ТОКАТА И ФУГА

Славянка Мундрова-Неделчева

web

- Пета позиция! "Фондю", по четири накръст, почни!

Валсът попива в стените на малката зала. В огледалата се отразява ритмичното движение на колене и глезени. Съсредоточени лица, които упорито се мъчат да синхронизират неокършените още крака с ритъма на старото очукано пиано.

- Достатъчно! С другата ръка се залови! Към станкàта, към станкàта се обръщай! Отново същото. Пета позиция - и раз!

Широката черна пола на Лена, описала кръг при завъртането, отново послушно поляга в меки вълни. "Новите" неотстъпно я следят с очи, нагаждат движенията си според нейните, хвърлят поглед и към огледалата. Лена, естествено, не ги оставя без надзор - от време на време поправя нечия вдървена стойка, омекотява някоя силно опъната ръка.

- Не, моето момиче, не изпъвай толкова лакътя; ръката трябва да бъде мека и грациозна - ето така. И не я вдигай много - да бъде на равнището на рамото. Сега е добре... Да, така я дръж... Само че не бива да пада... Я да ви видя и вас сега... Всичко е хубаво, моето момче, само че корпусът ти е мек... Стегни се и се изправи... Да, добре е, само не се изпъчвай толкова - все едно, че имаш книга на главата си. Запомнете, много важно нещо в танца е стойката. Как ще ми играете "ча-ча" и "сиртаки" с тия свити рамене? Изправени ви искам.

Надя и Валери разменят усмивки под мустак. Права е, разбира се. Нали на фестивала на политическия танц журито се беше изказало добре за стойките на хората от състава: "Личи си, че са играли екзерсис."

- Наредете се в три редици. Старите отпред, новите зад тях. Да гледат и да се учат. Започваме с "ча-ча".

Звуците, макар препъвани от изпотрошените клавиши, са темпераментни, кубински. Седемте момичета в черно разглобяват ставите си пред огледалата. Плавните кръгове на ръцете им се повтарят над пъстър парад от демоде блузки и миниполи. Мъжете, като най-скромни, съставят последната редица. Старите танцьори са в установеното репетиционно облекло - червена блуза и черен панталон, новите са измъкнали от гардеробите си избелелите джинси и тениските с надписи "Би Джийз"' и "Ийгълс".

След "ча-ча" идва ред на "Албена". Ни помен от темпераментните кубинки. Главата е леко наведена встрани. Ръцете пръскат полски цветя, махат за сбогом. С финалните акорди замира и движението на пъстрите редици. Лена се усмихва, бързо и някак присмехулно:

- Изморихте ли се? Хайде, починете малко, пушачите имат време за по една цигара. Новите са свободни... Да не забравите, в четвъртък пак имаме репетиция. Лека нощ!

Заличката опустява. Пушачите се скупчват в коридора до стълбището.

- Исе, ела да видиш каква блузка си купих.

Големите сини очи на Мира сияят. Искра още от пръв поглед е харесала това иначе своенравно момиче, пъргаво и несвъртливо, същински живак. Хванати за ръце, двете изпълват коридора със смях и бързи стъпки. В съблекалнята е навалица, новите, порядъчно изморени, се увиват в топли шалове и едни след други се измъкват в посока към мартенския студ по улиците.

Мира разгръща блузата.

- Виж, нали е хубава? От "Детмаг" си я взех.

Искра щипва непокорното Мирино носле.

- За такова хубаво близначе как няма да се намери блуза в собствения му магазин!

Искра и Мира, макар че се познават отскоро, се обръщат помежду си на "близначе". И който се усъмни, че са близначки, бива атакуван незабавно:

- Я ни поразгледай! Можеш ли да различиш коя коя е?

Две лица, предизвикателно усмихнати, се лепват едно до друго. "Неверникът" вдига ръце - как ще може да ги различи! Мира - руса, бяла, със сини очи и тясно лице, Искра - по-висока, с кестенява коса, обло лице и кафяви очи. Приликата е абсолютна!

Една от новите ги подкача:

- Ами като сте близначки, защо сте различни по цвят?

Мира си има готов отговор.

- Родила съм се последна, та не е останала боя и за мене.

И отново към Искра:

- Исе, ще те изчакам, и без това не ми се връща сама. Хайде да ми покажеш "Албена".

Двете излизат във фоайето. Мира схваща добре стъпките и след няколко показвания се опитва да изиграе всичко сама.

- Исе, моля те, гледай как го играя и ме поправяй, където трябва.

Мира уверено започва, но след втората фигура спира:

- Ами сега как беше?

- Повтори последното още веднъж и след това е стъпката назад.

Искра следи Мира, но вижда себе си от преди една година - как с пот на чело повтаря стъпките и се ядосва, че не излизат; после, вкъщи, когато всички са излезли, повтаря още и още пред огледалото. Всеки е минал по този път.

- Мире, можеш ли да си представиш, че Валери и Силвия са били такива като новите сега? Боева е трябвало специално да тренира с тях, за да ги окърши.

- Коя е Боева? Предишната ръководителка ли?

- Да, тя. Много сербез беше. Каже ли се "Лилия Боева", значи - страшна дисциплина и стегнатост. Някой път така е викала, че сме настръхвали. Обаче бяхме образцови... И винаги нагласена, модерна - няма да я познаеш на колко години е.

- Хайде, момичета! - Надя хвърля цигарата. - Време е.

Гласът на Лена се извисява в коридора:

- Мъжете за "сиртаки"! Побързайте! Хайде, вече тече...

Волни и широки движения, гордо изправени глави.

- Виж Валери - шепне Искра. - Винаги е такъв, като танцува - има си физиономия.

Той уверено води редицата; като че ли се вслушва в себе си и доволен се усмихва на нещо.

Лена пляска с ръце.

- Спрете! Върнете от началото! От влизането на солистката искам да го изиграете по-живо. И пак забучихте глави в пода! Ще накарам да нарисуват нещо на тавана, та да го гледате. - В тона ѝ се промъква смешлива нотка: - Като идете на фестивал, журито е на балкона и няма да ви гледа само косите. Вие имате и физиономии, трябва да ги покажете, че сте хубави.

Зелените ѝ очи, леко присвити, оглеждат танцьорите, отбелязват грешките. Тя е отскоро ръководителка, но старите я познават от по-рано, когато е водила екзерсиса при Боева. И са на "ти" с нея, докато новите официално се обръщат с "другарко Кирова". От това авторитетът ѝ не губи.

- Наде, превърти ролката, ако обичаш. Готови за "модерния"!

Четирите тройки, застанали в "модерни" пози, се полюляват под отсечения, бодър темп на интродукцията. Барабани - влизат предните две тройки. Няколко такта от пронизителната, незаглушавана мелодия - влизат другите две тройки. Темата, настойчива и жизнерадостна, увлича крака във висок батман, размахва ръката, мята буйно косата. "Ние сме млади, весели, гъвкави - ето ни!" Не можеш да устоиш на този танц, очите мятат дръзки искри. Ударният съпровод те кара да разкрепостяваш тялото си. А всъщност танцът е много лесен - Искра го научи за три репетиции. Хвърля поглед към Мира, очите им се срещат и се усмихват. Да, преди време и Искра седеше отстрани и внимателно наблюдаваше, улавяше детайли. Докато дойде време да го играе на сцена. Сегашната репетиция е също подготовка за сцена - предстои концерт. Затова Лена е по-взискателна от друга вечер, връща един и същи танц по три-четири пъти.

