Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕБЕ. НЕ ТЯХ

Славянка Мундрова-Неделчева

web

Не вярвах.

Когато ми каза какво си чул от лекаря, те гледах цяла вечност, без да помръдна - и не вярвах. Знаех какво е меланома - и не вярвах. Знаех, че оттам, където, незнаейки, беше стигнал, няма връщане - и не вярвах.

Гледах бялото ти като стената лице и от устата ми се изливаше поток празни думи. Със самия си звук трябваше да отпъждат ужаса, който виждах да напира в очите ти. А аз натисках моя ужас дълбоко навътре в себе си. Не можех да те гледам такъв - внезапно превърнал се във вцепенено дете, с очи, молещи пощада неизвестно от кого.

Ще отидем... Още утре ще отидем при най-добрия специалист... Ще го открия... Ще направим операция... Ако трябва - и още една... Колкото трябва...

Никога не съм говорила толкова много. Думите замайват. Отместват страха някъде встрани и в опразнената обвивка остава само съзнанието, че ето, нали виждаш, всичко е поправимо, има лекари, има лекарства, има лечение. Ще изрежат тази безформена маса с надеждата да е задържала всичките си клетки в себе си. Защото това прави меланомата - само да я побутнеш, се къса и праща невидими частици заплаха из цялото тяло.

Дано не се е пръснала. Боже, помогни! Дано! Дано! Дано!

*

Първи опит за спасение. На именния ти ден. Не ти напомням. До празнуване ли ни е...

Дълго чакаме доктора пред частния му кабинет. Точно днес ли трябваше да е записът на гостуването му в онази телевизия. Няма как да го отложи. Но ние имаме време. Имаме... Имаме ли?

Имаш ли? Колко?

Време. Не пари. Докторът отказва да вземе. Аз не отказвам.

Вземам.

Шишенцето с резултата от икономичната ексцизия - знам къде да го занеса за изследване. Израснала съм в тази болница.

Знам и какво ще ми кажат след три дни.

Смъртта е в лимфата. Лимфата е навсякъде.

Време е за голямата операция.

*

Четвърти час изтича. Толкова много има да се реже. Отвън почти няма да личи. А вътре ще зеят празноти. Дано да се запълнят с живот.

Стъпките ми хрущят по сухите листа в двора на болницата: "Дано! Дано! Дано!"

За пореден път се качвам на етажа. Няма място за разходки. Заковавам поглед в асансьора.

Най-после! Четири жени бутат носилката. Сестри, санитарки - персоналът не достига. Човек в безсъзнание тежи много. Дори след като е загубил двайсет килограма за по-малко от три месеца. Успяват да те прехвърлят на леглото с минимално тръскане.

Сами сме.

На всяко легло - вселени от страх и надежда.

Полека отваряш очи. Дотук добре, казал онзи, който падал от десетия етаж. Много преди да узная, че съществуваш, си бил граничар. Операцията против диверсантите успя. Засега.

*

Вече няма смисъл да се махат. Изникват навсякъде - покрай оперираното и по-далече, и още по-далече. На немислими места. Малки, безцветни, твърди възелчета. Колегите ти са събрали пари - някаква далекоизточна фирма предлагала мазило и хапчета. Имуностимуланти. Подсили ли се организмът, ще се пребори с меланомата. А мазилото ще стопи възелчетата. Гарантирано.

Добре, че тук само аз знам чужди езици. Колебанието разтяга мига до безкрайност.

Билка котешки нокът и вода за изплакване на уста - това пише на етикетите. Да го кажа ли на тези хора, отделили от малките си заплати по някой лев, за да помогнат на колегата си? И с какви думи да им го обясня? Че котешкият нокът може да помага, но в този случай - едва ли. Че в тази вода за изплакване на уста може да има вещества, които евентуално може да подействат някак си, но най-вероятно няма да подействат...

Как ли ще се почувстват, ако разберат, че са попаднали на - меко казано - шарлатани?

Мога да си го представя. Някои няма да повярват. На мене.

Само едно ми остава - да лекувам и тях. С плацебо. Каквото ми предлагат, за да лекувам тебе. Да им дам вяра, че са помогнали, макар и с малко. Да дам вяра и на тебе.

Как да ти кажа, че това няма да ти помогне?

Не мога.

*

Възелчетата избиват и по лицето ти. По бузите, които вече не можеш да бръснеш - толкова са хлътнали. Вече не искаш да се гледаш в огледалото. Няма смисъл, те са навсякъде. Трудно затваряш очи - избили са и по вътрешната повърхност на клепачите.

Как спиш? Спиш ли изобщо?

Знам, че не можеш да спиш. Все повече време прекарваш в унес, полусън, омаломощен от неспиращата тъпа болка навсякъде в тебе. Болят костите. Боли кожата. Болят очите.

- Не ме гледай. Не искам да ме гледаш.

Ужасяваш се, знаейки как изглеждаш. Кости, изпъкващи през кожата. Кожа, превърнала се в твърда броня от възелчета. Така продължавам да ги наричам. Не искам да изричам пред тебе истинското им име - разсейки.

Хапчетата котешки нокът са на привършване. Мазилото в красивото голямо пластмасово шише е почти до средата. Мажа те щедро с него - да няма съмнение, че всяко кътче от някога гладката ти кожа е получило дозата лечение с вяра.

- Недей... не ме гледай... не искам да ме гледаш...

Как да не те гледам! Още колко ми остава да те виждам?!

- Тия възелчета... грозно е... не искам да ме гледаш с тия пъпки...

Не виждам тях. Виждам тебе.

- Виждам тебе. Не тях.

Гледам те и се мъча да трия видяното от ума си. Не искам да те помня такъв - измъчен, изцеден, сянка на самия себе си.

Искам да те помня такъв, какъвто те видях за първи път. Бистри зелени очи и усмивка, от която забравих да дишам; звън на кристални чаши и музикантски лаф за омайване на лаичка: "Фа двоен диез!..." Другото име на "сол". Каза ми го много след това.

*

И отново:

- Виждам тебе. Не тях.

 

 

© Славянка Мундрова-Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2016, № 5 (198)