Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕПРЕКЪСНАТО

Славянка Мундрова-Неделчева

web

Сутрин се събуждам бавно. Два часа след като си отворя очите, все още не съм събудена. Знам къде съм, говоря, мисля свързано. Но още не съм тук. Не че непременно ми се иска сънят да продължи. Просто трудно излизам от него. Понякога ми се струва, че съм била някъде другаде, извън тялото си. Не знам дали душата може да излиза от тялото (не съм сигурна и дали има душа), но от време на време имам чувството, че ми се случва точно това. Случва ми се и по няколко пъти да сънувам едни и същи места, едни и същи действия, като че гледам повторно някакъв филм, чието заглавие съм знаела, но все стигам до празното му, изтрито като с гума място. Още докато сънувам някаква местност или сграда, си казвам: "Била съм тук..." И докато си реша косата в банята, гледайки лицето си такова, каквото никога не мога да го видя на нито една снимка, макар че на снимки по принцип излизам такава, каквато съм, пред отворените ми, но още несъбудени очи възникват случки, развиващи се в момента, в който виждам думите, които са тяхна обвивка, да текат зад абсолютно прозрачна и невидима стъклена стена, която отделя погледа ми от всичко около мене... Не са спомени, по-скоро заседнали неизпълнени желания да се махна оттук, да ида някъде, където никой не ме познава, да вървя из улици, които след това повече няма да видя, да се разминавам с хора, които не знаят нищо за мене и за които аз не знам нищо, да вървя с равномерната скорост на мислите си. Само че поне за момента не е възможно. Чака ме друго. За него е важно какво иска то, не какво искам аз. Длъжна съм му, защото сама съм си го поискала. Знаела съм някъде дълбоко в себе си, че до живот ще си го влача, приела съм тази самоприсъда и едва ли съм съзнавала колко много от себе си трябва да оставя неосъществено, но без него сигурно животът ми няма да е пълен, няма да има за какво да го живея. То ми запълва цялото време, от сутрин до вечер. Не излиза от мене дори когато спя; но тогава поне успявам да го изтикам в ъгълчето за временна забрава. То има нужди, които трябва да задоволявам. Не ме пита от какво имам нужда аз. А аз имам нужда от себе си.

Беше време, когато имах работно място, към което бързах всяка сутрин с поглед, който вижда всичко пред себе си и нищо от това, което вижда, с мозък, все още обгърнат от пелената на недосънувания сън, която изнизващите се минути накъсват с прицелени като от удар с нокът мисли за предстоящата работа, за хората, с които ще работя, за резултата, който искам да постигна.

Виждам картината на екрана, на който се явяват думите.

Влизайки в стаята, събличам връхната дреха, окачвам я на закачалката, слагам чантата на мястото й в лявата част на бюрото, отварям чекмеджето и без да бързам, изваждам всичко, с което ще работя днес. Ослепителносивата сутрешна светлина се мъчи да влезе под отворените ми клепачи, зад които мисълта още спи.

Сядам при саксиите. Това е моят поздрав към цветята, които разсейват монотонността на строгата работна обстановка. Разравям пръстта, откъсвам изсъхналите листенца, извъртам саксията така, че повърхността на листата, обърната до този момент изцяло към прозореца, да промени ъгъла си спрямо него, за да може стремежът към лъчите да накара стъблата бавно, невидимо за човешкото око да насочат растежа си отново към светлината и растението да не остане изкривено в мъчителна гонитба на слънцето, което дава храна и живот. Допирът до зеленината започва да ме разсънва. Но още не съм изцяло тук. Трябва да се гмурна до дъно в себе си, за да мога да изляза след това навън към другите.

Необходим ми е магическият ритуал.

