Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТАРОНОВА ПРИКАЗКА

Славянка Мундрова-Неделчева

web

Случва се в града да се появи нова улица. Ако я търсиш, няма да я намериш - нито в истинския град, нито в картите му. А ако не я търсиш, със сигурност ще попаднеш на нея. Срещнеш стар приятел, побъбрите си и си тръгваш замислен към къщи. Или пък внезапно си попаднал на улично струпване на хора, които искат нещо, викат, даже си посягат един на друг. Тръгваш си оттам, угнетен от лошотията, която те е изпръскала с калните си викове. Слънцето още е високо, но вече покривите го скриват и то свети само с отразена, преминала през тънките облаци светлина. Тя е все още дневна, но вечерта намига зад рамото й. Вървиш по познатите пресечки към дома си и мрачните размисли се пластят някъде зад гръдната кост. Става ти все по-тежко и по-тежко, питаш се защо си на този свят, не можеш ли просто да изчезнеш и да идеш някъде на спокойствие, където няма човешка лошотия и объркани съдби... И ти става все по-тежко и по-тежко, стъпалата ти стъпват все по-бавно, някаква невидима мрежа те пресреща и те спира на ъгъла.

Това е пътят за към дома, но той вече не ти е познат, за пръв път виждаш този ъгъл, макар да знаеш, че това е пресечката именно с улица "..." Не, не е тя. Това е новата улица - онази, която я няма на картите на града. Поглеждаш вляво и вдясно на тази непозната улица и мрежата те натиска плътно назад. Това е улицата на ужаса. Вляво, близо до ъгъла, на който си спрял, е началото на тази улица, къщите са ниски, по на един-два етажа, наглед съвсем обикновени, с дворчета, дори ти се струва, че чуваш хорски гласове от прозорците. Така е наистина, хората си приказват, майки викат децата си, някой се смее - с една дума, хора живеят на тази улица, не призраци.

Осмеляваш се и притичваш бързо до най-началните къщи. На вратата на една от тях се е събрала тълпа, като че ли екскурзианти, и слушат обясненията на възрастна жена с тъмна престилка и тъмна кърпа на главата. Ето какво те плаши тук на тази улица - всичко е тъмно въпреки дневната светлина, къщите са тъмни, като посипани с настърган бронз. Приближаваш се до тълпата, все пак по-сигурно е, това са хора, и се заслушваш в обясненията на жената. Тя казва: "Виждате ли тези сажди, които са посипали тук всичко? Това не са обикновени сажди, това е бронзът, който се сипе от статуите по-нататък на улицата. Това е бронзът от човешките души, които не са се отворили за хубави мисли. Вижте тези хора, които живеят тук. Те наистина живеят, не са призраци, но не могат да излязат от тези домове, остават завинаги тук. И вие можете да останете, ако не слушате какво ви казвам и ако не изпълнявате дословно съветите ми. Слушайте внимателно всяка моя дума и не се отклонявайте нито на крачка, ако искате да се върнете у дома си. Помнете бронзовите статуи."

Поглеждаш надолу по улицата. Наистина бронзовите статуи са страшни. Те стоят на пиедестали, две по две на равни разстояния и колкото повече отиват към края на улицата, толкова по-страшни стават фигурите, толкова по-опасно надвисват над улицата, толкова по-гъста и лепкаво привличаща става мрежата, която те дърпа под тяхната сянка. Би пристъпил на драго сърце под някоя от тях, за да усетиш силата на надвисналия над тебе ужас, тръпката на очакването кога тази неизмерима маса ще се стовари върху ти и ще се пръсне на огромни бронзови късове, а тъмният задушлив бронзов прах ще полети над улицата и ще се полепи по покривите, по прозорците и растенията в градините. Защото тази улица има чудесни градини, с алеи, чемшири и каменни чешми, с клонести дървета, само че няма плодове и цветове, всичко е само листа. Отместваш с усилие погледа си от страшната примамка в дъното на улицата и тръгваш след "екскурзоводката". Тя те води по стълби нагоре към вътрешността на опасната къща и гледа внимателно дали всички са събрани около нея, под защитната сила на нейното поле. Стигате до малка площадка, след която стълбите завиват наляво и се изкачват вече незнайно накъде. Тя спира там и казва: "Дотук мога да ви заведа. Който отиде по-нататък, просто няма да излезе от тази къща. Няма да умре, а ще остане завинаги тук и никой от близките му няма да чуе нищо за него, няма да го види никога повече. Върнете се с мене обратно и не любопитствайте. Вътре няма нищо страшно, страшното е у самите вас."

