело да бъдат истински, защото по своята същност противоречат на всичко установено и общоприето и което е още по-съществено, защото такива, каквито са, безформени и предизвикващо категорични, те изключват и най-малката възможност да бъдат предавани от уста на уста като хилядолетна традиция. "Това е чиста проза, за напевност и дума не може да става" - възкликва Йосиф Иречек. И наистина, този единствен упрек се оказа достатъчно ефектен, за да смути учени като Александър Ходзко и Янко Шафарик. Положението се влоши решително, когато излезе на бял свят "История на българите" на Константин Иречек през 1876 г. В главата, посветена на новата българска литература, младият учен отделя няколко "унищожителни" реда за "Веда Словена", като подчерта и подсили казаното от своя баща Иречек. Напразно Огюст Дозон предупреждаваше в своя рапорт до френското правителство през 1874 г., че човекът, който би могъл да бъде заподозрян като автор на песните от "Веда Словена", не може да бъде техният издател бошнака Веркович, защото той не знае български език, а още по-малко пък това може да бъде неговият помощник - крушевският учител Иван Гологанов, човек с мек и симпатичен характер, но напълно лишен от интерес към поезията. Напразни се оказаха усилията на Ходзко, Леополд Гайтлер, Марин Дринов, Грабовски да насочат вниманието на изследователите по другия, по-труден, но единствено верен път - да се обърнат към живите певци на "Веда Словена", към "поетиката" на Иван Гологанов, към "литературната му подготовка", към неговите представи за стих и метрика. Грабовски беше този, който каза, че вината може би не е в самите песни, а Дринов тури пръст в раната с думите, че песните от "Веда Словена" са истински, но невярно и неточно записани. Лично неговите изследвания са го довели до извода, че обичаите, които лежат в основата на невероятните обреди в Родопите, съществуват реално, че митологическите имена, както и имената на непознатите божества, съществуват реално и в други части на България.

Задачата, която науката трябваше да реши при това положение се разклоняваше на две. Първият лъч водеше към орловите поселища на помаците. Вторият - към задълбочена изследователска работа над самите текстове и оцелелите сведения за това, как се е записвала "Веда Словена". Тук му е мястото да кажем, че експедициите, които учена Европа изпраща на самото място, потвърдиха автентичността на песните. Този въпрос фактически беше преразгледан и решен окончателно от експедицията, изпратена от Българското министерство на просветата през есента на 1888 година в Неврокопско. Тримата пратеници на министерството Хасан Ходжа, Мехмед Тумбев и Юсуф Синапов - най-влиятелните и най-интелигентните между помаците в Чепинско, се срещат с някои от певците на "Веда Словена", какъвто е случаят със Саид Ага Рибнешки, записват повторно някои от песните му, но техният доклад не е публикуван и в науката остава да тегне като истина от последна инстанция личното мнение на Иван Шишманов, че певците от "Веда Словена" не съществуват, че никога не са се пели указаните в двата й тома епически и обредни песни. Подробности за тази експедиция виж във вестник "АБВ", 1981 година. В печата по онова време обаче проникнаха откъслечни сведения за това, че истинските резултати от проверката са потулени по неизвестни причини. По това време Стефан Веркович идва в България и интересът към "Веда Словена" се възбужда отново. Българското правителство му отпуска пожизнена пенсия. Компетентните лица от кабинета на министър-председателя Стефан Стамболов обкръжават стария учен с най-голямо внимание, но политическата обстановка не способства за една открита правителствена проверка. Веркович настоява да отиде сам при певците в Чепино, без да подозира, че Мехмед Тумбев, Хасан Ходжа и Юсуф Синапов вече са удостоверили по неоспорим начин истинността на неговите любими предисторически песни за Орфея, Сада Краля и женитбата на Слънцето с мома Вълкана. Трябва ли да казваме, че ръката, която беше укрила действителните резултати от предишната експедиция, и този път беше извършила своето. Мехмед Тумбев, Хасан Ходжа и Юсуф Синапов бяха потънали вдън земя, разпитаните помаци мълчаха и вдигаха рамене. Оказа се дори, че в цяло Чепинско няма нито един ведически певец, който да знае песни за преселението от Крайна земя на Громна Бога, Дождна Бога и др., оказа се, че в цяло Чепинско няма нито един мъж, който да носи името Сюлюман. За човек като Веркович беше повече от ясно, че помаците таят, поради някакъв тъмен и понятен за него страх. С малки изключения възрастните мъже бяха участвали в похода на главатарите Алиш Пехливан и Мехмед Барутанлията, та имаха всички основания да се страхуват заради пожарищата в Батак. Колкото и да звучи парадоксално сега, тъкмо резултатите от тази несполучлива анкета бяха широко разгласени и публикувани в пътеписа на Иван Вазов "В недрата на Родопите". Днес вече няма никакво съмнение, че авторът на "Под игото" и "Немили-недраги" е бил свидетел на нещо, което се е разиграло по предварително уточнен сценарий. Това се доказва от факта, че 18-та глава от неговия пътепис стана едва ли не ново евангелие на скептиците. И се получи омагьосан кръг: д-р Шишманов и Иван Вазов подхранват скептицизма си от Луи Леже и Константин Иречек, като се облягат на техните авторитети, а те - Константин Иречек и Луи Леже - побързаха да се позоват на Вазов и д-р Иван Шишманов, или фигуративно казано змията на неверието беше захапала собствена си опашка и Веркович с неговата "Веда Словена" се оказа по този начин като че ли завинаги не само осъден без съд, но и без каквато и да било надежда за помилване.