- Е, за днес стига толкова. И в четвъртък да бъдете точни - в седем и половина. Лека нощ!

Искра и Мира се обличат бързо, но Надя е по-бърза. Изчезва с едно "лека нощ, че имам да чертая един проект".

- Виж го Надето какво е жилаво! Цял ден е на крак, ама ще чертае и сега, посред нощ! - Искра съсредоточава вниманието си върху сложните възли на шала. - Готово. Сега да вдигна яката и ставам цял разбойник - само револверът ми липсва. Близначе, готова ли си?

Двете "близначета", изпратени от едно колективно "лека нощ", се спускат стремглаво по стълбите. Свежата, пречистена от студа вечер ги плиска с пълни шепи вятър. Хванати плътно под ръка, те вървят в посока към "Александър Невски". От време на време Искра се обръща да види луната - седефено копче върху тъмносиньо кадифе.

- Мире, виж колко е хубава луната. Да ѝ се ненагледаш!

- Тя както се е оцъклила, ще има да ковем клинци тая нощ.

Практичната както винаги Мира. А луната привлича Искра като магнит. Може с часове да я гледа и няма да ѝ се насити. Познава я всякак - и в първа, и в последна четвърт, бяла като сега и червена, когато през юли възлизаше бавно над морето в незабравимите лагерни вечери край Мичурин. Колко далече остана това време...

- Исе, твоят тролей май се задава. Ще те изпратя до спирката.

Покровителство ли е това от страна на Мира? Не. Просто един приятелски жест, ненатрапчив, топъл. И Искра го е правила, защото се е привързала към това мъничко, русо свое близначе, което не избухва, не ѝ противоречи и въобще не е тази същата своенравна Мира, от която се оплакват учителите в техникума. Двете се целуват за сбогом.

- Хайде, чао и приятен път, Исе. Обади ми се утре да ходим на кино.

- Добре, близначе, към обед ще ти звънна. Чао.

На третата спирка Искра оставя тролея да продължи самичък. Вечерното осветление слабо прониква през клоните на кестените, но те не могат да задържат танцуващите снежинки. Последен мартенски сняг - безшумна и печална радост. Искра върви по тъмния тротоар, а снежинките упорито и безмълвно заличават стъпките ѝ.

В антрето я посреща звън. Кой ли може да бъде по това време? Часът е десет и половина.

- Ало, Искра? Изтрепах се да те търся. Къде скиташ?

Обидено-нападателен, даже малко господарски тон.

Тя усеща как ушите ѝ се сгорещяват. Така е винаги, когато някой успее да я ядоса. Отговаря с външно спокоен глас:

- Къде скитам ли? Знаеш, че във вторник имам репетиция. Или трябва всеки път да те предупреждавам един ден по-рано?

- Ей, ти пък веднага се наостри. Какво толкова съм казал?

- Не си подбираш думите, Милене. Кажи какво има.

- Искаш ли утре да ходим на дискотека?

"Откога Милен е започнал да ходи по дискотеки?"

- Добре, утре съм свободна. Къде?

- Нека да се видим, тогава ще решим. В шест часа на нашето място, нали?

- Окей!

- Ало... Исе, да не забравя, нали имаш учебника на Пирьов? Донеси ми го утре.

- Разбира се.

- Нещо не го казваш много убедително.

- Ами, неубедително! Утре ти го връчвам. Чао!

- Чао!

Туйто. Ужасно е, значи, че твоето отсъствие може да попречи на уважаемия млад аспирант да се снабди навреме с учебника. Възхитително!

Милен... Внимателен и коректен на всяка от редките им срещи ("имам да чета, Исе, нямаш представа колко ми е напрегнато"), два-три пъти я заведе на театър, веднъж на гости у приятелско семейство и все пак...

Някъде около парка профучаха две пожарникарски коли. Тревожният сигнал подплаши тишината ("живеем на тиха улица в центъра", обичаше да казва майка ѝ) и остана да висне, похлупен от небето. А може би беше заседнал в мозъка ѝ - Искра не можеше да разбере. "Нали имаш учебника на Пирьов. Донеси ми го... Къде скиташ?" Да беше Мира на нейно място, веднага щеше да го среже: "Не съм ти жена, да ме разпитваш по тоя начин!" Искра не обичаше караниците. "На трета среща подред - първо за учебника... А аз все го забравям!" Изсмя се беззвучно - ако може, ще му услужи, но да не си въобразява, че го прави заради черните му очи. Той има зелени очи, но така е приказката. Фразеологично съчетание, както учи граматиката на Андрейчин. "Хайде пък и аз къде се отнесох! Сега ще взема да търся и екстралингвистичната обосновка на термина. Само това липсваше..." Изсмя се, този път на себе си. Сега е важно да се намери учебникът, великият учебник, заради който утре господин Милен ще я удостои с височайшето си присъствие. А, къде е пък сега? Да не са му поникнали крилца? Не, ето го къде си подава носа. Хайде, дражайши, да скочиш в чантата ми! Сега вече сме готови за утре и можем да спим с чиста съвест.

Искра се позабави в банята, за да разреши косата си. Четкаше енергично, усещаше прилив на свежест към главата и това я ободряваше допълнително след хладкия душ. Странно, въпреки усилената репетиция не се чувствуваше никак уморена - напротив, физическото натоварване ѝ действаше отпускащо. Розовото ѝ отива, нарочно си купи тази хавлия. Вчеса косата си на една страна, на друга, бухна я. Казвали са ѝ, че прилича на италианка. Може би има нещо вярно.

Особено хубаво е да се оглеждаш вечер преди лягане. Така, на фона на "Италианско капричио". (Отгоре живеят едно семейство меломани.) Ако човек е с по-развинтена фантазия, може да си представи, че е италианец и е в Капри. "Защо пък в Капри? Вероятно заради "капричио". На това му се казва "народна етимология"... Е, стига вече граматика. Хайде в леглото!"

Уличната лампа е отпечатала на тавана широка светла ивица. Плътните пердета кротичко се гушат в двата края на прозореца - Искра обича да я буди утринната светлина.

Вън покривите намятат прозрачни, пръхкави шалове.

* * *

- Значи, днес за втори път си на дискотека? Не ти ли омръзна?

- Милене, Милене! Откога забрави,че УКЕВ-ът е дискотека само от време на време?

- Нали има винаги музика?

- Ама не се танцува винаги, там е принципната разлика. Ако си забравил, да ти го разшифровам - "Университетски клуб за естетическо възпитание".

В тона на Искра се промъква леко раздразнение.

Модната риза на Милен се откроява в зеленикавия полумрак. Както винаги - добре облечен. Сандвичите, току-що извадени от скарата, димят.

- Защо не ядеш, Исе?

- Чакам да изстине малко. Не обичам да ям горещо.

- Ясно, страхуваш се да не хванеш рак на хранопровода.

Иронията в гласа му е най-малкото неуместна. Защо разваля физиономията си но тоя начин?

- Много си лют. Да не се е закучило нещо с твоя ръководител?... Първо си сдъвчи хапката и после ще ми кажеш.

Милен преглъща с усмивка (по-човеколюбива от предишната).

- Ходя вече пети път и все не го улучвам. На катедрен съвет бил, в командировка и не знам още къде... А съм се замъчил с едни никакви учебници. Дано твоят ми помогне. Носиш ли го?

Този път е ред на Искра да се усмихне (добре, че Милен не я вижда!)

- Ето ти го и внимавай, че е скъпоценен.

