Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦАР ИВАЙЛО В ПЕСЕННИЯ ФОЛКЛОР
Млад Иванчо отнема бащиното си царство от цар Костадин

Тодор Ризников

web

1. Има ли варианти Бяловският първообраз? Варианти-близнаци

А сега, като изказахме какви са съображенията ни, че родното място на песните за цар Ивайло трябва да се търси в територията на планинците-ваяци, нека да приемем за вероятно и свидетелството на песента от Бялово, че истинското му име е Иван и да тръгнем по още пресните дири. Те ще ни помогнат да видим какви варианти има тази песен и ако има, как се наричат в тях носителите на основното действие - срещат ли се в тях имената на млад Иванчо и цар Костадин.

Така поставената задача се опростява значително, защото са налице няколко съществени белега:

а) Дръзка хвалба или закана на млад Иванчо да превземе царска земя и "царюм стола";

б) Бърза и енергична намеса от страна на цар Костадин за улавянето на млад Иванчо;

в) Самото му залавяне и хвърляне в силни пещи;

г) Чудното избавление на млад Иванчо, който седи на стол и пише книга.

Въпросът е къде да се търсят тези варианти.

В сборниците с народни умотворения няма нищо подобно. Нищо такова не са записали и големите фолклористи Атанас Илиев и Димитър Маринов. Няма подобен вариант и в периодичния печат от преди Освобождението, както и в "Песните на Бердянските българи", записани от Върбански.

Оставаше втората възможност - да се търсят варианти сред планинците-вояци от съседните на Бялово села и преди всичко - в Еркеч и Голица.

Но преди да провери лично, пишещият тези редове посети през лятото на 1974 год. традиционния вече събор на изселените бяловци в местността "Гермето" /между Бялово и Голица/. Там той се срещна с брата на Костадин Топчиев и чичо на Илия Костадинов, от когото беше записал песента за млад Иванчо и цар Костадин. Димитър Костадинов Топчиев, роден през 1913 година в село Бялово и изселен в Просеник, Бургаско, не пожела да пее - едно, защото не можел, и друго - защото "колешките" песни не се пеели посред лято, но се съгласи да каже песента. От него беше записан и първият вариант - близнак. Той почти не се отличава по нищо, освен с това, че е по-сбит и кратък. Вместо стиховете, в които цар Костадин се разпорежда на слугите си за изплитане на тънки мрежи, стои по-интимното:

Ой ви вази, бързом слуги,
да премрежим земя и небе,
земя и небе, гора и вода,
да уловим млад Иванча.

Едва след като записа тоя вариант, авторът на тези редове се увери, че е попаднал наистина на още прясна диря. Димитър Костадинов Топчиев нищо не знаеше, не беше предупреден, че ще искат от него да пее коледарски песни и следователно - не може да бъде мистификатор.

Вторият вариант от село Еркеч. Още при първите думи: "Има ли песен за млад Иванчо и цар Костадин", отзивчивият Вълко Янев Вълков, който се пада сродник на братята Костадин и Димитър Топчиеви, разсея всичките ми съмнения и зареди познатите ни вече стихове. Неговият вариант е най-стегнатият. Избегнати са подробностите с търсенето и сплитането на мрежи:

Отишли са бързи слуги
на рай божи, на широко.
Уловили млад Иванча,
на рай божи, на широко!

Припевът "На рай божи, на широко" е постоянен и той, както ще видим по-сетне, e един от основните белези в търсенето на други варианти. Краят на песента е същият - млад Иванчо стои на стол и пише книга! Но отговор на въпроса - какво пише или чете млад Иванчо - нямаше. На 14.01.1975 година гостувах на коледарите от с. Голица и попаднах на певеца Стоян Кръстев Добрев, който изпълни четвъртия и най-пълен вариант на тази бележита песен. Особено показателно са началото и краят на песента: (и тук припевът "на рай божи, на широко" и "куладеле" следва всеки стих).

Провикнал се млад Иванчо
на рай божи, на широко:
"Ш’ преотнема царска земя,
царска земя, царюм стола..."

Трябва ли да отбелязваме колко многозначително е това "Ш’ преотнема"?

Викал ми е млад Иванчо,
викал ми е малко много,
малко много - два дни - три дни,
не гу зачу нийде някой,
най го зачу самси царя,
самси царя цар Костадин!
Кат го зачу каскандиса,
каскандиса, каил не стана!
Йотвика си бързом слуги,
Йотвика ги, заповедя:

Дотичайте до чаршии,
откупете тънки мрежи,
да премрежим земя и небе,
земя и небе, гора и вода.
да си хванем млад Иванча!