Но ето че "шило в торба не стои" - както казва народната поговорка. Невероятно силният поетичен дух, който вее от песните на "Веда Словена", ни застави да забравим всичко писано и казано, да излезем извън времето и да повярваме на Иван Гологанов и на Стефан Веркович, че "Веда Словена" не е мистификация, а мистифицирана. След 7-годишна работа над текстовете и над всички възможни и достъпни материали ние стигнахме до извода, че "Веда Словена" е действително хилядолетна поетическа традиция на българския народ, че песните са взети от устата на пирински и родопски певци, че Иван Гологанов и другите записвачи - сътрудници на Веркович, както и самият Веркович, са ги записвали така, както са записвани всички български народни песни от оная епоха - без да имат ни най-малка представа за стиха, ритъма и тяхната метрика. Записвачите на "Веда Словена" са работили добросъвестно и не са изпускали нито една дума, която има смислово значение. Затова пък са изпускали повторенията, местоименията "си", "ми", "това", "тая" както и полупусти думи "мори" и "леле", които имат единственото предназначение да запълват стиха. С малки изключения записвачите са изпускали имената на боговете и влиятелните лица, към които е трябвало да отправят своето изпълнение "Боже, мили Боже", "Царю, ле честити", "Аго, ...Сюлеймане", "Ора ристиени" и прочие.

Тук му е мястото да кажем, че основният епически размер на песните от "Веда Словена" не е признатият класически 10-стъпен стих с цезура след 4-тата сричка (4+6), а един непознат епически размер - от 14 стъпки и 2 цезури - (4+4+6), както и по-рядко срещания му вариант (6+2+6).

Това е тайната на "Веда Словена", заключена със седем ключа.

Доказателство за това е и реконструираната или по-точно наново записаната песен... Предоставяме я на всеобщо внимание, по-специално на вниманието на учените фолклористи и преди всичко на тези, които са най-компетентни в случая - наследниците на древните ведически певци от Пирин и Родопите.

Първото известие за тази песен намираме в писмото на Иван Гологанов от 24 април 1867 година. Той пише на Веркович веднага след завръщането си от поредното си пътуване за събиране на песни: "Я зекана днеска още рану си дойдох ут Герман, исписах една важна песна и други десетина, не много важни. Важната песна има 410 стиха."

На 9 май той му пише отново: "Понеже знам, че имате мерак да видите нова Оренува песна, ви я пращам с други маловажни седем, и тая песна е една ут най-важните. Койъ знае още какви песни ке са изнамерет! Яз мислех, как не ке вейке да се найде друга такава песна, както гледата дайма изляват. Имету на песнопоецу ут село Клепусна, ут коету сум писал песните, е Герги Тахчи и му го забележете во песните, за да не се забури."

Песента не е печатана от Стефан Веркович в Първия том, вземаме я от книгата на Леополд Гайтлер "Поетически традиции на траките и българите"¹, издадена в Прага през 1878 година.

БЕЛЕЖКИ

1. В любезно предоставения ми от наследницата ръкопис на Тодор Ризников самата песен не е приложена. Тя обаче може да се намери в скорошното издание "Поглед отвън" (2015), включащо освен труда на Огюст Дозон "Неиздавани български народни песни", и книгата на Леополд Гайтлер "Поетически традиции на траките и българите", в която е поместена въпросната песен. Изданието от 2015 г. е на АИ "Марин Дринов" и УИ "Св. Климент Охридски" и е под научната редакция и съставителство на Владимир Пенчев. [обратно]

© Тодор Ризников
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.11.2016, № 11 (204)