ЗА ОТЗВЪНЯВАНЕТО ПРИ КИРИЛ ХРИСТОВ^*

Тодор Ризников

web

Не знам защо, но когато се обръщам към томовете на Кирил Христов, в ушите ми прозвънява Гостунски звон. Този звон беше прочут в цялата околност. Нямаше наистина такава камбана от Мехомия до Немоком. Вещите гостинци изпращат славата до Пловдив и Солун, а войводата Илия Велев, чиято мъка е най-голяма, казва, че този звон започвал там, където спирали другите: ВЕДНЪЖ ПРОКЪНТЯВА, ОТ ТРИ ДО ЧЕТИРИ ПЪТИ ОТКЪНТЯВА. На какво се дължи това самоехо - откънтяване? Гостунският войвода е сигурен - майсторът от Серес излял душата си в нея. Той знае, че тази камбана, отива в сърцето на Родопите, че трябва да буди не само ревността на християните, но и да буди почуда и завист в околните помашки села и като удари в Гостун - да отзвънява във всяко сърце.

Не знам дали Кирил Христов е чувал отехтяването на Гостунския звон, но съм сигурен, че той го е носил в сърцето си още от мига на своето раждане. И този Гостунски звон отеква в гърдите. Той предизвиква, настървява и озадачава преди всичко своите критици. Стъписването при неговото появяване на лиричното поприще е всеобщо. Възторзите и отрицанията вървят ръка за ръка: "В нашата бедна поезия рядко сме виждали бисери като баладите на г. Кирил Христов" (Ст. Минчев, сп. "Общо дело"). "Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов" (Ал. Теодоров-Балан "Българска литература"). "Кирил Христов - резачът на елегически изумруди" (Стоян Михайловски, сп. "Наш живот"). "Майстор на анализа в собствената си душа, Кирил Христов ПОЗНАВА И УМЕЕ ДА ИЗКАЖЕ ДОБРЕ И НАРОДНАТА" (Иван Вазов, предговор към "Избрани стихотворения"). "Не е то любовта на суетния Ламартин, нито на Мюсе, ни на Хайне. ТО Е ЛЮБОВТА НА ГИГАНТ, който не раздира раните на своето сърце, който не тъжи и не плаче, а напъва оковите, които притискат гърдите му и не му дават свободно да дъхне..." (в. "Обзор", Загреб). И накрая едно прозрение на Владимир Василев, който ни връща към магията на Гостунският звон: тези песни са тъй завършени като образи, а тъй НЕЗАВЪРШЕНИ КАТО НАСТРОЕНИЕ! - незавършени в смисъл, че последният акорд ПРОДЪЛЖАВА ДА ЗВУЧИ В ДУШАТА ВИ ДЪЛГО ВРЕМЕ, СЛЕД КАТО Е ЗАМЛЪКНАЛ.

Ето го разковничето. Ето я великата тайна на една чиста и неръкотворна поезия. Далече съм от мисълта да виня именития критик в плагиатство - чул за славата на Гостунската камбана и бърза да я припише към поезията на Старозагорския си събрат во Аполоне. Тайната на "откънтяването в народната душа" - ето поетическият ефект, който, сигурен съм, един ден ще се нарича "ЕФЕКТЪТ НА КИРИЛ ХРИСТОВ". Че сам поетът е съзнавал каква велика отговорност тежи на плещите му, личи дори в неговото подмятане, че дори в самото му име, човек може да открие истинското му предназначение. Четено обратно името КИРИЛ, значи ЛИРИК. Но нека продължим експеримента: да прочетем обратно и фамилното му име: "ВОТ, СИР, Х." - Ето - "господар на неизвестността". И така, според собствените ни игриви тълкувания за старозагорския поет, той ни се представя като: "ЛИРИК, ГОСПОДАР НА НЕИЗВЕСТНОТО". Едно такова тълкуване проби мрака и го направи видим. Смея да твърдя, че понеже се хващаме за пеша му, не ни остава нищо друго, освен сега на Запад да ни открият и да ни извадят на показ. Кое е неизвестното, което се крие зад образа на идеалния ДЕЛИЯ, изгорил сърцето на всяка девойка? Тя си представя своя избраник като повелител на сърцето и неудържим ездач, който препуска от вековете. Тя го сънува като приказен юнак на бял кон, готов да я пресрещне и да я изгори с огненото си самопредставяне:

Коня яхам - Струмишки сердарин,
пушка меря - Драмски харамия,
сабя носи - Пирински войвода,
моми любя - Солунски гидия.
Либило съм седемдесет моми -
леле, Нешо, леле звездо ясна!
Носило си осемдесет китки,
се на страна, на лява, на дясна.

Това е идеалът. И всяко отклонение от него свършва с катастрофа. Моминското сърце може да прости и за осемдесетте китки, но не и да се възтрогне от нечия никому ненужна вярност и преданост, неподплатени с блясъка на този идеал:

Е гиди море, Тугун юначе,
като си било ашик по мене,
камо ти враното конче по тебе,
камо ти, лудо, сърма премени?