По-нататък песента следва познатия ход на развитие. Царските слуги "дотичват" до чаршии, откупват тънки мрежи, хващат млад Иванча и го хвърлят в силни пещи. После както и в другите варианти бързите слуги оттулват пещта да изхвърлят костите му, но виждат, че:

Млад Иванчо на стол седи,
на стол седи перо държи,
перо държи, писмо пише,
писмо пише, войска реди!
Заповяда млад Иванчо
да си хванат самси царя,
самси царя, цар Костадин!

За първи път в този вариант се казва онова, което е или загубено, или пък считано за несъществено в другите варианти. Странно впечатление правеше тази незавършеност на песните. Вместо очакваната трагическа развръзка, народният певец е прибягнал до един невъзможен за днешно време щастлив край. Юнакът, който върши "светотатство и върховно "престъпление" с посегателството си на институт като царския, остава невредим, въпреки огъня, в който е хвърлен. Тъкмо това огнено изпитание е най-точното определение на онова, което народът е искал да подчертае. Следователно, в този край е скрит много по-дълбок смисъл и зад външната недовършеност прозира онази мисъл, която не е могла да се прокара във век като тринадесетия. На пръв поглед изглежда, че невъзможното, което изтъква на преден план безименният певец, е учеността на млад Иванчо. И наистина, ние имаме всички основания да приемем и тази възможност за напълно вероятна и достоверна. Във век, в който и царете не могат да пишат, е наистина нещо изключително един герой да бъде удостоен с висшата степен за ученост - да бъде прославен като граматик. И тук ние съзираме онази чисто национална черта на българските революционери, които съчетаваха в едно борбата с перо и меч. Достатъчно е да споменем имената на Раковски, Ботев.

Но освен до този извод ние стигаме до едно не по-малко съществено заключение, че царската земя и царюм стола, които млад Иванча иска да отнеме, му принадлежат, поради причини, които ние все още не знаем, причини, които са били ясни на хората от тринадесетия век! Сега ние можем само да се досещаме за какво става дума, но все още нямаме преки указания, за да превърнем догадката си в нещо повече. Че царската власт произтича от Бога и има божествено начало - против това никой не би посмял да излезе в ония времена! Борбата е била не против царя въобще, а против недостойния цар! Примерът, който ни дава Пугачов пет столетия по-късно е показателен. Но Пугачов беше и си остава не "народен цар", а произлязъл от народа вожд-самозванец! Докато случаят с млад Иванчо е коренно различен. И той като Пугачов бива хванат и подложен на разтерзания, но над него бди и се застъпва нечия висша воля, та смъртта и огъня се оказват безсилни. Тук му е мястото да кажем, че мотивът за "изгарянето" води началото си от неприетата от бога "Авраамова жертва".

Народният певец е използвал този мотив и го е вмъкнал в тъканта на песента, за да изрази онова, което го е подтикнало да излее от сърцето си героическата балада за млад Иванчо. А какво е то, ще видим, когато разгледаме другите варианти-братя.

Първият от тази нова поредица варианти е така наречения Снежински вариант.

 

2. Варианти-братя. Майка пожелава на детето си да отнеме царството на царя

Снежинският вариант, както показва името му, е записан в с. Снежина, Варненско. Откриването му стана почти случайно. Когато прекрачих прага на дома му, Желез Николов държеше на колене двегодишния си внук и се мъчеше да привлече вниманието му с една песен, която малкият припознавал за своя. Това беше приспивна песен и започваше с най-обикновеното "Нани ми, нани млад Иванчо". Припевът обаче беше нещо съвсем различно!

Нани ми нани, млад Иванчо, куладеле,
на широко, на рай божи, куладеле!
Майка му го полюлява, куладеле,
баща му го запоява, куладеле:

Ти да раснеш, да пораснеш, куладеле,
царството е дядово ти, куладеле,
а везирството - бабино ти, куладеле!

И оттук вече песента се слива с известния ни вече бяловски първообраз. Тия думи зачува сам цар Костадин и повиква бързите си слуги:

Я скоро ти, я бързо ти,
затечати, уловяти,
уловяти млад Иванча,
уловяти тук довдяти! -
фърляте го в тъмницата,
в тъмницата, черницата!

Верните цареви слуги изпълняват заповедта. Хващат млад Иванча и го хвърлят в самото дъно на тъмницата. Минават девет години. Цар Костадин се сеща за своя пленник и нарежда на слугите си да отворят тъмницата и да изметат Иванчови бели кости:

Царювите бързи слуги
отворили тъмницата,
тъмницата, черницата,
Да изметат, да изфърлят
Иванчови бели кости.
що да видят бързи слуги:
млад Иванчо на стол седи,
на стол седи, книга пише:
"Царството е дядово ми,
а везирството - бабино ми!"

Ето го онова, което така наречените "варианти-близнаци" премълчаваха. Млад Иванчо е от царски род - потомък на царе и сам подготвен за бъдещ цар! Ясно е, че щом едно пеленаче се запоява с такива думи, опасността за цар Костадин ще бъде извънредно голяма. Това, което беше изразено по-рано като образ, тук е придобило плът и кръв.