Последната дума потъва в неистовия рев на някаква дискогрупа.

След миг избухва познат ритъм. Искра вече не я свърта на място. Милен става.

- Да потанцуваме малко?

Има мелодии, които сами те увличат към дансинга. Искра се чувства желязна струна, която ритъмът-магнит отклонява ту на една, ту на друга страна, вмъква се в нея и я кара да трепти с неговите вълни. Срещу нея Милен танцува сдържано и като че ли малко безразлично. Или ще се танцува както трябва, или няма да се танцува! И тя се впуска без остатък във вихъра, импровизира, вмъква даже фигури от "модерния"... Учудено-одобрителен поглед от Милен:

- Страшна пластика!

- Нали за това отидох в състава!

Звуците се удрят в ниския таван, връщат се обратно и проникват: чак до костите. Светло - тъмно, светло - тъмно... Разкривени черни силуети, тълпа, хваната в безизходен плен. Мрак - и след секунда нов откос светлина, нови разглобени фигури, отправени в нови посоки. И подземният, почти инфразвуков тътен на барабаните, сякаш направо от джунглите на черна Африка... Няма ли край тая ролка? Краката вече са уморени ("Добре, че си взех удобни обувки!"), но как да спреш при тия вдъхновяващи мелодии? И друго ценно нещо беше придобила Искра от състава - умението да се вдъхновяваш от музиката. "Музиката трябва да ви говори, трябва да я чувствате, иначе нищо няма да излезе от танца." Припомни си Боева, малко дрезгавия ѝ глас, който понякога се извисяваше застрашително. "Разбира се, че е така. И въобще, когато обичаш танца, трябва да обичаш докрай."

Дискоджокерът обяви пауза. В момента, когато изрече думата "пауза", Искра срещна погледа на Милен. Гледаше я с леко присвити очи, потъмнели и бляскащи в полумрака - поглед, едновременно съсредоточен и унесен, от който Искра усети да ѝ прималява. Милен сложи ръка на рамото ѝ.

- Хайде да сядаме. Ти май доста се измори.

"Ако продължи да ме гледа така, ще ми стане лошо."

- Какво има? Защо ме гледаш така?

Същият поглед, придружен от странна усмивка.

- Да видя колко ме обичаш.

"Глупости разправяш, Милене." И на глас:

- Е, и? Видя ли нещо?

- Видях много неща.

- Да ги чуя.

- Не е подходящо мястото.

Искра се разсмива с глас.

- Ще ми ги кажеш после.

"Искаш да си играем на криеница? Добре."

Чувството, че Милен ще ѝ иска нещо, не беше я напускало нито за минута. Говореха все за дребни неща, гласът му беше спокоен и все пак напрежението стоеше тук някъде, скрито, но готово всеки миг да изскочи като освободена пружина.

- Добър вечер. Да не ви преча?

Млад субект с внушителна брада и учтиви маниери. Милен се оживи:

- Донев, къде ходиш толкова време? Ела, сядай. Ето, запознай се, приятелката ми Искра.

- Приятно ми е, Донев.

"Подава ръка като някой епископ."

Докато се ръкуваше с него, Искра улови моментална размяна на погледи - въпросителен на Донев, на който Милен отговори с едва забележимо присвиване на очите и отрицателно поклащане на глава. Всичко трая една секунда. На Искра ѝ се стори, че това се отнася за нея. Какво искаха да кажат с тази пантомима? Почувствува как я обгръща някаква тъничка хладна черупка. Тя виждаше този Донев за пръв път, но името ѝ беше някак познато. Беше чувала Милен да го споменава. Сигурно е онзи завеян негов приятел, който неизвестно защо се развявал из арабските страни и изживявал всевъзможни приключения.

- Милен ми е споменавал за вас. Голям пътешественик, казва.

Донев обтегна пренебрежителна физиономия.

- Ами, какъв пътешественик! Две години в Мароко и то добре, че се върнах жив и здрав. Веднъж там без малко да ме заколят. Милен не ви ли е разказвал?

- Не е.

- То е цяла история. Даваха някакъв гангстерски филм и аз съм се замъкнал. Седя на третия ред и дъвча дъвка. И около мене дъвчат, ядат семки, плюят. Добре, че там в кината няма балкон, иначе представяте ли си да плюят от балкона?

Той запали цигара. Ужасно остър пушек. Искра се задави и закиха.

- Гошка, какви боклуци си почнал да пушиш?

- Френски боклуци, Графе - "Житан". Малко са силнички, обаче ми харесват.

Паузата беше свършила. Блус, втори, трети. Донев продължаваше:

- И така, седнал съм и си дъвча. Някакъв тип отдясно се пресяга и ми подлага шепата си - иска и той. Обяснявам му криво-ляво, че нямам повече - той не си маха ръката. Побутнах го малко, той взе да ръмжи. Моля го пак да не ме закача, а той измъкна един бръснач и скочи върху мене.

- Ама хубаво те е резнал, Гошка - обади се Милен.

- Интересното беше, че и оня гангстер на филма го нападнаха по същия начин. Ето, вижте, белегът си стои.

Действително в брадата му се белееше доста дълга рязка. Искра настръхна.

- И коя година е било това?

- А, отдавна беше - преди шест години. И съм се зарекъл вече за нищо да не се закачам и да не се бия.

Искра се усмихна едва-едва и подхвърли невинно:

- Съвсем за нищо? Даже и за някоя хубава арабка?

Щеше ѝ се да разбере що за човек е този Донев. Не можеше да се каже, че е красавец - с тая брада беше по-скоро екстравагантен. Доста жени биха се поувлекли, но Искра подушваше нещо не в ред.

- Хубава или не, все едно. За жена пък най-малко бих се бил. Никаква благодарност после.

- Прав си, Гошка, тук с тебе сме на едно мнение.

В продължение на пет секунди Искра усещаше, че сърцето ѝ бие едва ли не в ушите - толкова шумно го чуваше.

"Виж ти - завеяният му приятел! Значи и заради мен Милен не би се бил. Браво, Графе!"

- Внимание! Със следващата песен поздравяваме всички дами!

- Ех, че любезност. Милене, ще разрешиш ли да поканя дамата?

"Още малко, и ще се разболея."

- А, не възразявам. Ако тя иска...

- Може ли, мадам?

Искра пое дълбоко дъх.

- Благодаря, уморена съм.

"Станах и "мадам". Надявам се, няма да последва "маце"!" Облегна се назад и взе да си играе с верижката на чантичката. Тази мелодия ѝ беше позната. "Днес ми върви на познато! А откъде я знам? Откъде?..." Често ѝ се случваше така - види нещо познато, а не може и не може да се сети къде го е виждала за пръв път. Къде? Къде? Повтаряше мелодията наум и се мъчеше да я свърже с нещо... Да! Точно така! Беше в началото на септември, една от първите репетиции, може би и първата. Някой беше пуснал магнетофона, чуваше се далече в коридора. Искра отиваше към залата и на вратата видя Огнян. Тогава не го познаваше. Изгледа го право в очите. Един миг се гледаха, после тя отвори вратата и влезе. А тази мелодия звучеше непрекъснато.

Искра подпря главата си с ръце, лактите облегнати на масата. Не биваше никой да вижда лицето ѝ. Усмихна се със затворени очи. Тогава без малко щеше да се провикне: "Ей, момичета, да знаете какъв индианец седи пред вратата!" Може би трябваше да го направи - ей така, за по-весело. Но защо си го спомня, когато това няма никаква връзка с Милен, с този Донев, с нея самата... А мелодията?

