Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖАБА В МОКРАТА БЕЗКРАЙНОСТ

Теодора Колева

web

Разказва старата жаба на младите:

- Веднъж, когато бях млада, излязох от блатото, в което живеех, и тръгнах напред през полето. Вървях, що вървях и стигнах до една крава, но не каква да е - на краката си вместо копита имаше колела. Скочих върху нея и й рекох:

- Давай напред към хоризонта!

Кравата измуча и потегли. Не след дълго вместо по поле започнахме да пътуваме по каменист път. Скоро след това се озовахме върху една скала. Кравата спря точно на ръба на скалата, преди да паднем в безкрайното синьо нещо. След това ме хвърли от гърба си, аз паднах в синьото нещо, а кравата се изправи на задните си гуми като кон и избяга. Мен остави сама в мократа безкрайност.

Много ли, малко ли плувах (а аз мога да плувам отлично!), срещнах една кокошка, която също като мен търсеше бряг.

- Това, в което сме сега, е море - рече ми кокошката.

- Охо, значи това било т.нар. море! - възкликнах аз.

- Да, така е. Както виждам, и двете сме се изгубили в него.

- Права си. И аз не видях досега нито един остров, та камо ли бряг. Виж какво, предлагам ти да се кача върху гърба ти. Ти да плуваш, а аз да те насочвам.

Изтощената кокошка нямаше друг избор, пък и явно й беше самотно в огромното море и се съгласи. Скочих аз върху кокошия гръб.

- Наляво! Не, не, надясно! Сега направо! Завий, завий! Не-е, другото дясно! - насочвах я аз. Така продължавахме дни наред с моята спътница, без да сме хапнали и трохица.

Един ден късметът ни се притече на помощ - пред себе си съгледахме остров. Аз извиках на кокошката:

- Спасени сме, спасени сме! Пълен напред!

Тя заплува с всички сили и скоро достигнахме острова. Двете се хвърлихме изтощени върху горещия пясък (разбира се, аз бях по-изтощена от спътницата си, защото е къде-къде по-изтощително да насочваш някого, отколкото да плуваш. Всеки може да плува!)

Пред нас се простираше голяма сграда. Двете си нямахме и представа какво е това.

Благодарение на моя бляскав ум успяхме да се прокраднем през една леко отворена врата. В нея ухаеше прекрасно на мухи на клечки (това бе голям деликатес в моето родно блато). Заоглеждахме заедно с кокошката шумолящите наоколо разноцветни машини. Около тях щъкаха припряни работници, които пакетираха деликатесите. Продължихме да оглеждаме. Скоро набрахме смелост и тръгнахме бавно и тихо покрай машините. По едно време с почуда видях, че таванът е остъклен и в остъклената част от голямата зала, в която се намирахме, летяха и бръмчаха безброй мухи. Кокошката също се изненада много при този факт. Разбрах също, че на пода има стълба, която почти достига тавана. Хората се качваха по нея, хващаха много внимателно с пинсети по някоя муха, без да я наранят и я слагаха в прозрачна кутийка върху някоя от масите в стаята. После донасяха бурканче с лепкав и сладък мед, намазваха малко мърху коремчето на мухата, то ставаше лепкаво и те лесно я залепяха върху някоя клечка. След това, за да не отлети мухата, я слагаха в кутийка с надпис "Мухи на клечка ООД". Когато се натрупаха много кутийки, един човек дойде, сложи ги в количката си и тръгна да ги носи нанякъде.

- Бързо! Да го проследим! - извиках аз на кокошката.

Двете тръгнахме да тичаме след него. Той стигна до една врата, отвори я и точно преди тя да се затвори, ние с кокошката се вмъкнахме в нея. Отново излязохме на острова. Човекът качи кутиите в нещо, което приличаше на голяма закръглена стая с колела отдолу. Половината от предната част беше остъклена и в нея седеше някакъв друг човек, който говореше нещо. Върху това, прилично на стая нещо, имаше перка. Работникът с количката каза:

- Добре. След един час отлиташ, а аз ще донеса останалите.

Какво ли имаше предвид с това "след един час" и "останалите"?

- Това е хеликоптер. Във фермата, от която избягах, веднъж имаше пожар и долетя такъв хеликоптер, за да го гаси - каза кокошката, като си придаваше важност, че знае нещо повече от мен.