Разликата между Снежинския вариант и бяловския първообраз е преди всичко в поставянето на основния въпрос - въпросът за властта и правото на млад Иванчо да заеме царския престол. Сега вече няма никакво съмнение, че цар Костадин не е никой друг, освен изборния цар Константин Тих, наречен още и Асен.

Сега вече ни става ясно защо властващ в Търново той е толкова жесток и безпощаден. Става въпрос не да се отстрани един вероятен съперник, а да се попречи на един човек, който има "божествено" право върху престола и короната на царете от Второто българско царство. Този факт вече ни дава възможност да надникнем в родословието на невръстния герой. Той, според народния певец се пада внук на последния търновски цар. Този цар не може да бъде друг освен Иван Асен Втори.

Белезите, по които ще можем да разпознаем вариантите-братя са:

а) Пожелание от страна на бащата или майката към невръстен син, комуто се пада да отнеме от цар царство;

б) Цар Костадин, дочул за опасността, взема решителни мерки и хвърля млад Иванчо в тъмница;

в) Отваряне на тъмницата след девет години, за да се изхвърлят и изметат костите на млад Иванча;

г) Разпоредбите на млад Иванчо, който влиза в ролята на законен владетел.

Първият от тези варианти е от село Аспарухово. Макар и недовършен, той внася нещо ново и обогатява мотива. Тук липсва бащата като водеща фигура и освен това прави впечатление глаголната форма. Коледарите от Аспарухово пеят:

Нани ми, нани, млад Иванчо!
Майка му го люлееше,
люлееше и пееше:

Расти, Иванчо, порасти,
да превземеш бащино си,
бащино си, дядово си,
дядово си наследство -
да превземеш от цар царство!

Това, че народният певец говори в минало несвършено време не е нито случайно, нито пък може да бъде случайно. Тази форма предполага една политическа заангажираност, едно участие на народния певец, чийто отклик е отклик на непосредствено преживяване. Но тук млад Иванчо не е вече внук, а син на цар... Тази песен твърде много напомня записаната от Раковски песен за Асен и Петър, възпети като братя-соколи. Млад Иванчо трябва да расте и да порасте, за да превземе бащино си и дядово си наследство. В този вариант обаче липсва името на цар Костадин. Зла съседка обажда по конаци и чорбаджии за дочутата от нея люлчина песен. Залавянето и откарването на млад Иванчо е представено съвсем лаконично, само в два стиха. За народния певец, изглежда, е било по-важно да подчертае, че майката на бъдещия цар не е обикновена жена, защото:

Със шиник дава жълти жълтици,
с кило дава черни грошове
да си отърве малък Иванча.

С този епизод завършва Аспаруховската песен. Може да се досетим, че щедростта на майката ще даде своя плод. Тази песен е може би единствената, която ни дава една изцяло реалистична в съвременния смисъл на думата представа за детството на Ивайло. Породен от баща цар, той е закърмен с гордото самочувствие, че е законен наследник на престола. Той е откърмен от майка, която има възможност да не жали нищо, за да го спаси. А това вече говори, че тя произлиза от силен и влиятелен род, който е в състояние да трупа златото така, че в случай на нужда да го раздава с шиник. За никакъв БЪРДОКВА, за никаква ЗЕЛКА и за никаква МАРУЛЯ тук не може да става въпрос! Езиковедите трябва да се позамислят и да видят какво се крие под гръцкия изговор на прякора или родовото му име КОРДОКУБАС! Неговият корен странно много ни напомня за имена като СПАРАДОК, САДОК и прочие. В ИВАЙЛО виждаме татарски крой на ВАЙЛА: ВАЙ-АК, ВОЙ-АК. Във варианта, записан от Васил Стоин, от с. Риш, Преславско, майката на млад Иванча "закача златна люлка на два стръка босилкови" - поетичен образ, който подкрепя изказаната дотук мисъл. Следващият, записан в Котел, вариант отначало следва познатата вече схема. Хвърленият в тъмница млад Иванчо седи три години, а майка му - ушила нова торба - идва да прибере кокалцата му. Но когато отварят тъмницата и царят вижда пленника си жив и здрав - седи на стол и държи книга - заповядва на "риджелите си" да повикат поп Никола да разчете "туйзи слово":

Поп Никола книга чите,
книга чите, сълзи рони:

Йой та теби, цар чистити,
ей ти сабя, ей ми главъ,
царству ти съй привършилу:
Иванчу шъ цар стани
цар шъ стани, цар шъ бъди
шъс призему стулицътъ,
стулицътъ, бащинтъ си.