Отново се облегна назад. Те си говореха нещо. Милен се наведе към нея:

- Исе, почина ли си? Искаш ли да потанцуваме? Бавничко е, няма да се умориш.

"Ако стана сега, Донев ще се засегне, въпреки че това малко ме интересува." Но не стана.

- Разглобена съм, Милене. Друг път ти обещавам цялата си вечер.

- Добре. Само че помни какво си ми обещала.

"Милен може да се е обидил. Но не мога. Не искам да ме докосва никой сега." Стана ѝ хладно. Наметна се с палтото и се сгуши под него. Донев обясняваше нещо, Милен възразяваше. Тя се беше загледала в отсрещния ръб на масата. Когато беше малка и се втренчеше в нещо, дядо ѝ я стряскаше: "Не гледай така, ще събориш на дявола къщичката." На малката Искра ѝ дожаляваше за дявола и за да не му събори къщичката, отместваше поглед. "Глупаво дете. Съжалява ли се дявол? Пък може и да се намира кой да го съжалява... Случва се и в най-добрите италиански семейства, както казва близначето."

- Да вземем да се вдигаме, а, Милене? Вече ми се спи, много съм уморена от днес.

- Така е, който ходи на две дискотеки в един ден...

Искра беше забравила дори, че днес в "прозореца" бяха заедно с Таня в УКЕВ-а. Овладя се да не му каже: "Ама че си злопаметен!" и щеше да бъде права. С какво толкова го е раздразнило нейното ходене в УКЕВ-а? "Отсега нататък ще има да взима - да му казвам аз къде ходя..."

Вън не духаше, но беше мрачно. Небето се беше прихлупило ниско като ушанка. Донев се сбогува и изчезна. На Искра ѝ поолекна. Вдигна глава към Милен:

- Не е късно, искаш ли да минем през центъра?

Милен я хвана под ръка и тръгнаха. Вървяха по "Раковски". Хора излизаха от театрите. Коли минаваха. Порядъчно осветено, порядъчно шумно. Но Искра почти не чуваше този шум.

* * *

- Брат ми, къде са нашите?

- Ще си дойдат, няма да избягат.

- Питам те сериозно.

Бойко се прозя.

- Отидоха у чичо Ангел, има рожден ден. А ти каква си такава кисела?

Искра на свой ред се прозя.

- Спи ми се. Можеш ли да намалиш звука?

Бойко стана и я измери отвисоко.

- Спи ти се, ама скиташ по цели нощи. Пак ли с Графа?

Отиде в кухнята.

Чешмата забръмча и запръска.

Тоя Бойко! Кисела била... Днес като никога се е прибрал по-рано и си пуска сърцераздирателни парчета. Хлапе. Вместо да седне да учи за матура...

Чешмата още шуртеше. Искра надникна с едно око - брат ѝ, със запретнати ръкави, търка ли, търка нещо в умивалника?! Тя се приближи полека. Аха, решил е да става примерен. Това, което така ожесточено мачка, е бялата му риза. Горката!

- Къде ще ви водят утре?

Бойко изпусна сапуна.

- Ух, каква си! Ходиш като котка... Ще ни водят на някакво тържество. Искат ни в пълна униформа.

Бойко и униформа!

- Щом си се заел да переш, поне се и острижи. Я си виж кечето. Обаче те предупреждавам, че ризата няма да изсъхне до утре. Вън е влажно.

- Голяма работа! Като я сложа на парното - и готово.

Искра се разкикоти.

- И до утре ще стане на ребра, а нямаш време да я гладиш, брат ми. Трябваше да се сетиш по-рано.

Детски акъл. Такива са му всичките работи - все в последния момент.

- Дай поне да пия вода.

Изпи на един дъх чашата. Странно - винаги, когато вечер се връща уморена отнякъде, ѝ се пие вода и нищо друго - нито швепсове, нито сиропи. Чувстваше се разнебитена. Седна до магнетофона и го намали още - Бойко имаше навик да го пуска безобразно високо. "Утре трябва да си поискам лекциите от Вера. Вече ще ми трябват..." Главата ѝ се унасяше, стана ѝ топло. Струваше ѝ се, че сънува музиката, която тихо излизаше от допотопния магнетофон. Чу гласа на Донев: "Заради жена не заслужава да се бия" - метален, подигравателен. Не, не беше неговият глас, а на Милен. На Графа. Искра се сепна - нямаше никой. Затвори плътно клепачи, преброи до три и ги отвори. Погледна часовника - спрял беше. Запъти се, или по-скоро повлече се към стаята си. Легна и се опита да заспи. Очите ѝ се затваряха, но не можеше да си намери място. "Утре чаршафът ми ще бъде на хармоника."

На вратата се почука.

- Да.

Влезе Бойко.

- Исе, да не ти е нещо лошо? Одеве беше заспала на креслото в хола.

"Малкото ми рошаво братче." Всъщност само на години е малък, а иначе е доста висок. В тъмното се вижда само върхът на носа му и Искра си припомня детския му прякор - Буратино.

- Нищо ми няма, Бойче. Графа ме ядоса.

Бойко присяда до нея на леглото. Палците му остават затъкнати в колана.

- И ти го ядосай. Връщай си. Няма само тебе да ядосват. И какво ти каза?

- Нищо. Заяжда се с мене.

Наистина Милен не ѝ беше казал нищо обидно. Просто с цялото си държание я беше ядосал. Граф! Кой ли го е кръстил така? Само изгледът му е графски, а иначе... Бойко няма да разбере. Момче е и при това гимназист. Главният му принцип е: "На всеки шамар връщай два!" И си е патил от това. А Искра така и не се научи да се бие.

Уличната лампа свети ослепително. Пердето, както винаги, е дръпнато встрани и в стаята е светло. Сега Искра вижда добре лицето на брат си. "Как ме гледа само..." Протяга ръка и разрошва косата му.

- Легни си, Бойче. Вече е късно. Колко е часът?

Бойко обръща часовника си към прозореца.

- Единайсет и половина е... Исе, ти наистина ли харесваш Графа?

Това е в маниера му - от такива въпроси не можеш да се отървеш. Не е престанал да я гледа внимателно, право в очите. Искра въздъхва.

- Защо, ти не го ли харесваш?

- А ти харесваш ли го?

- Е, може би... Не знам.

- Защо да не знаеш? Хубав мъж е.

Искра се усмихва едва.

- Разпитваш като инквизитор, Бойче. Хубав е, наистина. Харесва ми по външност.

- А по характер?

Гласът на Бойко е настойчив, сякаш казва: "3нам, че не го харесваш, и на мене не ми е приятен." Може би е прав.

- Защо въздишаш, Исе? Значи не го харесваш?

- Не знам, Бойче. Ще видим по-нататък. Хайде да спим, че е късно.

- Лека нощ, Исе.

- Лека нощ, Буратино.

- Малвина такава!

Оплезва се на шега и изчезва зад вратата. След малко една шумна въздишка на пружините потвърждава, че Бойко се е гмурнал със скок в леглото като истински спец-плувец.

