Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТОЧНО ПО СРЕДАТА

Славянка Мундрова-Неделчева

web

Значи, вече трябва наистина да ползвам салфетките в заведениято по предназначение. Да пиша на тях. Иначе няма да се прочуя.

Първо обаче трябва да си закрия профила във фейсбук. Такива като мене изобщо не ги кльопат. Опа, как беше на днешния жаргон? Уф, и "жаргон" е старешка дума. Как беше на актуалния сленг? Е, не знам.

Такива като мене не ги кльопат. Хранят ги. Това пък с "храненето" много време ми трябваше да го разбера и пак не го разбрах съвсем. Било значело "хейтя". Хубаво, че знам английски, да си го обясня.

Както и да е, ениуей - anyway, да съм точна, - ако взема да пиша с моето си име и с моята си външност, изобщо няма да ме кльопат... стига съм се повтаряла... добре де, разбрах се. Първо трябва да насъбера сторита. Да хващат вниманието. До последния момент да не знаеш какво става.

Много хубава коричка. Изобщо никое куче да не се надява на нея, не си я давам. Така викаше един колега, като му се паднеше дебела кора на пицата - "кучето преяде". Демек, ще я хвърли на някое помиярче и то ще се наака от радост, че е успяло да се наяде. Аз обаче на никакъв помияр няма да я дам. Режа си я заедно с по-меката вътрешна част с гарнитурата и си я хапвам като добро детенце... ха-ха! - детенце ли казах? Да де, детенце на ...се-и-няколко години. Детенце, което си хапва... защо изгониха "ям" - още не мога да го проумея... "хапва си" пица, посипана с интересни неизвестни листа. И си пийва розенце от малолитражка, перманентно ледена в специалния си съд.

Масата опасно се клати от нарезваческите ми движения. Почти като при онова земетресение, дето с майка ми се криехме от него под рамката на входната врата. За кое става дума ли? А, тогава може и да не сте били родени вие, дето сега може и да ме четете. Няма да разказвам за него сега - вече почти ми е готов сюжетът за малък хорър.

Кореецът от съседната маса вика сервитьорката. Изпапал е миличкият съдържанието на дълбоката купа, прибрал е айфончето и сега като нищо може да се впусне в нощен живот из екзотична София. А аз си мисля какво ли би било, ако изведнъж - както си седя на моята сингъл маса и както си гугукат двойката акрани (няма да обяснявам, има си речници!) до спуснатия прозорец-витрина отдясно... и както си общуват на сносен английски пухкавата българка и също толкова пухкавата гъркиня (познавам ги по акцента) на масата срещу мене... ако изведнъж някакъв инфразвук подръпне солидната ми пейка и техните тънкокраки столчета и после...

- ...и после само два бала ми остават - тая година на Стела, догодина на Цвети и край, после само смени, смени, дванайсет на дванайсет, два на два...

Поглеждам към елегантния навес над лъскавите дървени маси. Не, никакъв признак. Стои си най-спокойно, не се е и поместил. На мястото на тихичкия кореец се е настанила компания от три разнокалибрени момичета. Много ми приличат на сервитьорки, свободни от работа. Стандартната красавица с красиво гримирани очи събира дългата черна коса, усуква я няколко пъти в длан и я премята цялата над едното рамо.

Как не им омръзна тая смешна прическа? Погледнеш я откъм косата - красиво. Минеш откъм другата страна - плешиво. Но от остаряла мода няма отърване. Още поне двайсет години ще си премятат косите от едната страна и ще си мислят, че са красавици ненадминати. Да бе. Човек да не е картина, да го гледаш само отпред. Да можеше някой да ги снима отзад и от "плешивата" страна и да им покаже как изглеждат...

Навесът над главите на трите муцки си стои тихо и кротко. А можеше така картинно да се разтрепери, да се разцепи, да рухне рязко с назъбеното точно върху масата им... Не, да не си помислите, че им желая злото! Не ги познавам, не са ми антипатични, даже прическите им не ме карат да гледам на другата страна, обаче... Така страхотно щеше да бъде, ако точно в тоя миг паважът на "Витошка" почнеше да се огъва, да избутва тежките метални дискове, на които се крепят масите, да отваря цепнатини, достатъчно тесни, за да ги прескочиш, и достатъчно дълбоки, за да примреш от страх, че може да паднеш вътре...

- ...и се прибирам скапана, и ми звъни телефонът, и ми се обажда баща ми. Бил ходил да тича, имал мускулна треска, ако мога да ида да му разтрия краката. Имал нужда някой да се погрижи за него, както той се бил грижил за майка ми...

От хора с тънки като конец устни нещо ми се обръща отвътре. Но не и при нея, по-дребната - бях забелязала групичката им още от стъргалото навън, преди да влязат в бар-енд-динъра. Може би стиснатата на висока опашка гладка руса коса заглажда вбитата ми неприязън към една чисто и просто природна черта.

- И му казвам: "Абе, баща ми, ти като на дърти години си тръгнал да се правиш на млад, да не мислиш, че всички трябва да търчат да ти прислужват. Разтривай си се както можеш, аз сега се прибирам скапана от работа, цял ден съм търчала от масите до касата."

Сега, ако снимаха американски филм, точно в тая секунда трябваше една земна вълна да се надигне, да преобърне масата на трите муцки, зеленооката да пропадне в отворилата се цепнатина - неблагодарно детенце такова! - и другите да се пльсоснат по корем и отчаяно да й протягат ръце, за да я измъкнат, а тя да се хлъзга по грапавата мокра пръст все по-надолу...

Последната коричка още е мека, няма да я оставям да се вкорави. Ножът ли се е изтъпил? Не, такъв си беше, точно толкова остър. А, не щеш да режеш, ще ти се...

Тряс!

Тънкото столче на чашата ми проблясва на пода, пречупено точно по средата. Нещо ми мокрее в обувката. Последната глътка вино. Както едно време шампанското в бабините обувки вечерта след сватбата ми. Просто мъжът ми раздруса бутилката повече, отколкото трябваше.

Просто аз раздрусах масата повече, отколкото трябваше.

 

 

© Славянка Мундрова-Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2018, № 7 (224)