Някъде по-нататък, в тоя кръг от песни, поп Никола няма да се появи като действащо лице. Затова пък той ще бъде неотменна фигура във всички варианти на песента. "Цар Костадин получава вест за края на своето царствуване". Факт, който може да ни наведе на мисълта, че тъкмо от този вариант народният певец е взел мотива, залегнал в основата на извънредно популярната и повсеместно разпространена песен. По време песента за млад Иванча предхожда споменатата вече песен. И ако видимата връзка между двете песни съществува, то иде само да подкрепи нашето предположение. Песните за цар Костадин са песни за българския цар Константин Тих и нямат нищо общо с последния византийски император Константин Драгаш или Драгасес. Тъкмо наопаки, гръцките песни за падането на Цариград са възникнали поне двеста години по-късно и са почти сляпо подражание на българските песни за края на Константин Тих и победата на Ивайло.

 

3. Варианти-братовчеди. Току-що породен млад Иванчо проговаря и иска да вземе бащиното си царство

Следващата песен записах в с. Старо Оряхово, Варненско от певеца Митю Михалев. Веднага бие на очи, че в нея липсва обичайният припев "На рай Божи, на широко". За припев служи първият стих от снежинския вариант:

Породил се млад Иванчо,
Нани ми, нани, млад Иванчо,
кат се родил, той припълзял,
кат припълзял и привървял,
кат привървял, той продумал,
кат продумал, той поискал
бащиното си царство да държи.

Както виждаме, началото напомня първообраза по това, че сам млад Иванчо предявява своите права да държи бащиното си царство, а се отличава от него по една друга особеност - младенческата възраст на героя. Млад Иванчо е току-що родено бебе. По-нататък песента следва изцяло Снежинския запис. След девет години цар Костадин заповядва на слугите си, както е във варианта от Котел, да му изхвърлят кокалцата. Няма го обаче усложнението с майката и ушитата нова торба. Цар Костадин и неговите бързи слуги отварят тъмницата и виждат, че:

Млад Иванчо турски седи,
турски седи, книга чете:

Ой та тебе, цар Костадин,
туй ще ти е за последно,
за последно, царство да държиш!?

Краят на песента, обогатен в сравнение със Снежинския, прилича на Голическия вариант, нещо, което е лесно обяснимо - Старо Оряхово е едно от дъщерните села на Голица.

Общото за всички варианти от този кръг е:

а) Току-що роден и кръстен, млад Иванчо проговаря на майка си, че възнамерява да превземе бащиното си царство;

б) Тия думи на царственото дете са чути от съседи, от самия цар Костадин или от верните му риджали, вследствие на което следват разпоредбите на царя млад Иванчо да бъде заловен и хвърлен в тъмница;

в) При отварянето на тъмницата след девет години млад Иванчо се оказва жив и възмъжал юнак, който блести в злато и пред чиято сила царят отстъпва.

Записи на песните от тоя кръг са правени още в средата на миналия век. Първи по време е записът на Ивана Х. Д. Драгоева-Ямболченина.

Разработката на сюжета следва познатите образци, като се явява една своебразна смесица на мотивите от първите два кръга, и от своя страна, може да се гледа и като първообраз, от който се обособяват двете самостоятелни поредици.

Най-напред детето само изрича съдбовните думи за превземането на царството от царя, а после ги повтаря и майка му, когато го люлее. Краят прилича на Котленския запис, но е по-епичен и внушителен:

Кога тъмница отворили -
Иванча насред видяха -
на злата стола седеше,
златно си перо държеше,
бели тефтери на ръка,
ситно ми писмо пишеше.

Дотук краят би обогатил само Снежинския вариант, но той пази в себе си един заряд, който избухва неочаквано. Когато вижда Иванча, "че е още жив", царят:

Самичък слезе от стола,
и за майка му проводи,
и тя при него да седне,
кралица, мила царица...

Другият вариант, печатан преди Освобождението, дължим на Васил Чолаков. И в него сам царят отстъпва престола си като вижда, че при отварянето на тъмницата "Иванчо - жив и здрав - яде печено агне и пие червено вино!"

По всичко останало вариантът следва познатите образци. Друг виден фолклорист, записал и отпечатал тази песен, е Атанас Василев Върбански. Тук царят е хвърлил детето - претендент за престола му, в тъмница "тъмна дълбока, дълбока кръстом широка". И тук божественото право на детето е подчертано по самобитен и неповторим начин:

От къто дете фърлия,
три годин дъжд не валяло -
туку ми вили вятрови,
вятрови, все бездъждовни!

Макар и незавършен в сравнение с останалите, този вариант очертава една друга, непозната досега възможност за спасение на млад Иванчо от царския гняв. Природните бедствия, сполетели царството на несправедливия и нелюбим цар - ето причината. Твърде вероятно е, наред с другите неизвестни за нас подбуди, спасяването на младия герой да се дължи и на всеобщия народен гняв. Узнал, че законният наследник на трона седи в тъмница, народът вероятно си е казал думата.