Не знаех къде ще ни отведе, затова реших да не се качваме в него. Върнахме се в сградата, отмъкнахме незабелязано шест кутии с мухи на клечки и излязохме през полуотворената врата, откъдето бяхме влезли. Седнахме на горещия пясък и изядохме две от кутиите - една аз и една кокошката (в една кутия има по десет мухи на клечки).

- Ами сега! - разплака се кокошката. - Как ще намерим суша, която да не е отново остров?

- Успокой се! Имам идея. Ще кажем на мухите от останалите четири кутии, че ако ни отнесат на някой бряг, но не остров, ще ги пуснем на свобода. Ако ли не - ще ги изядем. Те ще предпочетат да ни пренесат и ние ще бъдем спасени - казах аз на кокошката.

- Чудесен план! Само че с какво ще ни пренесат?

- И това съм измислила. Виж този паяк, който идва насам. Ще му кажем, че ако ни изплете мрежа, в която ние двете да седнем, ще му дадем една кутия с мухи на клечки.

- Ти си гениална! Планът ти със сигурно ще проработи! Браво! - поздрави ме кокошката.

Двете тръгнахме към паяка, като взехме останалите четири кутии.

- Здравей, имаме предложение - казах аз на паяка. - Ако ни изплетеш мрежа от твоите нишки, ще ти дадем една кутия с мухи на клечки.

- О-о-о, цял живот си мечтая да хапна от тази вкусотия. Съгласен съм дори и на една муха на клечка.

- Добре тогава. Сключихме сделка. Хващай се на работа! - заповяда му кокошката.

Паякът започна да тъче нишка по нишка нашата спасителна мрежа.

Сега да питаме мухите, за да е уредено всичко.

Аз отворих леко всички останали кутии и казах:

- Здравейте, имаме предложение. Ако ни пренесете до някой бряг, но не остров, ще ви пуснем на свобода, ако ли не - тогава ще ви изядем.

- Съгласни сме! - забръмчаха заедно всички мухи. Но първо махнете внимателно клечките от коремчетата ни.

- Ако обещаете, че няма да избягате, ще ви ги махнем. Иначе няма - отговори им кокошката.

- Обещаваме, обещаваме. Само ги махнете по-бързо!

След като махнахме всички клечки от всички мухи, паякът вече беше готов с мрежата. Разбира се, дадохме му единствената останала кутия, в която мухите бяха с клечки, и той си тръгна много доволен. Всички освободени мухи хванаха мрежата от всички страни, ние с кокошката се качихме в нея и полетяхме над острова. Скоро той се изгуби от погледа ни и ние се загледахме в безкрайното синьо море. По едно време мухите ни казаха:

- Тази сграда, в която бяхме затворени, се нарича фабрика. Ние сме ви много благодарни, че ни освободихте.

Ние с кокошката хич даже и не знаехме, че голямата сграда се нарича фабрика. Ето, от това мое пътешествие научих три нови думи - море, хеликоптер и фабрика.

- Колко е хубаво да си богат! - каза ми кокошката.

- Така е, но ако нямахме идея как да намерим бряг, щяхме да си стоим на острова до сто и едно и обратно. Т.е. първо трябва да си умен, а после - богат - обясних аз на моята спътница.

И докато си говорехме, морето свърши и се появи скалист бряг, но не остров. Мухите ни оставиха внимателно на земята, простихме се и те отлетяха свободни, а ние продължихме да вървим напред. Скоро стигнахме до едно поле, а много близо до полето беше разположено селце. В началото на селото имаше птицеферма. Близко до птицефермата имаше блато.

- Е, приятелке, радвам се, че се запознахме! Много ми беше приятно! - рече кокошката.

- На мен също! Предлагам ти всяка неделя да се срещаме тук, на същото място. Ще се разхождаме, ще си говорим и пак ще се връщаме кой където живее - предложих й аз.

- Става, а сега довиждане! - викна ми тя.

- Довиждане, до неделя! - отговорих й аз.

След раздялата се запътих към това блато, в което живеем сега, и вие, младите жаби, и аз - старата. Всяка неделя се срещаме с моята приятелка и вечер, на раздяла си тръгвам с мисълта "Колко е хубаво да имаш приятели!".

 

 

© Теодора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2015, № 8 (189)