СРЕДНОЩНА ЗАКУСКА

Татяна Спасова

web

Не ми е минало през ума, че днес е петък 13-ти, докато не попадам случайно на телевизионна реклама на френската национална лотария, чието послание е... сега е моментът да си купите лотариен билет за две евро и петдесет цента, защото, на дата като тази, какво ли не се случва! За кратко се отнасям, мечтаейки за милионите, които със сигурност бих спечелила, ако не ме мързеше толкова много да отскоча до будката за вестници и да си взема фиш. В крайна сметка решавам да си остана вкъщи и да се подготвя за урока по английски, който ще преподавам на един от частните си ученици след по-малко от час. Двадесет евро само, ама сигурни... Милионите... може би следващата седмица.

Днес е петък 13-ти, ден, в който какво ли не се случва.

В късния следобед пристигам със закъснение на родителска среща в училището на дъщеря ми. Имам три-четири индивидуални рандевута. Учителката по френски ми отделя точно три минути, за да ми каже, че всичко било наред, че е нямало нужда да идвам. Тази по английски ми вдига настроението до ниво на екстаз само за да ми бъде върнато в първоначалното си състояние, малко след това, от преподавателя по химия, който ми обяснява, че на дъщеря ми й липсва прецизност и отношение към детайлите. Не е така, г-н Бове! Ако знаехте само колко детайлно си разхвърля стаята, и колко прецизно изучава пилешката супа на обяд, че да излови и изхвърли и последното микроскопично парченце лук... Учителят по математика вади копие от контролната, която е правил с децата тази седмица, и ми предлага да решим заедно задачите! Не мисля, че мога да се гордея с оценката, която той тактично не ми поставя.

Вечерта имам уговорка да се видя с приятели. Петък е. Топъл ноемврийски петък, 13-ти. Терасите на кафенетата и ресторантчетата са препълнени с млади, стари, семейни, разведени, влюбени, разлюбени, хомосексуални, транссексуални, французи, ирландци, мароканци, сенегалци, пък даже и българи като мен. Разговорите са леки, неангажиращи, почти банални... и слава богу, защото е петък и на всички ни е хубаво и всички знаем, че следват два дни на почивка и спокойствие.

Моите двадесет евро обаче бързо се изпаряват и аз се прибирам сравнително рано с приятното очакване за дълъг и необезпокояван, почти заслужен, сън.

Включвам телевизора и ето я отново тази дата, петък 13-ти, денят, в който какво ли не се случва, но този път това на екрана не е реклама на френската национална лотария, а извънреден репортаж на живо от Париж, където някой си се взривил, друг стрелял, трети взел заложници... Стадиона, концертната зала, булевард "Репюблик"... Не е вярно! Не може да бъде! Барак Обама се изказва, Франсоа Оланд се изказва... Значи е истина! Седемнадесет жертви, тридесет, четиридесет и пет... Броят расте...

Понеделник сутрин имам важна среща в префектурата. Кандидатствам за френско гражданство. След толкова години тук, в крайна сметка съм решила, че двойното гражданство не е лоша идея. Най-вече защото обичам да пътувам, а някои интересни дестинации по света са все още трудно достъпни с български паспорт.

Антрето на префектурата е пълно с народ. Повечето лица тук са неприветливи, смугли, брадясали... Само една девойка се откроява в тълпата. Русокосо момиче, вероятно от славянски произход. Хубавко, но твърде силно гримирано и облечено като за нощен клуб. До нея – дребна жена, с воал, цялата покрита в черно. Жената води разговор по телефона. На арабски. Гласът й кънти в помещението, докато останалите тихо чакат реда си, с надеждата скоро да им позволят да се наричат граждани на републиката. Русокосата е очевидно отвратена. Демонстративно се отдалечава от арабката, премества се в противоположния край на стаята и я фиксира със злобен поглед. Бялото й, симпатично лице изведнъж потъмнява и ми се струва даже грозновато.