В село Арзум, Брезнишко неизвестният народен певец ни дава едно ново решение, макар и близко по дух. Седем години след хвърлянето на детето в тъмницата идва черната чума:

Та потри старо и младо,
сал остал един прислуга
и он се за дете сетил
тъмница да му отвори.
К’иги тъмницу отворил,
слънце в тъмница огрея,
детето юнак станало,
юнак на седем години!

И тук, въпреки че няма пряко указание, се подчертава, че му помагат висшите, неземни сили. И ние стигаме до заключение, че това дете има по-голямо право на престола, отколкото царстващия цар. В много от вариантите жестокият владетел заповядва на слугите си да хвърлят детето в "тъмница тъмна дълбока, дълбока кръстом широка", за да бъде разкъсано от диви зверове или изпотъпкано от атове. И тук царят издава заповед:

Да узну струг’е детето,
ф тъмница да го завръл’ю
дзверове да го разк’ину.
К’иги детето врълили,
лъф си на врата стоеше,
лъвица дете закърми,
змия му легло послала!

Не можем да устоим на изкушението за едно сравнение с вълчицата-кърмачка на Ромул и Рем. И в легендата за основателите на Рим братята-близнаци отнемат царството на царя, който иска да ги погуби! Дали това поразително сходство е само поетически образ, просто едно случайно съвпадение или народният певец е имал гордото самосъзнание, че оставя песен за бъдещите поколения и се е постарал неговият млад герой да надхвърли славата на Ромул и Рем? При всички случаи той е искал да ни представи живота му в светлината на един метеорен блясък. Още със самото си рождение той пророчества за себе си и за седем години взема царството на царя, като сбъдва собственото си пророчество.

Има герои, които са били в състояние да се преборят и с лъвове, но никой от тях не е бил закърмен като лъв. Змията е била причина за гибелта на не един юнак, но никога змия не е постилала леглото на никой герой. И нито Ахил, нито Одисей са били удостоени с такава чест. Ясно е, че безименният народен певец е възпявал личност, която неговите съвременници са поставяли над Омировите герои. А такава личност, влязла в съдбовно стълкновение със самия цар, може да бъде само човекът, когото младото българско поколение е свикнало да нарича Ивайло.

Притворен и непрекъснато бдителен, търновският цар постоянно ще изнамира и поставя на пътя му нови препятствия, но те ще бъдат преодолявани. Повиканата от царя майка съвсем не подозира за страшната опасност:

Защо мъ царя привикъ?
Нещичку щъ мъ хъриже ли,
Чи аз съм клета дувицъ?

Тази наивност, разбира се, трябва да се заплати скъпо. Изтръгнато из ръцете й, детето е хвърлено в запалената пещ. И пак както в Бяловския първообраз млад Иванчо издържа на огненото изпитание и играе със златни ябълки и двете пъстри птиченца. В подобен, но пълен вариант срещаме царя да кани майката на детето на богата гощавка с тлъсто агне, печено във фурна. Но вместо агнето, коварният цар заповядва да метнат детето. Страхът от невинния младенец е бил толкова голям, че той се разпорежда на Аню Фурнаджи:

Отоли, Аньо, фурната,
На дете кости измети,
на кръстопътя изнеси,
на прах и пепел ги развей,
та спомен да не остане!

И тук нищо неповинният герой излиза победител - при отварянето на фурната ние го виждаме да седи по турски на тепсията и да си играе със златна ябълка. Но това не е игра на обикновено дете, а предвестник на царска повеля:

Да вземеш, Аньо, рогозка,
Със катран да я намажеш,
Царя в рогозка увиеш,
Да го запалим, изгорим,
Да го на пепел развеем,
От него спомен да не остане!

За нас е трудно да си представим колко дързост, колко саможертвеност и сила е трябвало да притежава един народен певец, за да пее такава песен, знаейки, че го очаква същото наказание - да бъде жив изгорен.

В друг един вариант от Варненско народният певец е посочил съвсем точните координати за разпространението на царската власт, която млад Иванчо възнамерява да поеме още на сутринта след своето рождение:

Цар ще бъда във Влашка земя,
Влашка земя и Богданска!

Ако приемем, че тази песен за бебето-цар е действително вариант на Бяловския първообраз, ние можем съвсем точно да определим и времето на нейното възникване. Син на Иван Асен II, Ивайло или млад Иванчо, предявява своите претенции съвсем невръстен, току-що роден. А тъй като Иван Асен II умира през 1241 година - то годината на неговото рождение може да се отмести напред само с една. А това ще рече, че Ивайло е роден през 1242 година по времето на първото татарско нашествие в България. Впущайки се в своя опустошителен поход, татарите от Златната орда минават като огнен валяк през южноруските степи и Унгария, за да стигнат пред стените на Венеция. На връщане хан Батий прекосява Северна България и вероятно не се е изправил пред кулите на Царевец, за да направи едно посещение на добра воля. Исторически документирано е, че от това време Търновското царство губи своята самостоятелност и изпада във васално подчинение пред ханство Кипчак. Може би песента, която разглеждахме, е тъкмо отзвук на тия тревожни събития.