Единайсет и половина. Два тролея се разминават. Искра ги чува в просъница. Навярно са "единици". А може и да са "четворки". Едната отива към университета, другата се връща. В гимназията, когато се заговори за кандидатстване, Искра беше казала на една своя позната: "Само едно ми е проблемът - като ме приемат, каква карта да си извадя, за тролей или за автобус. Чудя се с кое ще ми бъде по-удобно." И автобус "деветка" минаваше покрай университета по пътя си между "Борово" и другия край на... не на света, на града. Нейната позната беше взела това за хубава шега, а Искра го каза колкото на шега, толкова и сериозно. Просто беше уверена, че ще я приемат. "А майка до последния момент не вярваше... И като ме видя трета в списъка, краката ѝ се подкосиха и трябваше да седне. Бях сигурна, че ще ме има точно в този списък. Такова нещо не се случва всеки път."

Искра се обърна надясно и се сви, с колене чак до брадичката. "Като пет пари в кесийка." Вече заспиваше. Погледна с едно око навън. Тъмнокадифеното небе се топеше.

* * *

Рязък и продължителен електрически звън. Движението по извитите коридори постепенно замира и изчезва зад високите тъмнокафяви врати на аудиториите.

Таня поглежда часовника над площадката на стълбището.

- Чичо професор нещо се бави.

Искра сяда до нея на перваза на прозореца. Не е интересно да се гледа през този прозорец - вижда се само потъмнялата мазилка на "вътрешния двор". То дори не е двор, а дълбок кладенец, породен от кръговия строеж на страдата, мрачен и в хубаво време. Птиче свърталище, подслон на десетки кресливи поколения гълъби. Никому и през ум не минава да ги гони оттук. Подхвърчат насам-натам, разхождат се по корнизите, за разнообразие надничат с по едно око в аудиториите - дано клъвнат някоя трошица знание.

- Танче, асистентът идва.

Смъкват се лениво от перваза и влизат в аудиторията. Бързи стъпки, хлопване на врата и асистентът е вече на катедрата. Нахлуването му обаче не стряска никого. Бръмченето на гласовете затихва, тук и там изтракват седалки. Групичките се разтурват, студентите заемат местата си.

- Професорът ми възложи да проведа днешната лекция с вас. Ще се занимаваме по темата "Любен Каравелов и възрожденската белетристика".

Искра и Таня седят на четвъртата банка. Темата е интересна, но асистентът говори бързо, не е възможно да се записва подробно.

- Танче, аз се отказвам.

- Аз също. Има откъде да прочетем.

- Не мога да внимавам и в него, и в тетрадката при тоя темп. Чете като поп на Великден.

Таня поправя падналия на челото ѝ бретон.

- Наистина има попски глас... И с тая брада... Само расото му липсва.

Дълбокият плътен глас изпълва аудиторията. Асистентът не чете, а се разхожда напред-назад пред трите редици банки, между двата прозореца. Когато отива надясно, лицето му попада в сянка и гласът му идва сякаш някъде отвън, от "птичия кладенец". Искра се залавя да следи внимателно мисълта му. Изреченията са доста дълги, на места нишката се поизгубва, но мисълта, общо взето, е гладка и целенасочена. Той говори сякаш на себе си, само от време на време поглежда към студентите.

Петдесетина души са запълнили едва половината от банките. Повечето момичета - в тоя женски факултет мъжете са колкото за цяр. Е, положението не е съвсем изгубено. В момента екземплярите от мъжки род са петнайсетина, пръснати из шаренията от хвърчащи поли, бродирани блузки и цветни фишута. Фишуто е сега на мода. Даже и старите баби вече си връзват по-кокетно жалейните шалове около врата.

Колко бавен е тоя часовник! При това изостава. Искра забожда поглед в крайчеца на голямата стрелка. Хоп! Ето, сега отскочи. Още една минута мина. Тя поглежда ръчния си часовник - той пък е избързал. Между него и онзи на стената има десет минути разлика. Никога не можеш да се ориентираш в университета - всички часовници показват различно време.

- Ех, да беше професорът сега - въздиша Таня. - Прави лирически отклонения, вярно, но пък не е скучно.

- На германците обаче им е интересно - казва Искра. - Виж ги как старателно пишат.

Тримата студенти от ГДР седят на втората банка. Русите глави, наведени прилежно, трансформират мисълта на асистента в красиво написани букви. Краснописът изисква време и бавно диктуване, как ли успяват да уловят словесния поток, с който ги залива асистентът?

Искра блуждае с поглед наоколо. От техния курс са само те двете с Таня. Останалите са предпочели да се измъкнат "на чист въздух" (тоест във "Варшава" или "Ялта"). А въздухът вън действително е чист. Искра беше дошла този ден пеша до университета. Грехота е в това хубаво време да не се разходиш из улиците.Тръгваш по широкия булевард и вървиш, вървиш напред, а наоколо бързат хора. Слънцето, зачервено, се измъква полека от клонестата прегръдка на парка, а утринната му усмивка гали приятно кожата, гъделичка бузите и носа, от нея можеш дори да кихнеш. И ти става смешно, защото си казваш мислено: "Наздраве!" и си отговаряш: "Мерси!" Април. Пролет. През пролетта е позволено даже и да се присмиваш на себе си.

- Исе, знаеш ли какво се сетих? На кандидатстудентския политически изпит бях тук, в тази аудитория.

- Не думай! И аз бях тук тогава. Може и да сме се видели, но кой да ти знае, че ще станем колежки.

Искра си спомня много добре, че точно тук, в тази аудитория беше политическият ѝ приемен изпит. Седеше на най-левия ред, до зазидания прозорец. Наоколо - кошер. Падна се хубава тема и тя свърши половин час по-рано. Сега се мъчеше да си спомни как ѝ изглеждаше университетът по време на тези първи влизания в него. Беше забелязала, че първите ѝ впечатления от някое ново място не съвпадат с по-късните. Ето например университетът отначало ѝ се виждаше необичаен със старомодната архитектура на централната част и обширните пространства на новите крила. В началото, както всички нови студенти, и тя се объркваше, понякога ѝ се налагаше да обиколи два етажа, докато намери аудиторията или кабинета. Сега вече свикна, помнеше наизуст седмичното разписание на лекциите и на свой ред упътваше новите колеги с едно лаконично "на горния етаж от другата страна" или "в южното крило, на втория етаж, в дъното на коридора".

- Танче, нямаш ли чувството, че университетът ни е втори дом?

- Защо?

- Ами виж, по цял ден сме тук - лекции, факултативни часове, втора специалност и не знам още какво...

- А в четвърти курс - и спецкурсове...

- Не бой се, няма да загинем. Уф, тоя звънец май се е развалил.

Но не! Спасителният рязък звън известява края на часа. Асистентът се изпарява, гласове и шум от слизащи и качващи се стъпки населяват коридора. Искра и Таня се споглеждат.

- Да, няма смисъл да се стои тук. Той не пуска списък. Ще се "запролетяваме" ли?

"Пролет" е съвсем, наблизо. Приятно заведение, тъкмо за прекарване на свободни часове или скучни лекции. Не може да се оплаче от липса на посещение - винаги се намира по някоя групичка студенти, събрани "на кафе и сладки приказки". Понякога приказките започват да нагарчат, стане ли дума за невзети подписи или изгубени записки. Студентското племе обаче е жилаво и оптимистично настроено: "Какво ще му мислим толкова, трябва да се действа." И се пускат в ход фантастични комбинации, които при всичката си привидна невъзможност дават резултат, а намотае ли се обратно кълбото, неговата възлеста, късана и отново завързвана нишка в много случаи стига до плезира и айскафето в някое от уютните сепарета на "Пролет".

