НАРОДНАТА ПЕСЕН И ФАКТИТЕ, ИЛИ СМЪРТНИЯТ ГРЯХ НА РАКОВСКИ
(Фолклорна археология)

Тодор Ризников

web

І.

През 1943 г. излиза от печат един том избрани статии от професор Иван Шишманов, озаглавен "От Пайсий до Раковски".

В началото на обширния си очерк за живота и делото на учения, академик Михаил Арнаудов пише, че "Епохалната му за нас студия "Значението и задачите на нашата етнография" представя сума от знанията, добити от Шишманова в течение на неговите студентски години, и програма за всички изучвания, които се предприеха от тогава насам в полето на българския народопис."

Няма никакво съмнение, че тези думи, казани по свойски искрено в чест на учителя от признателния ученик ще предизвикат поне недоумение, ако не се приемат като анахронизъм! Науката за един народ да се води и съобразява с програма, която ни повече, ни по-малко представя сума от знанията на един студент през периода 1884-1888 г.! Гениален, па дори и свръхгениален да е бил този студент, изминатият цял век би казал своята решителна дума. За сто години отежнява и се пропуква дори кората на вековните дъбове! За съжаление, нашата съвременна културистика се отнася към историческото ни наследство със същата ученическа признателност и несамостоятелност, както и преди 50 години. Не само ранната творба на именития учен, но и късните му изследвания се възприемат от съвременните културолози като истина от последна инстанция, казани веднъж завинаги. Истини, които не предполагат и не допускат никакви спорни въпроси...

Книгата на Шишманов, за която става дума, книга, посветена на Българското възраждане, завършва с очерк за Раковски като политик. И както можем да очакваме, този очерк съвсем не извисява пълнокръвната и титаническа личност на Раковски, а изразява с остър резец един сух и ъгловат профил, в който няма и помен от това, че борбата се води с перо и меч, профил, в който няма и помен от енциклопедическата, възрожденска широта на този наш пръв мислител и учител. Следвайки утъпкания път на своя учител, Михаил Арнаудов отива още по-нататък. В студията си "Раковски като фолклорист", той изрече онова, което учителят само смътно нахвърли с едри щрихи - т.е. извади на показ смъртният грях на националноосвободителното движение в България.

Ето го този грях, проснат пред храма на "чистата наука". Раковски изтъква цената, с присъщия му жар, че нашият народ се е опазил през най-трудните векове на своя исторически живот, че ние не трябва да се водим по гръцките учени писания, че е дошло време да се обърнем вече лице с лице към онова, което ни е завещано от деди и прадеди, да се обърнем към обичаите, песните и преданията, които разпалват огъня на живата народна свяст.

"Колко изяснения от тях наши прошествия ще се открие и колко странни писатели, кои пристрастно или от незнание ни дават татарско поколение, щат замлъкнат веднъж завинаги."

А ето как академик Михаил Арнаудов защитава чистата наука: "Подобно на всички, които тогава боравят с фолклор, той (Раковски) съзира в днешните поетически традиции скъпи останки от прастари митове, като не се подвууми по силата на създадените веднъж свои предубеждения да съпостави български представи и предания от 19. век с индийските от времето на Ведите. Дълбоката пропаст от няколко века не го смущава никак...".

Ето едно становище, което чистата наука може да отмине едва ли не със снизхождение, още повече че този фантастичен Раковски няма абсолютно никакво отношение към известията на гръцките хронисти. Що се отнася лично до учен като Михаил Арнаудов, за него нашата българска история не е съхранена в народните паметници, а в тенденциозните изкривени и изопачени писания на хронисти като Теофан, който ни нарече ни повече, ни по-малко "мръсен и нечист народ", народ, за чиито деяния са нужни не една "Илиада" от жени! Нека да бъде така. Нека първожреците на "чистата наука" да крачат спокойно и самоуверено под своето развяно знаме. Няма и не може да има никакво съмнение, че един такъв факт рано или късно ще предизвика обратен ефект. А докато дойде това време, нека ние, които сме призвани да върнем своето време вън от студентските катедри, да се обърнем към фактите и да се постараем да ги видим такива, каквито са.

ІІ.

Известно е, че през VІІ-ия век пр.Хр. старите трако-илирически племена, населяващи Балканския полуостров, са се сблъскали с хелтите или с галатите, които, минали през Мала Азия в Тракия и Македония, основават своя държава с център град Цуре, сегашното Дулово, близо до Казанлък. Галатите според запазените достоверни сведения се движели на изток под предводителството на двама свои царе - Болг и Брен. От върховете на македонските планини, където се съсредоточвало галатското войнство, Болг се спуснал на юг и оплячкосал Делфийското прорицалище, а Брен тръгнал по билото на Стара планина все към Черно море. Прелиствайки историята на Амедитиери, Раковски намира любопитни подробности за този поход на двамата галатски царе, и по-точно за начина, по който Болг и Брен водили борбата с непокорните туземски племена, които от памтивек обитавали непрестъпните планински върхове. Виждайки се в невъзможност да ги победят в открито сражение, галатските вождове са вдигнали внезапно бойните си станове, оставяйки ги в пълен безпорядък. Но това не било истинско бягство, а нова непозната никому тактика - "бягайки", галатите отравяли околните извори, както и неприбраните храни.