С тази последна песен от третия кръг варианти на Бяловския първообраз ние ще напуснем коледния цикъл, за да проследим как се развива и каква е по-нататъшната съдба на тази най-достоверна, най-популярна и в същото време съвсем неизвестна песен за цар Ивайло.

 

4. Песента за детето-цар в българския юнашки епос

Десетина епически къса с общо хиляда и петстотин стиха - това е останало само от могъщия някога жив епос. Записвани от именити фолклористи или просто от ентусиазирани ревнители в различно време, те са по-скоро плод на едни случайни попадения, отколкото резултат на целенасочен интерес. Никому досега те не са правили впечатление, никой не е съзирал онова, което е тяхна специфичност и същина, нито пък е подозирал скрития в тях исторически заряд.

Незабелязани - те бяха отминавани. Необяснени - те бяха премълчавани. Когато пък станеше неизбежно да се вземе отношение към тях - те се привеждаха под един общ знаменател със "Славянските сказания за Константина Велики" и всеки, който проявеше интерес към фолклора, преповтаряше казаното от Драгоманов. Единствен Атанас Илиев се запита дали в тая толкова разпространена песен не се възпява някой претендент от времето на българското царство?

Това, което направи впечатление на фолклориста, е фактът, че в известните нему варианти "играе ролята на претендент за царския престол все "малечок Иван, Иванчо"."

Но не е само името, което обединява тези епически отломки в едно цяло. Всички известни досега песни са варианти на един и същ първообраз, който оставаше неизвестен.

Ето един къс, по циклонски изсечен, записан от братя Миладинови под № 50:

Стигнала йе Струмица невеста,
Стигнала йе едно мъжко дете,
Го кърстила Малечок Йоана,
С нога го люлят, со уста му пеит:
"Нани ми нани, Малечок Йоане,
Два дни та гледаф, колко две години,
Три дни та гледаф, колко три години,
Ти ми имаш голяма нишана, -
Лю на чело имаш кърст позлатен
Ако бе да и студено бидит,
Ке му земиш царю царщината!"
Йъ дочули клетине комшии,
Йъ ваклеветиле дури дур при царот.
Цар ми прати до два че’адара
Да ми вземат тоа мъжко дете.
До два чо’дара на порти ми клюкват,
И портата им се /разключий/ отвори.
Си грабна’е она мъжко дете,
Го однесе’а дур дур при цара.
И цар си им велит на чоадари:
"Варлете го в атой тйе да г’изгазят!"
Го върлие тие дете в ато’ите -
А това се качи на ато’и отгоре!
"Върлете го в силна фурна да изгорит!"
Го върлие тие в силна фурна.
Кога сутра го видо’а дете,
Видоа скръснод нозе тоа къде седит,
Седит и ми пеит бела книга...

Къде ти тук самотворно раждане на Буда, къде ти тук сказание на Чандрагупта и Константин Велики? В по-обстойния почти три пъти по-голям вариант, който се състои от осемдесет и шест стиха, майката е сирота вдовица, а големият нишан на детето е "На рамене криле позлатени". Тоя път "малечок Йоан" застрашава видинския крал. Помагат му Света Петка и Света Неделя, които го учат в тъмницата на книга. Краят на тоя наистина юнашки епос е героичен апотеоз на едно право дело. Тук може би личността на Ивайло е дала своя най-силен отпечатък:

Крал си поде во темна зандана
Изтъргна си сабя димишкия
Да пресичат сираче Йоана,
Но му скапна ръка до рамене.
Тогай скочи дете малечко:

Ай ти тебе, кралю от Будима,
Що си имал голям късмет имал,
Сабя твоя глава да пресичат!
Ми изтъргна сабя димишкия,
Ми пресече кралю добра глава,
Си излезе сираче Йоане
И ми седна кралю на столнина!