Наистина тук обстановката е приятна. Тъмношоколадената тапицерия и големите лампиони в стил "ретро" безмълвно приемат споделените радости, тайни, мъки, надежди, предразполагат към отпускане и преживяване на един час "приятно безделие", което все пак не е абсолютно безделие - човек може да препише надве-натри забравеното домашно, да попрочете нещичко или дори да приготви пищов за близкото контролно. Мимоходом, между две глътки айскафе или две хапки плезир. Съчетаване на полезното с приятното.

- Танче, няма ли да пийнеш кола?

- Не бива. Сутринта вече пих и бебето ще се разсърди.

- Нищо му няма. Студентските деца се раждат научени. Кога ще е?

- Някъде към края на юни. Дано да успея с изпитите дотогава. Ако е момче, ще бъде по-мързеливичко, няма да бърза.

- А Любо?

- Той иска момче. Нали ги знаеш мъжете, все си търсят поддръжка. Но ще бъде, каквото е поръчал.

Искриният маникюр почуква замислено по чашата. Вярно, мъжете винаги си търсят поддръжка, винаги се съюзяват. Милен също - от две седмици никакъв го няма, обади се само веднъж, за да каже, че работите му са съвсем заплетени, страшно е зает, търси връзки, за да се оправи. "Кога ще те чуя пак?" "Не зная, много бързам. Като се поосвободя, ще ги се обадя. Чао!"

- Трябваше да го питаш: "Да чакам ли направо за догодина?"

- Или може би за следващата петилетка. Ако иска, да се обажда - негова си работа.

С Таня са приятелки от една година. Допаднаха си по характер. Но Искра не беше от хората, склонни към словоизлияния. Някои неща и самата тя не можеше да си обясни. Държи ли Милен на нея? Ето това ѝ беше напълно неясно. Започваше да ѝ се струва, че и тя не държи толкова много на него. Впрочем човек не може лесно да го разбере. Тя имаше чувството, че двамата непрекъснато се дебнат един друг. Преди всичко, не знаеше какво иска той от нея... А Таня си има съвсем други проблеми. Мъж, домакинство, детето, което ще се роди. Халката на безименния пръст е граница. "Уреди си живота", казват, а всъщност оттам започват нови неуредици, които невъзвратимо отнемат детското безгрижие. Някои въпросителни са малки и лесно се изтриват, над други трябва доста да се потиш и трудиш. И всичко изисква такт и търпение. Всичко, дори и най-дребните неща.

- А ти пък го остави, Танче. Щом като му е приятно сам да подрежда стаята, остави го. Не си струва за такова дребно нещо да се карате. Действай с кадифени ръкавици.

- Абе то, да действам, ама нали знаеш, понякога ти е така нервно, че току-виж се скараш с някого за едното чудо.

Искра отмества поглед към ръцете на Таня. Малко са подути. Свалила е халката. Добре облечена - нещо, което трудно се постига в нейното състояние. Лек грим. "На кого ми прилича? Може би на Галя от гимназията." Мисълта за гимназията я отвежда при брат ѝ.

- Да ти се оплача от Бойко. Станал е невъзможен напоследък. През ден мъкне вкъщи разни компании и не мога да заспя до не знам кое време - така беснеят. А сутрин адски ми се спи.

- Е, нека си беснее. Още няколко месеца и после - в казармата.

- Ами матурата? Изпитват го всеки божи ден по най-различни предмети и той пак не сяда да учи. Приказваме му, и аз, и нашите - не му увира главата.

Как ще уври? Такава рошава глава разбира ли от дума? Откакто престанаха да ги следят за подстригването, Бойко е станал цял гангстер. В класа му се е появила нова мода - да се ходи с тиранти. Всички са си купили и Бойко не изостава. Най-голямото му удоволствие е да си съблече куртката и да се разхожда по риза, с палци, пъхнати в тирантите. От време на време ги опъва и внезапно ги отпуска, за да изплющят като камшик на звероукротител.

- Исе, искаш ли да се разходим в парка? Имаме още време.

Вън е приятно. Въздухът е свеж, кестените шумолят с напъпили клони. Рехава сребриста емулсия дими между дърветата, които бягат в безкрайни редици, за да се скупчат някъде зад хоризонта. Не е мъгла, не е и паяжина. Просто нещо едва доловимо, тънко лъхащо на мокра земя, на отдавна изгнили миналогодишни листа и на очакване, очакване като стаен дъх. Стъпките не отекват звънко, но и не отмират без отзвук, а меко и послушно се отпечатват в тихия килим, застлал алеите. Искра и Таня вървят бавно, а слънцето ги гали със закачливо перце. Вече не е червено, както сутринта, а застанеш ли неподвижно, можеш да акумулираш дяволито прикриваното му обещание за по-топли дни.

Алеята се изкачва към Братската могила. От върха се открива панорамата на града - на преден план, почти скрити от дърветата, зеленият покрив и трите купола на университета, зад тях - златните кубета на "Александър Невски" и множество сгради, губещи се в сивосинкавата омара към Стара планина. Неспирният уличен шум се процежда през зелената стена.

* * *

Дворът всъщност не е двор, а празно място между блоковете, утъпкано и незасадено с нищо. Децата от квартала спокойно могат да играят там. В момента обаче само съседът на Мира от долния етаж съсредоточено човърка нещо под вдигнатия капак на колата.

- О, какичките май се вдетиняват?

Федербалното перце го чуква по рамото. Мира е добър стрелец.

- Че ела и ти се вдетинявай. Никой не ти пречи. Защо не си изнесеш федербала?

Удар с ракетата. Перцето отново хвръква от Мира към Искра. Искра го запраща обратно заедно с отговора на съседа:

- Нямам партньор. Пък и колата нещо засича напоследък. Друг път ще ви правя компания.

Приятна игра. Следиш през мрежата на ракетата летящото перце и в момента, когато то аха-аха ще отскочи от главата ти, със силен удар от китката го изпращаш обратно. Отново описва дъга в празното пространство, а ако си го ударил накриво или с рамката на ракетата, игриво се превърта във въздуха по време на полета.

Мира отскача наляво и с протегната ръка успява да отбие.

- Много го засилваш, Исе. Знаеш ли, вчера пак ме изпита математичката. Не мога да разбера какво толкова съм ѝ харесала.

- Нали си направила контролното?

Так! Перцето отскача силно, едновременно със сърдитото изсвистяване на ракетата.

- Не ми го признава. И ме изпитва в последния ден. Може ли такова нещо?

Искра се усмихва.

- Представям си как си мятала искри на дъската. Знаеш ли, че с тия сини очи можеш да урочасаш някого.

Мира бързо се "оглежда" в ракетата.

- Може. Ако искам, ще я урочасам. Ама нека си живее.

Вдига перцето и го отпраща със силен удар отдолу. Винаги започва играта с удар отдолу. Искра пък винаги подхвърля перцето във въздуха и едва тогава го удря, така че ударът ѝ идва отгоре.

Съседът на Мира изчезва.Тя го проследява с поглед.

- Как ти се вижда, а, Исе?

- Симпатичен е.

- Да, добре се разбираме. Просто ми харесва, като човек. А майка ми го е харесала за зет. Все ми подмята за него. Аз пък не мога да си представя такова нещо. Нали разбираш, мога да го имам само за приятел, както с тебе сме приятелки.

Искра протяга ръце и се разкършва.

- Уф, хванах мускулна треска. Хайде да спрем, а, близначе?

- Охо, то станало време за кафе. Качваме се.

За десет-петнадесет минути завира и най-твърдоглавото турско кафе. Мира го сипва в големи чаши за мляко.

- Така сме свикнали със сестра ми. Нали пием по много. Да пусна някоя плоча?