Днес е сряда. Следвам уж плановете си за работната седмица, отхвърлям автоматично задача след задача, май дори се справям някак си... Само дето нещо не е както трябва. Въпреки извънредно топлото време, необичайно за края на есента, на мен ми е едно такова мрачно, зловещо... Липсва ми шумотевицата от съседната къща. Там живее един мароканец, алкохолик, с когото съм свикнала да се карам заради силната музика, късните събирания с приятели, тряскането на врати... Навън е още слънчево. Ще се разходя и може би ще поседна на светлата тераса на кварталното кафене. Минавам бавно покрай партерния прозорец на моя съсед, поглеждам вътре и го намирам сам, свил се на някакъв паянтов стол, втренчен в стар, тежък телевизор, който тихо предава нещо на арабски, на фона на същите тези кадри, които ме разстройват от сутринта. Държи в ръката си водна чаша, наполовина пълна с червено вино. Отпива често, на пресекулки...

Кафето ми горчи. Слънчевите лъчи дразнят очите ми. Облякла съм се твърде дебело за днешните температури. Изпотявам се, премествам се на сянка. Студено ми е. По булеварда отсреща минава полицейска кола с включена сирена. После още една. Следва линейка... Поглеждам часовника на телефона си. Дъщеря ми трябва да е приключила училище. Звъня. Не отговаря. Пробвам отново. Нищо. Плащам припряно и тръгвам забързано в посока към католическото училище. Не я засичам. Тичам обратно вкъщи. Откривам я седнала пред компютъра със слушалки на ушите. Издърпвам грубо слушалките и започвам да крещя. Защо не си вдигаш телефона? Как може да си толкова безотговорна? Къде ти е акълът? Тя ме гледа неразбиращо, леко стреснато... аз се успокоявам и й се извинявам...

Тази вечер съм поканила на гости две познати българки. Те пристигат с бутилка вино. Усмихват се, бърборят... Аз нямам настроение. Едната обяснява, че диктатурата е единствената ефикасна форма на управление в днешно време. Другата припява "Йовано, Йованке". Аз мълча. Разглеждам фейсбук статусите в телефона. Кучето Дейзи умряло, сега е национален герой. Съпругът на една от жертвите на атентата в Париж сърцераздирателно се опитва да убеди себе си, че не чувства омраза. Тук-там някой споменава за някакви други световни трагедии. Синьо, бяло, червено. Бяло, зелено, червено...

Аз тихо започвам да плача. Момичетата се смеят... Ти пък сега, какво толкова... Пък и... държиш се... сякаш нещо зависи от теб. Не разбираш ли? Ще си гърмят, ще си убиват. Това е положението. Днес сме тук, утре ни няма. Защо така се връзваш? Поглеждам към стълбите, които водят до стаята на дъщеря ми. Не им го казвам, обаче си мисля... Вие нямате деца! Как да не се връзвам, как да не страдам! Защо нищо да не зависи от мен? Всичко зависи от мен, от всеки родител! Аз съм я кърмила, аз съм я обличала, аз съм я учила да говори български, аз съм й споделяла моите представи за добро и зло, за това какъв трябва да бъде светът... И съм я лъгала! И съм се провалила. Защото съм я създала, за да живее тук и сега, в мръсно, черно време, когато ти е адски студено, дори и в ден като днешния, когато слънцето грее ярко, а не стопля душата. Всички сме се провалили!

Чувам изведнъж стъпките на дъщеря си... Приближава се сънливо, а на кръглото й личице онзи поглед на малко кутре...

"Мамо, нещо май пак ми се яде. Ще ми направиш ли палачинки?"

Бъркам ритмично яйцата и ми е приятно. Няма вече течен шоколад, но мисля, че е останало малко сладко от ягоди в хладилника. Домашно. От България. Хубави палачинки ще станат.

© Татяна Спасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2016, № 1 (194)