Две жени не я чуват и вървят разсеяно; увлечени в бъбрене, изкачват първото стъпало и се загубват зад ъгъла. Тя ги изпраща с поглед: "Не са лоши жени. Ще се сприятелим, може след време да ме наследят при вратата на къщата, да водят другите, които ще попаднат на тази улица. Така попаднах тук и аз. Но това беше много отдавна. По-добре е наистина бързо да си тръгнете, все още не съм опознала докрай нрава на къщата. Не зная какво може да ви внуши, ако се застоите повече. Мога само да ви посъветвам - идете си бързо оттук, вървете по средата на улицата, и то към началото й, там не е така страшно, а като стигнете началото, бързо свийте по която и да е пресечка и си отивайте по-скоро, душите ви няма да понесат дълго да се застоявате на тази улица."

Слизаш и тикан от любопитство, отиваш на вратата на следващата къща. С учудване виждаш, че хората на вратата разглеждат някакви снимки, надникваш - виж ти, има и твои снимки там, отдавна забравени, правени като че ли именно в тази къща, когато си идвал тук преди (идвал ли си наистина, или това е било насън - не знаеш, но като че ли наистина си бил някога тук). Снимките са толкова естествени и ти тръгваш нагоре по солидното каменно стълбище, къщата е по-висока и по-голяма от предишната, а мрежата на сладкия ужас те оплита и те тика нагоре и нагоре по стълбите. Стигаш до една стая, уморен си и лягаш да си починеш на дивана. Всъщност си останал сам, другите са се пръснали по стаите, безгрижни туристи из лабиринтите на душите си, а ти си събуваш обувките и се изтягаш да си починеш. В ръката ти е купчината снимки. Разглеждаш ги и се чудиш кога са правени, какви са тия моменти, които си спомняш едва сега, и след като си разгледал всичките, се сещаш, че всъщност не бива да се застояваш на улицата на ужаса.

Искаш да станеш, но не можеш - отстрани на дивана просто има нещо невидимо, което не ти позволява да станеш, невидима стена те натиска да легнеш пак, не можеш да си обуеш обувките. Оставяш снимките и се мъчиш да излезеш от капана - твърде късно си се сетил, трябваше да знаеш от приказките, които си чул като дете, какви опасности крият омагьосаните пещери и замъци, но поуките от приказките се припомнят едва когато попаднеш натясно. Затова се мъчиш с всички сили да се измъкнеш, мяташ се наляво и надясно и изведнъж усещаш, че откъм главата ти няма нищо, няма стена. Тръгваш по гръб и с главата напред, легнал на гръб, се измъкваш от невидимата мрежа около омагьосания (как не си се сетил по-рано!) диван, измъкваш се, пълзейки като червей, и със съжаление изоставяш спомените от незнайно кога преживените хубави моменти, запечатани от слънчевите лъчи върху топченца сребро.

Посягаш към обувките, но вътрешният ти глас извиква високо: "Не! Те ще те отведат навътре в къщата и няма да излезеш вече от нея. Не разбра ли най-сетне, че трябва да си тръгнеш оттук бос; каквото си отделил от себе си, вече не ти принадлежи, става чуждо и опасно, става твой враг. Бягай по-скоро оттук, без да се обръщаш." Поглеждаш обувките със съжаление, бяха много удобни, но трябва да ги изоставиш, за да спасиш себе си. Защото все пак някъде някой те чака, ти чакаш да срещнеш някого по улиците на истинския град, по истинските и незастрашаващи живота ти улици. Затова бягаш бос надолу по стълбите, захвърлил зад гърба си спомени и удобства, без мисъл дори за почивка, само и само да отидеш възможно най-бързо по-далеч от страшните стълби.

Вече си долу, тичаш презглава към най-близката пресечка, стъпките ти са тежки и лепнещи по настилката. Тя не е асфалтова, не е и паваж, а нещо неопределено, като настилката по улиците на оня град, в който прекарваше лято подир лято, когато разстоянието между две пресечки на твоята улица ти се струваше толкова голямо. Сега, когато вече си в безопасност зад ъгъла на пресечката, спираш за почивка и проклетото любопитство те подтиква пак да надзърнеш към проклетата улица, този път за да я огледаш от безопасното си място.

