В МРАКА ЗВЕЗДИТЕ СВЕТЯТ НАЙ-ЯРКО

Станимира Иванова

web

Едно време, много, много отдавна слънцето и луната сключили сделка с небето. За слънцето бил отреден денят, а за луната - нощта. Заедно те щели да осветяват света, но луната оставала в сянка, а слънцето носело цялата светлина и топлина. Тогава то, осъзнавайки това, обещало на луната да я осветява винаги, но без да могат да се притежават, бивайки обречени никога да не се докоснат, служейки предано на Земята. И така до ден-днешен слънцето не спира да осветява луната, която носи със себе си одеяло от звезди. А безкрайният й бяг е осмислен от минутите, в които първите светли лъчи пробиват мрака, за да може да възтържествува светлината.

Времето и опитът на нашите предци са ни убедили, че на небето живее могъщ и невидим бог, който има своите правила за живота. Той не желае да ги нарушаваш, защото престъпиш ли ги, ще те изпрати на място, на което ще гориш за вечни времена. А понякога прави това преждевременно, кара те да страдаш и да страдаш, и да се измъчваш, докато не разбереш, че животът, който е създал, има не само лоша страна и че раят може да бъде и на земята. Предоставя ти болка, страдание, за да те събуди за светлия ден, който предстои след горестите на нощта.

Да си се чувствал някога така, сякаш животът свършва, земята ще спре да се върти, слънцето никога няма да изгрее и да си напълно убеден, че няма Бог? Ако отговориш отрицателно, ще знам, че лъжеш! Всеки поне веднъж е усещал тези угнетяващи сърцето чувства. Като това да си забравен от всички, да си никому потребен, един ненужен малък човек... А сигурно знаеш и какво е да изпитваш дълбока омраза, било към себе си, или към някого другиго. Не ти е далечно и чувството да си на дъното много дълбоко, не знаейки способен ли си да изплуваш на повърхността за глътка въздух от живота. Знаеш, че ти е жизненоважно да получиш от спасителната кислородна маска на живота, изпълнена с искри щастие, любов и нежност.

Но тогава и със сигурност знаеш какво е да си на високия връх на живота, вътрешно изпълнен с всичко добро, което може да предложи животът, знаейки, че раят е на земята. И когато осъзнаеш, че сърцето ти копнее за нещо, което Земята не може да ти осигури напълно, тогава вече знаеш, че раят трябва да е твоят дом и че този невидим човек-Бог съществува. А как щяхме да знаем за Рая, ако не сме горели и веднъж дори в огромните пожари на Ада?

Преживявайки различните фази на живота, така както луната преминава през своите, ние не спираме да се движим и променяме с всеки изминал ден, преминавайки от едно състояние в друго, от едно чувство в друго; рушейки до основи и съграждайки отново на основата на миналото, което ни служи като трамплин за настоящето и бъдещето. И за достигането на звездите, разбира се, разчупвайки в съзнанието си с летене оковите на духовната гравитация. Болка и безгранично щастие, излитане и падане... неизменната част на живота.

Слънчогледът не спира да следи непрестанния ход на слънцето, докато не стане на прах, безнадеждно влюбен в луната, вълкът всеки месец плаче за любовта, която никога няма да докосне. Но такава е понякога иронията на живота, а на нас остава да се доверим на природата, че е сътворила всичко точно. Ние, хората, понякога се страхуваме от самата реалност, без да осъзнаваме, че магията живее в нея. Страхуваме се от себе си и от чувствата си, оставяме се да бъдем убедени, че болката е зла и опасна. Как ще се справиш с любовта, ако се страхуваш, как ще разбереш, че си извървял пътя до най-високия връх, ако преди това не си потъвал на най-дълбокото дъно? Болката и страданието на живота са нещо, което всеки човек носи със себе си, както луната живее със своите деца - звездите, или радиото - с музиката. Лошото в живота е част от теб също като доброто и ти трябва да го приемеш за нещо задължително и неотменно, като реалност, за да си свободен да мечтаеш! Ако отречем контраста, отричаме същността на живота с неговите две страни и две лица, дори монетата има своите ези и тура.

Най-доброто, което ни дава животът, е възможността и правото да се учим от него. Може да порастваш и да се променяш, чувствайки, че неща от теб се разпадат и разкъсват, да седиш късно вечер с поглед, вперен в непроницаемия мрак, чувайки ускорения си пулс и кръвта, течаща по вените ти, напълно убеден, че светът е място на злото, изпълнен с мъка и страдания. Но точно тогава ти трябва да се поучиш от всичко това, опитвайки се да разбереш, поне малко, защо е устроен светът точно така! Разбираш, че надеждата спи някъде в теб и само чака да я събудиш, така както мечката чака настъпването на пролетта, за да заживее отново. Събаряш с лъча на светлината старите стени около себе си, независимо колко високо си ги издигнал. Събаряш, за да ги съградиш пак - след като вече си придобил ново знание от живота. Колкото по-дълбоко обичаш звездите, толкова по-малко ще се страхуваш от тъмнината на тези нощи, в които чакаш светлината да прогони мрака и страданието да се замени от щастие.

На всеки е предоставена възможността да не губи властта над живота си. В света, в който живеем, често се случва да изгубим представа кое е мечта и кое реалност, затова съм дръзка в мечтите си, уча се да прощавам, отвръщайки на омразата с любов. Щастието е награда за дързост. А вярата ми няма как да бъде сломена и от недоверието, с което животът и хората са изпълнени. Кой тогава е способен да открадне мечтите ти и да промени живота ти, ако не ти самият; ако ти сам си позволиш да се изгубиш? Миналото никога не може да е грешка, ако си се поучил от него и си научил урока, който училището на живота ти е дало. Как ще почувстваш щастието и целостта му, ако преди това сърцето ти не е било пръсвано на малки парчета? Ако не знаеш вкуса на горчивия провал, как ще различиш този на триумфа и победата? А ако си се вкопчил в старото си "Аз", дали някога ще се преродиш?!

Вярата е всичко, което остава тогава, когато нещата се променят; тогава, когато мракът на живота е най-дълбок, звездите светят най-ярко. Затова и най-красивите житейски цветя могат да растат сред най-големите несгоди на живота. А Раят и Адът се сливат в чудото, наречено "живот", в което доброто е неразделна част от злото, а мракът - от светлината.

"Само привидна е войната между деня и нощта - пише Ерик Фром, - целта им е една и съща...

Споява ги една обща обич в името на съвършенството на общото им дело.

Без нощта човешкият род не ще спечели, а денят няма да има кого да храни".

Вървейки по пътя на живота, не бива да спираме, докато не стигнем до самия му край. Трябва да помним, че дори и през най-непрогледната, безмълвната и черна нощ ние носим в сърцата си светлина и любов.

© Станимира Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2015, № 2 (183)

Есето е отличено с Първа награда от Националния младежки конкурс за есе под надслов "Животът ни е като нощ и ден" (Русе, 2014).