- Ако имаш от Бах.

Звуците на органа, внушителни и малко недействителни, се вмъкват в тишината. От прозореца се вижда отсрещният хълм, с ниски стари къщи, зад които потъва слънцето. Лъчите му се изплъзват изпод тежката плътносива облачна покривка и в тях се вплитат звуците на "Токата и фуга в ре минор".

Искра седи на ниската табуретка и държи чашата с две ръце. Мира се раздвижва едва когато отзвучава последният акорд.

- Исе, пий, докато е топло. После ще си гледаме.

Това е неотменна част от ритуала "пиене на кафе". Не, че знаят да гледат. Просто така, за забавление. Пък и за развиване на въображението. Колко пъти Искра беше виждала в Мирината чаша кучета, котки, птици, елени, сърни, гущери, змии, че и динозаври: "Ясно, близначе, пада ти се да ходиш в зоологическата градина по вечерно време!" Мира пък ще каже: "Виждам тук две коли - светла и тъмна, една къща с много прозорци; значи, ще ходиш на банкет, ще идеш дотам със светло такси, а ще те отведат с черен мерцедес." И смях, смях до бога!

Блестящият черен диск продължава да излива катедрални звуци. Иззад кухненската врата долита гласът на Мира:

- Близначе, ще приготвя нещо за хапване, докато ми погледнеш в чашата. Да нарежа ли домати!

- Нарежи, близначе.

Искра внимателно оглежда чашата на Мира, бавно я завърта наляво. Разнообразни фигурки, светли и тъмни, на места наподобяват пясъчни дюнички. Пътища - пред два от тях има преграда, третият е много труден, криволичи, прекъсва се... Още малко наляво и... Я виж ти! Човешки профил се е образувал. И при това - няма лъжа, няма измама - Искра го познава от пръв поглед.

Мира пристига, бършейки ръцете си с кърпа, и сяда на леглото.

- Близначе, виж тоя профил. Да ти прилича на някой познат?

Мира присвива очи въпросително.

- На Петър?

- Позна. Наистина прилича на Петър.

Мира се обляга назад. Не гледа нито чашата, нито Искра. Усмихва се, сякаш мисли на глас:

- Знаеш ли какво стана вчера? Целият курс бяхме на дискотека и той си тръгна по никое време с някаква комшийка, ама тя учи в гимназията, знам я само по физиономия. И аз си тръгнах след малко - какво да оставам. Разбираш ли, за малко да се разрева, като ги видях да си тръгват. А той адски ми харесва, аз съм ти казвала... И като си тръгнах, едно ми беше в главата - че той може да е навсякъде около мене, във всяко кафене, а аз не мога да го видя. - Мира навива и развива кичур коса около пръста си. - И точно в тоя момент го виждам, че завива в пресечката на двайсет метра пред мен. И аз - веднага след него, но гледах да не ме забележи, беше сам. Не се обърна нито веднъж, явно, си отиваше у дома. И наистина, след пет минути си влезе у тях, а аз се прибрах. Нямаш представа колко ми стана леко, като го видях да си влиза. Мислех, че оная ще го отвлече.

Дете! Тя дори не ходи с Петър. Просто много го харесва, а той се държи с нея съвсем обикновено. Сигурно би се смаял, ако разбереше, че опаката и независима Мира е способна да го проследи чак до дома му. Искра го познаваше бегло, беше го виждала няколко пъти, но ѝ се струваше, че той съвсем не е човекът, с когото Мира би могла да се разбере. Толкова различни бяха!

- Знам, Исе. Вярно е това. Но, разбираш ли, харесва ми като външност. Какво да правя, просто е моят идеал.

Минаха в кухнята. Мира измъкна от фурната сандвичите с топено сирене.

- Казваш, идеал, близначе. - Искра разчупи сандвича. - Щом като го харесваш по външност, мислиш, че е непременно идеален и по характер. Аз пък съм си създала идеал за характер и като харесам някого по външност, смятам, че има и идеален характер. И когато се окаже, че не е така...

- Добре, ами Милен?

За минута в кухнята стана тихо.

- С Милен май ще се разминем. Харесва ми по външност, но... Винаги има по едно "но". И не е едно, ами са много. Все дребни, дребни, а не са толкова дребни. Да видим последното какво ще каже. - Искра замълча отново, после продължи: - Не беше се обаждал три седмици, обади се чак завчера. Заведе ме на дискотека. Поиска да спя с него. Не се съгласих, той каза, че не го обичам. - Подпря с длан главата си и се загледа през прозореца. - Да кажа, че му нямам доверие? А как да му вярвам? Винаги - на дистанция, на всяка среща ми говори почти само за аспирантурата си, а за мен, за нас двамата - нито дума. Какво е това?

Някъде в коридора забръмча едра муха.

- Според мен и той не те обича, щом постоянно се оправдава с разни работи и не намира време да те види. И от къде на къде ще ти иска такова нещо?

В усмивката на Искра прозираше едва доловима горчивина.

- На това нашето знаеш ли как му казват бабите? "Какво правят младите? - Ами лъжат се." Така и ние с Милен - само си губихме времето... Като че ли насила ходех с него.

Мира стана и взе чаша вода. Изпи я, приседнала на ръба на бюфета.

- Какво да ти кажа, близначе... Няма смисъл да ходите, щом е насила.

Чиниите в ръцете ѝ заиздаваха тихи, домашни звуци.

- Исе, ей сега свършвам, ти се приготви.

Огледалото в антрето изненада Искра. "Би трябвало физиономията ми да е увяхнала, а пък то... Да, този грим ми отива. Само малко да се повчеша и съм готова."

- Близначе, знаеш ли откъде ми е този гребен?

- Откъде?

- Спечелих го на една викторина, помниш ли - в младежкия дом.

- Помня. Нали там обрахме половината награди!

- А тогава на Румен се падна медальонче със сърчице.

- Кой Румен? Този новият, със синята тениска ли?

- Той. Страшен образ, а?

- Много е симпатичен.

Мястото пред огледалото е окупирано от косата на Мира. Четката се рови в златистите вълни и леко просъсква от време на време.

- И аз съм готова, тръгваме.

* * *

Автобусът е препълнен - необичайно за този час. Мира и Искра си поемат дъх едва когато возилото ги стоварва на крайната спирка.

Горе, в репетиционната зала народът вече се е събрал. Лена хвърчи от ъгъл на ъгъл.

- Момичета и момчета, днес имаме гост - мой колега. Ще ни поставя нов танц.

Ръкопляскания посрещат усмихнатия млад човек с очила.

- Много ми е приятно да се запозная в вас. Казвам се Владимир Венов. Както ви каза Лена, ще поставя с вашия състав танц по много хубава музика. Само че нека първо да се поразгреем.

Пианото повежда отмерения екзерсис. След валса идва марш, след марша - весела детска песничка. Но Искра вижда не бялата стена, а залязващото слънце и музиката на Бах, вплетена в него...

- Искричке, защо не пламтиш?

Това е Румен. Не можеш да му се разсърдиш, че те е стреснал от внезапното видение.

- Пламтя, Румене, ама вътрешно. Мисля си за разни хубави неща.

- Да чуя.

Екзерсисът е свършил и пушкомът се групира на обичайното си място. Двамата сядат до пианото.

- Мисля си как след двайсет дни ми започва сесията. А вие имате още два месеца.

Румен се усмихва и клати глава.

- Добре сме, но ще се оправим. Ще ни подхванат в най-големите жеги през юли - направо психясваме. Къде ти отиде близначето?