И ето, съпоставяйки историческите факти за похода на Болг и Брен, с онова, което се пее в една повсеместно разпространена песен, Раковски стига до изводи, които вече 200 години хвърлят в недоумение учените елиноцентристи от школата на Константин Иречек и доктор Иван Шишманов. Ето ги тия две песни, печатани в "Българска старина":

Драганка ходи из лозе
из лозе, из бяло грозде,
Драганка жадно ожадня.
Сред лозе бистър кладенец,
Драганка вода ще пие.
Край лозе седи овчарче
медна си свирка свиреше
свирка му свири, говори.
"Не пий, Драганке, таз вода,
тази е вода галатска,
галатска още мъртвешка
снощи галати минаха
мъртво галатче носеха
с тази го вода къпаха
люти му рани миеха
ленени кърпи перяха!"
Драганка овчар не слуша
Посегна вода да пие,
сръбна Драганка, не глътна,
люта я глава заболя,
грозна я треска затресе
Драганка жално викаше:
"Клета му душа проклета
който овчарче не слуша."
Дорде Драганка раздума
и се от душа раздели...

И тая песен друго яче пеена:

Драганка ходи из лозе,
из лозе из бяло грозде,
всичкото лозе обишла,
едно е зрънце зобнала.
Край лозе студен кладенец,
Драганка вода ще пие,
овчарче вика отгоре:
"Како льо, како Драганке!
Стой, недей пий от таз вода!
Таз вода й мъртва, галатска!
Снощи, минаха, минаха
дор 70 юнаци, седем ранени
носеха, люти им рани тук миха
един си другим думаха:
"Няма ли някой отнейде
раните ни да ни изцери!
За баща щем го имаме
за баща за побащим,
за майка за помайчина!

Нека да оставим настрана коментара на Раковски, който предизвика негодувание сред елиноцентристите, и да се спрем на заключението му: "ако питате народа - пише той - кой пее тези песни, каква е била тази галатска вода, какви са били тези ранени галати, кои са скитали тогава по горите ни, нищо не знае да каже о тому. Самият отговор му е следният: Тъй сме синко запомнили от дядо и баба, и тъй пейме.

Каква важност има тая пеена и до днес от народа ни песен за нашата народна най-стара повестност и какъв свет развива тя на нашата народна книжнина, всеки здравомислещ българин може да реши един път завсегда: че нашата най-стара повестност в нас само е съхранена, т.е. в нашите чисто народни памети." По-нататък хайдушкия войвода продължава:

"Сега ние имаме право да се отправим към всички европейски учени, а най-паче към немските, които питаха за нас, българите, и още за славните разни неоснователни неща, да отправим, казваме, следния въпрос: ако българите не са били три века пр.Хр. в Стара планина, откъде е останало да се пеят сега тия живи възпоменания за галатските събития, които европейската повестност най-обстоятелствено е съхранила? Могат ли измъдруват и върху това нещо?"

Тук се налага да направим само една забележка: учените (и нашите, и немските) дори и не се замислиха дали трябва да мъдруват, или не за Михаил Арнаудов. Такива песни, които да възпяват галатските събития съществуват само във фантазията на Раковски. Всичко е плод на прекалено българолюбие. А ревниви книжовници са ги предоставили на Раковски, за да извлече от тях "скъпи за народа ни исторически истини!" Нещо повече, академик Михаил Арнаудов прави опит да защити Раковски от нападките на Йосиф Иречек, който го обвинява в мистификация. С една дума, не само Раковски, а и негови сътрудници са истински автори на тия лъженародни песни от времената на Александър Македонски. Но фактите, както гласи пословицата, са упорито нещо. Професор Йордан Иванов, който неизвестно как трябваше да се сблъска с галатите, отрича коментара на Раковски, но в същото време не се съгласява и с Михаил Арнаудов, че такива песни въобще няма. Песни за галатите има, но не за галатите, съвременници на Александър Велики, а за галатите кръстоносци от края на ХІІ-тото столетие. Оказа се, че историческата памет на българския народ е съхранила според учения спомена за латинците на Балдуин Фландърски, ако приемем, че това е така, то ние можем да се поздравим: прехвърлена е най-сетне непосилната граница, прекъсната е магнитно-силовата бариера, спусната по времето на осмонотурското нашествие. Нека сега да се върнем отново пряко и без посредничество към самите факти, към техните галати и да проследим, доколкото ни позволяват силите, тяхната историческа участ.

ІІІ.