Единственото нещо, което би ни подразнило, е упоменаването на Будим град. Но една епическа песен, изпълнявана и при тържествени случаи от дружинници-певци на средновековните владетели, както и от скитащи просяци по пътища и кръстопътища, не е могла да остане непокътната в своя дълъг път през вековете. Братя Миладинови са записали може би, както видяхме вече, и най-близкия вариант до нейния първообраз. Те са ни завещали един друг трети вариант в 129 стиха, обогатен с епизода за намерената от сирота Яна мраморна плоча, която тя препасва под свилен пояс с надеждата, че плочата ще се превърне в мъжко дете. Този епизод завършва с "оживяването" на плочата и кръщаването на мъжкото дете. Оттук нататък започва познатият ни вече вариант. Майката пее на своя син и му пожелава да седне на царския престол. Или с други думи, песента за "Малечок Йоан" си е съвсем самостоятелно произведение и може да започне със следните стихове:

Нани ми, нани, сине, богоец,
Ти да му зеиш на кральот кралството,
Та да му зеиш на царьот царство,
Да му седнеш кралю на столина,
Да му седнеш царю на царщина!

И тези тридесет и четири стиха, които ще последват, не носят нищо ново за мотива, освен железните опинци на злата комшийка, с които тя отива при краля и целия почти безличен край. Кралят не взема никакви мерки и детето пораства най-добър юнак:

И ми се стори цар над царей,
И ми се стори крал над кралей.

Вариантът издаден от Вл. Качановски също се разпада на две части. Първата - нанос от по-късни времена - повествува за нерадостната участ на сирота Влаина, погребала девет деца у пуста София. Веднъж тя откъсва два стръка зимбюл и ги слага в пазвата си. И от тоя зимбюл тя става трудна и дебела.

Роденото по такъв начин дете "самотворно" тя кръщава с име "Йование" и му запява познатата ни вече люлчина песен:

Люляй, нане, люляй, дете самотворно,
Да пораснеш юнак над юнаци,
Да преотнемеш на царя царството,
Да си станеш най-голям валия.

Намесват се комшиите, както в познатите ни варианти, и изписват една бяла книга, която пращат на цар Костадин. Той се разпорежда на "два бързи юнака" да донесат детето и да го хвърлят в тъмни зандани "да го ядат змии и гущери"! И оттук започва истинският епос. Не минава много време и цар Костадин се "поболява много":

Из кости му трева проникнала,
Из очи му муи пролетая,
У уши му поганци матиле.
Проговори царо Костадино:
- Ей, тизека, Нико Занданджия,
Отвори си темните темници,
Ега найдеш от дете косчица -
Белки ме е майка му проклела -
Та да носиш на негова майка
Да си види на дете косчица.

По-нататък песента се движи в познатото ни вече поетическо русло.

Вместо да погуби царя бележитото дете, му извърта очите и отсича ръцете. Твърде много и твърде познати от историята епизоди са притворени в тази песен, за да обясним нейното възникване със "Славянските сказания за Константин Велики". Тоя болен цар, из чиито очи излитат мухи! Този болен цар у чиито уши мътят поганци... се нарича Костадин! Нима това е Константин Велики - царят, когото християнската църква счита за светец?

Не! Не! Не може да бъде! В образа на силния цар, повален от невярна болест, ние бихме видели болния Константин Тих, който лежи с пречупен крак години наред. А в знаменитото дете Йование, което си играе с лека боздугана - лека-лека деветдесет оки - ние не можем да не открием чертите на мъжествения и корав българин Ивайло. Още повече, това наше усещане се засилва при досега с варианта, записан от Стефан Веркович. Той е издържан в същия личен размер и подчертава на свой ред божественото начало на същия необикновен герой-сираче Иван. За това божествено начало са необходими не повече от двадесет стиха, след които с един непрекъснат подем познатият ни вече разказ за сблъсъка на героя с "цар-везира" стига до своята кулминационна точка. Но този път вместо двама чоадари или Петре Занданджия с невръстния юнак се заемат триста суварии. Под предлог, че царят ще го "дарба дари", те вземат детето от майка му и го хвърлят в тъмница, за да изметат кокалите му след три години. Но, както и в другите варианти - Иван е жив и здрав и седи на стол:

Бела книга гленда, черно писмо пиши!

Вариантът не ни изненадва с нови мотиви и необичайни епизоди, а на свой ред подкрепя изказаните досега съображения за чисто българското му възникване. На "Ат мейдан" трябва да падне русата Иванова глава. Такава е волята на Цар-везира, който излиза да гледа сиир, но вместо "баш касапина" да посече Иван, развъртява се юнака:

Та си удари веднаж направо,
Та си удари веднаж на десно,
И си присече сите суварии,
Та си върна и на цар визира,
И на него главата зема,
Тогай седна сирак Иванчо,
Тогай седна на столнина царска!

Погубването на царя, макар и предадено в духа на акритските и юнашки песни, е факт, залегнал в основата на този малък епос, и ние не можем да не се съобразяваме с него. Що се отнася до възцаряването на юнак Ивана - сравнението с Ивайло се налага от само себе си. Преди обаче да направим своя извод, който ще обобщи запазените във фолклора исторически податки, би трябвало да хвърлим поглед и на другите исторически песни от тоя цикъл. Вариантите, записани от двамата наши възрожденски писатели - Любен Каравелов и Илия Блъсков, представляват голям интерес за нас.