Това е ударът на камбаната. Да видим как отзвънтява:

Мъри девойко, нали по тебе,
до три годин, вихрите гоня:
износило съм девет премени,
изяздило съм три врани коня.

Това казва юнакът. А какво ще реши девойката? "Малко ти са били три години вихри гонене,/ малко ти са били девет премени носене,/ малко са били и три врани коня яздене". Както виждаме, присъдата е категорична и не подлежи на обжалване... Чудото на любовта се таи дълбоко в сърцето и ще излети като гейзер - в това няма никакво съмнение. Има случаи, когато времето и пространството изчезват:

Постой, почакай, Тодоро,
не съм те в очи видяло,
не сме си дума думали,
не съм ти китка окрало.

Ебре неверно юначе,
доде котли си налея -
три пъти слънце залезе,
три пъти слънце огрея.

Любовта не винаги бликва като поток от снежни преспи, не винаги скача игриво от праг на праг. Има бентове, пред които тя е безсилна. Любимата е съгласна да стъпи на стреме, но последната дума не е нейната:

Я иди, мале, попитай,
ще ли я майка годява,
по-скоро да се завърнеш -
дава я, или не дава.
Конче ми чака край порти,
нозе ми трепкат в зенгини,
очи ми гледат през Дунав,
към Каравлайки пустини.
Аз имам чичо във Влашко,
чича ще ида да диря,
чичо от севда забягна,
чичо от севда разбира.

Тази развръзка е единствено възможната, за да не се прибегне до насилие. Тук Кирил Христов е довел "НЕЗАВЪРШЕНОСТТА" на чувствата до възможно най-висок предел. Отзвъняването ще продължи в душите ни. Кой няма да се досети, че сродникът на юнака е прославен юнак-войвода, който се е разположил сред Стамбул на ЕДИ КУЛЕ? Каквото питането - такъв ще бъде и отговорът, но Кирил Христов е майстор на светкавичните решения:

Надникнала ми е Тодора,
над леден извор, над студна вода,
току до дето менци налее,
засенила е млада войвода.

Мари, Тодоро, медена душа,
тегли ми вода, напой ми коня,
кон с бели ръце, ъ мен с кипра уста,
че ще дружина са ноч да гоня...

Тук любовта-гейзер не се нуждае от коментар. Всичко е пределно ясно. Отзвъняването ще събуди душата на всеки с похитения Гостунски звон. И вече не се питаме нито коя е Тодора, нито пък кой е младият войвода. Те разкриват самоличността си толкова категорично, че ние се смаляваме при самата възможност да направим съпоставка. Не чувате ли цвилене на коне и тропот на копита? Това, което дига прах до небето и тече като грохот на бурна планинска вода, се извива като вихрушка. На извора се срещат царицата на Амазонките и Рес, тракийският ЦАР-СЛЪНЦЕ. И Той, и Тя бързат към Троя, където се решава участта и съдбините на целия тогавашен свят. Та какво би могла да стори неудържимата Амазонка, когато любовта й към тракийският цар е изпреварила славата му?

Сравнете тази любов, с която си щете поразия на Ерос и Купидон. Сравнете светкавичната реакция на войводата с грубата безкомпромисност на един Дон Жуан или Казанова! Та могат ли, тези прочути женолюбци и еротомани въобще да се съпоставят с войводата на Кирил Христов? Сега на Запад става нещо, което ме покърти дълбоко. Сега там - и най-вече в Америка - ни откриват. Не само географски, но и в политическо отношение. Нашите музиканти показват един друг свят, в който ЗАПАДНИТЕ ЦЕНИТЕЛИ ОТКРИВАТ нещо неподозирано. Цитирам едно изказване от вестник "Демокрация": "Общо нашите песни им звучат като КОСМИЧЕСКИ, което съчетание на звуци най-пряко кореспондира с Вселената." И това не е случайно попадение. Там наистина са се заели да ни откриват. Не е време вече да се съдим, а да се погледнем с други очи? Да опитаме:

Първа рана от пушка бойлия,
втора рана от сабя френгия,
трета рана - от момини думи.
Първа рана гори, ще угасне -
втора рана - боли, ще зарасне -
трета рана - юнака ще погуби.

* * *

Засвири Димо кавала,
по Едринска мерия;
очули са го две Юди,
в Кованлъшка кория.
Че тръгва Димо да дири,
две Юди, две Самувили,
водите изпосъбрали,
букаци изпотрошили.
А свири Димо, нехае
от Самодиви и Юди...
море от Юда по Юда,
кога нерадост прокуди.

Да погледнем израза: "БЕЛЕ ОТ КОСТУР И МАРКОВИЦА". Знаем как протича надпиването между двамата, знаем и за белите ръце на Марковица, които сторват знак на Беле, че всичко е наред, и знаем какво ще последва, но не знаем какво ще бъде отзвъняването. А то е по-величествено и от най-величавата сага:

Изпратил гост, рогозка Марко свива,
коси избухват с писъци от плам;
по факела му жив смола облива.
Огрея в равни двори кървав плам,
че във върла нощ си стар юнак допива,
и вика, пее стари песни сам...

Неделя, 17.Х.1991 г.
София

© Тодор Ризников
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2016, № 4 (197)