Поглеждаш към края й и настръхваш. Най-близкият пиедестал крепи чудовищното съчетание на птица и слон. Птицата е хванала слона за гърба и се мъчи да го повдигне, слонът размахва отчаяно крака и хобот. Тези застинали движения от бронз са още по-страшни в своята неподвижност и погледът ти усеща как, ако пристъпиш под сянката на тази страшна скулптурна група, тя ще се стовари с тържествуващ трясък върху ти, преди да си успял да стъпиш и на първото стъпало на великолепния дворец, пред който се борят двете чудовища.

Сега едва разбираш какво всъщност представлява улицата на ужаса. Това е улицата на човешката смелост. Съблазните стават все по-големи и по-големи, колкото повече се отива към края на улицата. Сградите стават все по-високи и по-красиви, градините, които се виждат през изящните огради от ковано желязо, стават все по-пищни и по-просторни, все повече ти се иска да се залуташ сред тях, да се губиш и бродиш сред огромните (както подозираш) зали на дворците, но все по-страшни и по-страшни стават надвисналите пред входовете им гиганти, все по-голям ужас обхваща смелата ти приключенска душа и се питаш какво ли би станало, ако все пак опиташ да минеш по тази улица, без да се поддадеш на непреодолимото желание да влезеш и да узнаеш тайните на забранените сгради.

Сигурен си, че и друг път си попадал на тази улица, дори - ако не се лъжеш - си минавал по нея скован от страх, тичешком, за да стигнеш у дома си колкото може по-бързо, примирайки от желание улицата по-скоро да свърши, опивайки се същевременно от сладкия, стискащ сърцето страх пред надвисналите бронзови опасности, както и от собствената си смелост да преминеш през шпалира на ужаса, без да дадеш вид (поне така си мислиш), че те е страх. Това е улицата на завръщането. На завръщането към себе си, на смелостта да се отречеш от нещата, които не ти е дадено да познаеш, на които нямаш право. Надзъртайки предпазливо от ъгъла към тази страшно-примамваща улица, мислиш как би могъл още веднъж да минеш по нея, без да тичаш.

Ако си пушач, можеш да се запасиш с няколко кутии цигари, да ги имаш винаги в джоба си, за да може, ако попаднеш на улицата на ужаса, просто да извадиш една цигара, да я запалиш в началото й и да тръгнеш по нея не бързо, но не и бавно, с една-единствена мисъл - да поддържаш непрекъснато огънчето, защото някъде дълбоко в тебе дреме прастарото знание, че огънят и пушекът прогонват нежеланите натрапващи се отвън сили. Трябва само огънят да не угасва, пушекът да не престава да тъче наоколо защитна мъглица. Така ще можеш да минеш през шпалира на ужаса, огромните бронзови страшилища няма да се стоварят върху ти, бронзът от техните чирепи няма да се настеле върху градините и покривите на страшната улица, върху душите на хората, които живеят там и които са отдавна мъртви за близките си. Бронзът на човешките души няма да полепне по твоята душа. Тя няма да се покрие с корица, ще може пак, както и преди, да възприема и да усеща.

А имаш и друга възможност. Ако си срещнал на улицата приятел, на когото държиш, който ти е по-скъп и от самия тебе, уговори го да отидете заедно на улицата на ужаса. Тя сама ще те намери. Хвани го за ръка или го прегърни през рамо и тръгнете по нея. Няма да е страшно, ако сте двама. Вместо да трепериш, че огънчето на цигарата може всеки момент да угасне от повей на проклет вятър, ще имаш до себе си човек, по-траен от огънче, вятърът само ще може да развява косите ви, заспиващата дневна светлина ще осветява достатъчно добре мястото, където ще стъпвате, сладката мрежа на ужаса и отричането ще ви притиска по-плътно един към друг, но удвоената сила на полетата ви ще й се противопоставя.

Така ще стигнете до края на улицата. Не се пускайте. Тръгнете и по-нататък, и по улиците на истинския град плътно един до друг. Вървете, докато обувките сами паднат от краката ви. Тогава улицата на ужаса ще престане да навестява самотните ви следобеди! Тогава ще сте победили всеизяждащото желание да знаете всичко за всички неща. Та вие дори за себе си не знаете всичко! И не можете да го знаете. Никой не го знае. Достатъчно е да знаете само едно - че не сте сами.

Винаги, когато останете сами, можете пак да се озовете на улицата на ужаса. Помнете старите приказки, слушани вечер преди заспиване. Не се поддавайте на съблазните в омагьосаните стаи. Не се поддавайте на съблазънта да предизвиквате неведомите и опасни сили в страната на непознаваемото! И никога не оставайте сами. Мисълта за приятеля също е приятел.

 

 

© Славянка Мундрова-Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2015, № 3 (184)