Веднага трябва да изтъкнем, че с песента за смъртта на Драганка от вода галатска ние се срещаме в том 22-23 от СНУНК от 1905, 1906 година. Интересното в случая е: че този трети по ред вариант се появява в сборника, основан от Шишманов веднага след като той напуска редактирането. Михаил Арнаудов явно не би могъл да бъде толкова категоричен, ако познаваше поне този кратък текст, записан от Трънско:

Пойде Драганка на воду,
у тия стомни зевени,
през тая гора зелена,
на срещу су вой овчари,
овчари горски стражари.
Овчар Драганке думаше:
"Не пий Драганке таз вода,
тази е вода галатска,
су ноч галати вървели
мъртво галатче носею
люти рани му миею,
карвави ризи пирею"

Но освен от непознати фолклористи от началото на века като Петър Т. Манджиев тази песен е записана и от сътрудниците на Васил Стоин. Райна Кацарска я слуша в гр. Елена:

Провикнала се Драганка
на Ирин Пирин планина
от хайдушката равнина:
"Изгорях либе за вода
като босилек за роса!"
Овчар Драганке думаше:
"Не пий, Драганке, таз вода,
таз вода е мътна галатска,
снощи войници минаха,
цар Йорга ранен носеха,
че му раните умиха
и му кърпите упраха."
Драганка овчар не слуша,
най се Драганка навела,
да пие вода студена.
Веднъж Драганка преглътна,
дваж си из ясно провикна.
"Отидох, мале, до тук бех!"
Овчар Драганке пак дума:
"Нали ти рекох, Драганке,
не пий, Драганке, таз вода?"
Драганка овчар думаше:
"Ела овчарко при мене
подай ми вода студена
да си устата разквася."

Един друг, трети вариант, посветен пак на Драганкината смърт, е записан в село Леси дрян - Тетевенско и отпечатан във втория голям сборник на Васил Стоин "Народни песни от Тимок до Вита":

"Провикнала се Драганка
на връх на Стара планина,
изгорях либе за вода
като басилек за роса!
Овчарче тича и вика:
Не пий, Драганке, таз вода
тази вода е кървава,
кървава, та пък гноява:
Снощи войска минала,
царя ранена карая,
кървави рани миея,
кървави, още гнояви.

С този текст свършват известните ни варианти за мома Драганка и нейната внезапна смърт. Следващият също така обширен кръг от песни, посветен на същия мотив¹, е известен под името "Калинка гърло боляло". Първата от тези песни е записана в село Вишовград, Горнооряховско. Намираме го пак в сборника на Васил Стоин: "Песни от средна Северна България":

Калинка гърло боляло,
тръгнала билки да бере,
минала гора зелена,
навлязла в поле широко,
сред поле широко
под дърво бистър кладенец.
Калинка жадна ожадня,
наведе вода да пие,
овчар от бряг се провикна:
"Не пий, Калинке, таз вода,
тази е вода кървава,
снощи татари минаха,
цар Гьорге ранен носеа,
люти му рани миеха,
кървави ризи перяха."

И още един неизвестен, непечатан, но широко разпространен вариант на тази песен е записан от студентската фолклорна експедиция на Търновския университет в с. Черковна - Провадийско. В него овчарят предупреждава ожаднялата Калинка по следния начин:

"Не пий, Калинке, таз вода,
тази е вода нечиста,
снощи татари минаха,
ръждиви саби триеха,
кървави ризи перяха."
Калинка овчар не слуша,
тръгна Калинка не глътна
и се от душа раздели.

Няма да бъде пресилено, ако кажа, че мотивът за смъртта на Калинка или Драганка е рядко жилав, устойчив и производителен. Срещаме го да битува из хайдушкия цикъл. Но там, вместо галати или татарци, вместо ранения цар Гьорге, става дума за ранен войвода.

Жизнената устойчивост на мотива ни дава добър повод да потърсим корените на фолклорната археология. Иначе съвременната ни културология ще бъде безсилна да види под хайдушкото покривало или татарската плъстена ризница не само пламналите и задъхани лица на древните племенни вождове, а и царете Болг и Брен.

За очите на съвременния изследовател ще останат скрити завинаги много от съкровенните тайни, за каквито ние, днешните хора, нямаме дори и най-малка представа...

И накрая вместо неизбежните изводи бих искал да свърша в този бегъл преглед с един безхитростен въпрос:

- Имаме ли право да твърдим, че българският народ няма историческа памет? Та кой е този цар Георги Тертер, безсилният васал на хан Ногая? И още, не говори ли красноречиво самото хилядолетно житие-битие на тази станала вече историческа песен за смъртта на мома Драганка, че смъртният грях на Раковски все някога трябва да бъде опростен?

15.11.1978 г.
гр. Варна

БЕЛЕЖКИ

1. Всички варианти на мотива, познати до момента, са публикувани под името "Калина гърло боляло" в електронните сборници: Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010, и в: Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010. Връзка към мотива: <https://liternet.bg/folklor/motivi/kalina-garlo-bolialo/content.htm> (31.05.2016) (бел. ред., Г.Ч.). [обратно]

© Тодор Ризников
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.05.2016, № 5 (198)