Славянка Мундрова-Неделчева

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РУСИЯТ

Славянка Мундрова-Неделчева

web

И в онзи момент ми хрумва да ги изпитам. Ето сега ще се направя, че изпадам в будна кома. Внимателно се свличам на масичката. Бузата ми засяда на сгънатия лакът. Впивам отсъстващ поглед някъде в празното. Двамата мъже, учтиво попитали преди малко за две свободни места, изпадат в паника.

Съвсем като на кино. По-високият, с черната права коса, размахва пръсти пред лицето ми. Не реагирам. Само бавно затварям и отварям очи.

Дочувам гласа на другия зад гърба си, а после лицето му се озовава пред моето. Къдравата му тъмноруса коса се навира почти в очите ми. Аз - нищо. Две ръце ме хващат за раменете и ме опират на облегалката на стола. Главата ми съвсем естествено клюмва напред.

Нещо одрасква коляното ми отдолу. Часовникът на русия. Масивната му верижка. Страшно дебела ми се видя на ръката му преди малко, докато вдигаше чашата. Вдига ме. Не бива, много съм тежка. Не го казвам на глас. Главата ми се люшва назад. Мигам бавно. Притварям очи. Преструвката иска и почивки.

Наместват главата ми. Усещам, че сме само двамата с русия. Чернокосият къде отиде? Няма значение. Вече знам кой си струва.

Пронизителен мирис на карбол. Типична селска болница. Защо селска? Не може да сме се телепортирали, това го има само по филмите. Преди малко седяхме в градско заведение.

Не, няма свободни легла. Нищо ѝ няма, преструва се. Сложете я тук на пейката.

Как ще се преструва, какво говорите! Отворете амбулаторията. Някакъв кабинет отворете, трябва да легне. Гласът му става все по-настоятелен. Ключ се превърта в заяждаща ключалка.

Верижката вече не се впива в ямката на коляното ми. Ръцете му настаняват гърба ми на някаква полегата облегалка.

Изпитът свърши. Трябва да се свестя и да му благодаря. И да се запознаем.

Отварям очи. Отляво ми се усмихва тъмнорусо къдраво момиче. Прозрачни вълни плакнат погледа ми. То прилича на него.

Усещам присъствие отдясно. Сияеща възрастна жена с къдрава бяла коса и друга, по-млада и малко по-висока, нейно живо копие.

Бабо. Мамо.

До тях стои той. Русият.

Знам името му. Знам кой е.

Той е мъжът ми.

А аз коя съм?