- На водопой. Хайде и ние.

От чешмата се връщат вече трима. Мира трие с мокри длани лицето си.

- Нещо много се загрях... А каква ли ще бъде музиката? А, Румене?

Той вдига рамене с неподражаема гримаса.

В залата Владимир и Лена вече са нагласили магнетофона. Всички са се събрали.

Позната, мощна начална извивка кара Мира и Искра да се спогледат. Няма съмнение, това наистина е "Токата и фуга в ре минор" от Бах! Забавени, призивни тонове отдръпват завесата и изведнъж стремително нахлува музиката на темата. Оркестърът не е отнел нищо от богатството на органа - напротив, прави го по-достъпно, не толкова мистично, а земно, изпълнено с пориви, с едва сдържани чувства. От кулминацията се излъчва ликуващо светло тържество.

Едва сега Искра усеща, че през цялото време е държала Мира за ръката. Очите им отново се срещат. В зениците са се приютили току-що затихналите звуци и от това ирисите се насищат с тайнствена, едва доловима усмивка. Искра плъзва поглед наоколо. Лена стои, както в началото, до магнетофона, лявата ръка в джоба на полата, дясната - на облегалката на стола, където е сложен магнетофонът. Погледът ѝ следи съсредоточено движението на ролките. Вдига глава и оглежда притихналите танцьори. "Да, това ще бъде хубав танц!"

* * *

В пощенската кутия се мъдри писмо. Искра я заключва отново и поема по стълбите. Девет стъпала. Площадка. Още девет стъпала, още една площадка. През отворения прозорец на стълбището се вмъкват крадешком тополови пухчета и кацат невинно по перваза.

Ключалката изтраква два пъти. Искра затваря вратата, иззвънява с ключовете. Нула внимание. Ясно, братчето го няма още. На масата в кухнята обаче я чака бележка: "Исе, на родителска среща сме. Майка, татко, Бойко." Ха-ха! Горкият Бойко! Искра си го представя как седи на последния чин в редицата откъм стената, заедно с Виктор и Алексей. "Водната молекула" - така ги беше кръстила химичката им. Бойко им е кислородният атом - без него не могат да дишат. Останалите ученици също така са се сместили по трима все на тази крайна редица, шумят, шушукат си, от време на време се изкискват. Никак не е смешно! Кой казваше така? Май че Румен. Да, да, той има тоя навик - чуе, че някой се смее, и без да знае за какво става дума, заявява с напълно сериозен вид и с поклащане на глава: "Никак не е смешно!" И тъкмо тая сериозност, която може да те заблуди, ако не го познаваш, те разсмива повече от каквото и да било друго.

Хладилникът е добре гарниран. На партера се мъдри обемиста тенджера. Искра надниква - пълнени чушки. Не е вдъхновяващо. Първи балкон е зает от кренвирши, сирена, консерви. Малка консултация с апетита. Не, и това не. Остава втори балкон - до камерата. А, виж, тук май ще потръгне. Парче салам - не е интересно. Пастет - това да... Стоп! Ами пастата от аншоа? Пастет или паста - туй е въпросът. Отговорът е прост - и двете. Искра измъква хляба, отрязва две малки филии. Лакомница такава!

Щрак! Щрак! Някой си идва. Сам е.

- Охо, сестра ми! Пируваш, а?

- Пирувам. Сядай и ти. Нали си гладен?

Бойко запраща чантата в ъгъла.

Абе, не особено, ама за компания ще хапна. Нали знаеш - "не съм гладен, но за компания може един медальон с гъби".

- Засега имаш само пастет. И писмо.

Зъбите задъвкват пастета, очите - писмото.

- Намажи ми и един сандвич с аншоа...

- Лапай! А какво ви казаха на родителската среща?

Бойко свива рамене.

- Какво ще ни кажат! "Учете, та учете, матурата наближава!" После ни изгониха да си ходим - да могат по-спокойно да се оплакват от нас. Защо се смееш?

"3ащо ли? Защото знам, че учителите наистина имат право - трябва да се учи за матура. Само че това, кой знае защо, учениците го разбират едва като напуснат училище. И Бойко ще го разбере."

- Брат ми, така и така не си седнал да учиш, хайде да те водя на концерт. Нашият състав ще участва.

- А, нещо буги-буги? Навит съм. Ей сега ставам, само да си доям.

Залапва втория сандвич. Вик от банята:

- Бойко, къде ми е очната линия? Пак си я потурчил.

- Ама това очна линия ли е? Аз го помислих за китайски туш. Потърси го на бюрото. Нещо рисувах с него.

Слава на господата богове, "китайският туш" си кротува на бюрото. А без него на сцената не може.

"Китайски туш! Подиграва се с нещастното ми мазило. Като че ли не пише на български - "очна линия". Хайде, както и да е!" Гримовете са натъпкани в чантата, Бойко е вече цивилен, всички лампи са изгасени. Последно щракване на ключалката и главоломен галоп по стълбите.

* * *

Петнайсет минути здрав ход са достатъчни. Пристигат навреме. Бойко в качеството си на публика се разполага на първия ред на балкона.

- Хайде, брат, приятно гледане и стискай палци!

Сценичната треска се е разположила в съблекалнята. Уж всички са спокойни, а все по някой ще излезе навън я цигара да изпуши, я да повтори някое трудно място.

- Момичета - вика Лена, - да не забравите усмивките! И не жалете грима! Намажете се, да сте ми като кукли! Която свърши с гримирането, да идва да я видя.

Мира се усмихва на Искра:

- Страх ме е, близначе. Може да сбъркам нещо.

- Момичета, някоя да има по-тъмно червило?

- Наде, къде ми е гащеризонът?

- Има ли доброволец да ми дръпне ципа?

- Да извикам някое момче?

- Мръдни малко, да си огледам физиономията!

- Сложи още руж, че под прожектора ще бъдеш бледа.

- Само да се покажем в тоя вид на улицата, веднага ще ни излезе късметът - "чичо арап даде един чорап".

- "Два арапа - два чорапа".

Лена нахлува.

- Хайде, който е готов, да слиза. След малко сме ние.

Прожекторите осветяват празната сцена. През плътната завеса се чува гласът на конферансието:

- Представителен състав за забавни танци с художествен ръководител Лена Кирова ще изпълни два танца - Импровизация", музика Йохан Себастиан Бах, хореография Владимир Венов, и "Младежки ритми", музика Левис, хореография Лилия Боева.

В синкавата светлина застиналите двойки изглеждат нереални. Въведението ги раздвижва постепенно, една след друга; застиват за момент в нови пози. Темата взривява привидното спокойствие на чувствата. Особено изразителни са Валери и Надя. Те търсят път един към друг и в този път събират ту едни, ту други в двойки, карат всеки да се вгледа в очите на другия, за да открие там нещо, опрощават мимолетна вина и желаят щастие... на другите. Събрани за миг, отново ги разделя внезапен вихър. Но близко е тържеството. Всеки застава решително до своята изстрадана половинка, намерил рамо, на което да склони глава.

Аплодисменти. И отново мълчание в залата. Погледите са приковани към сцената. Раздава се отсечената интродукция на "Младежки ритми".

Искра се отправя към мястото си. Застава. Очите ѝ срещат погледа на Румен. Той се усмихва едва забележимо: "Хубаво е!" Искра му отговаря също с очи: "Наистина е хубаво!"

© Славянка Мундрова-Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2017, № 1 (218)