И двата варианта са широко известни и макар че в основата им лежи едно и също историческо събитие - тяхната съдба е различна. Вариантът на Каравелов допада на видните ни фолклористи и намира широк кръг читатели. Той беше отпечатан от Христо Вакарелски и Божан Ангелов в тяхната книга за българската балада. И двамата вещи познавачи на фолклора ни го отнасят към унгарската история и го свързват със събития през шестнадесети век - превземането на Видин от турците. Повод за това им дава името на евангелиста Матей или по-скоро унгарската форма на това име Матиаш. Така се нарича видинския крал в песента. Началото е същото, както и у Качановски. Детето е лично породено: "под мишница златни криле има".

Хвърлено в тъмницата, то бива поето под божествена опека - три ангела го учат на "книга разумница" и не само го учат на книга, ами викат:

Из нивното райско бяло гърло:

Стани, стани: невенчан Иванчо.
Хвати сабя, царю глава земи,
и хвърли го в темна темница,
да го ядат змии и гущери!

Ако до сега епическото събитие не можеше да се извърши без наличието на някое чудо, което да подчертае намесата на свръхестествените сили, то сега тези свръхестествени сили се проявяват открито! Струва ми се, че фактите натежаха достатъчно много. Същите свръхестествени сили в лицето на Свети Петър, Свети Илия и Света Мария покровителстват и детето-юнак от варианта на Михаил Арнаудов. За разлика от предишните песни изплашеният цар погива от собствената си уплаха. Не така завършва сблъсъкът му със законния царски наследник и в двата самобитни варианта от с. Крумово, Шуменско и от с. Дивдядово. В тях героят за пръв и последен път се представя като юнак, току-що оженен:

Де съ й чулу, видялу,
дъщеря майка да кълне:

Мамо льо, да са прувалиш,
дет са ма дала на Иванча
на Иванча Калъмвирчату.
Иванча беда бедили,
бедили и укривили,
и го в зандани хвърлили
и му въдето отсекли.
да лежи Иванчо, да були
тъкминко девет години.

Оттук нататък вариантът следва епическите образци. Минават девет години и:

Царю на сеир излезе
покрай зъндани минува
и си зандадзи питаши
що му миришът зъндани
на тежко и на червиво,
дали й Иванчо загинал,
дали са Иванчови коколи?

Зъндъдзи, капучибаши,
ти грабни китка ключове,
че си зъндани разключи,
че си зъндани очисти!
Зъндъдзи, капучибаши,
грабнал е китка ключове,
че си зъндана разключи:
Зъндани светят и греят
от Иванчови хубости.
Иванчо на стол седеше,
бяло си книже държеше,
черно си писмо пишеше,
до опас жълти желтици,
от опас - черни грошове.

Вариантът от село Крумово, Шуменско е още по-картинен и обогатен. И в него занданите греят от Иванчовите хубости. И там Иванчо стои на стол, и там държи "бало книже", но вместо да пише сам:

Черно си слово разчита
и си на царя думаше:
- Царя от стола ще слезе
Иванчо на стол ще седне,
златна корона ще сложи -
царството му е дядово,
царството му е бабино,
той не си дава царството!

Що се отнася до варианта, напечатан от Илия Блъсков, конфликтът между законния наследник Иван и царстващия без божествено право цар е още по-ярко изразен. И исторически по-достоверен. Свръхестественото и намесата на висшите небесни сили се проявяват по косвен начин. Когато царювите риджали и тъмничари отварят тъмниците:

Тъмниците са светнали
от Иванчови хубости:
и на чело му звездата,
и на гърди му ясен месец.

Картината, която следва, е изключителна. Героят не изтръгва сабята от ръката на своя убиец-цар, нито му извърта очите, нито пък му разхвърля месата на зверовете. Народният певец е нарисувал сцена, колкото поетическа, толкова тържествена и величествена:

Иванчо на стол седеше,
в ръка си тефтер държеше,
черно си слово четеше:
- Царю ще от стол да слезе,
Иванчо на стол ще седни,
веки на царю й отстойно,
отстойно на стол да седи -
царството й, холан бащино,
столнината е дядова.

Нека тия красиви стихове бъдат и онова, което искахме да изречем вместо заключение. За да стане цар и да претендира така гордо за трона във век като тринадесетия, той е трябвало без друго да бъде син на цар и внук на цар. И още нещо - трябвало е да има сила, която да го подеме и издигне като знаме. Така поне е мислел българският народ...

 


* Публикуваният текст съдържа втората глава от по-голямо, но недовършено изследване за Ивайло (б.ред., Г.Ч.). [обратно]

 

 

© Тодор Ризников
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2016, № 10 (2003)