В кафенето няма много хора. Нареждам се на опашката, съненият бюфетчия си мърмори под нос и подритва касите с празни бутилки, струпани пред краката му, а докато чакам реда си с дискретна прозявка, пристигат още колеги. Един след друг всички сядаме на една маса, всеки с чашка, пълна с димящо кафе, чиято миризма подръпва сетивата от летаргията им. Първите са подхванали някакъв разговор, той продължава с думите на всеки новодошъл. Отпивам внимателно от малката бяла чашка и се разтварям като врата към присъствието около мене.

Обичам тези хора. Обичам да седя, дори без да говоря, заедно с тях сутрин край непретенциозната маса с порцеланови чашки димящо кафе. Пепелниците не ми пречат. И те са част от онова, което обичам. Спокойствието и сливането. Постепенното ми навлизане в действителността. Връщането ми към нея.

Те сигурно го усещат от начина, по който се включвам в разговора, от начина, по който мълча и отпивам от кафето. То свързва тяхното присъствие до мене и моето съществуване. Като магическите напитки на шаманите. Не бързам. Различни мисли и картини се изнизват в очите ми, докато протягам ръка към чашата, докато я обхващам с палец и показалец, пренебрегвайки дръжката, която остава свободна от другата страна като прозорец, на който не е предвидено да се сложи стъкло. Вкусвам от присъствието на хората наоколо. Те навярно го усещат. Може би от начина, по който седя при тях, от бавното движение на ръката ми с порцелановата чашка, от гърба ми, облегнат спокойно на креслото.

Има и мълчаливи като мене. Случва се и почти да не говорим, докато трае свещенодействието на подновяваната всеки ден инициация. После пак така безмълвно тръгваме заедно към предстоящата съвместна работа. Не са нужни думи, за да си кажем едни на други, че се разбираме. Че ни е приятно да работим заедно. Че си вярваме.

 

* * *

Късогледа съм. Само с едното око, на другото почти нищо му няма. Мога да вървя по улиците без очила. Гледам живота като филм. През очила, дори когато не съм си сложила никакви, нито слънчеви. Сякаш стоя някъде извън него и в моментите, когато правя нещо. Не е защото съм късогледа. Живея вътре в себе си. Там е интересно. Затова мълча.

Винаги излизах последна от училище. Другите се блъскаха да излязат първи, да хвърлят чантите и да идат да играят. Аз не бързах. Секунда по-рано - какво значение има? Не съм си го казвала с думи. Била съм заета с мислите си. Винаги. В час не вдигах ръка, "не вземах участие". Седи и мълчи. Майка ми обясняваше: "Тя мисли."

Започнах да формулирам мислите си едва напоследък, когато свикнах да анализирам събитията, да стигам до причините на нещата, до същността им. Обичам точността на изказа. Не обичам да поставям етикет. Етикетът е еднозначен и непроменлив, определя нещото веднъж завинаги, а аз искам да схвана какво е то в ситуацията, която ме занимава в дадения момент. Вече не казвам на хората какво мисля за техните постъпки и за отношенията им с мене. Не го разбират. Сякаш им говоря на някакъв друг език. Въпреки че формулирам съвсем ясно думите си. Може би не разбират начина, по който достигам до моите мисли.

Някой път не искам да мисля. Върху мозъка ми се изсипват изисквания, които съм задължена да осъществявам именно аз. Връхлитат ме едно след друго и едно през друго. Противоречат си, застъпват се, късат вътрешния ми живот на парчета. Неотложни изисквания. Зависещи само и единствено от мене. Тогава бягам.

Излизам на разходка. Сама. В такива моменти искам да съм сама. Да не срещам никой познат човек. За да не съм длъжна да говоря с никого и да излизам от себе си, където ми е необходимо да се приютя, за да възстановя реда. Купувам си вестник. Винаги един и същ. И кафе. Сама жена да чете вестник в кафенето... Щом искам да направя това, аз го правя. Не е трудно.

Чета внимателно и бързо. Отпивам на малки глътки от кафето. Може и капучино. Свикнала съм да разпределям това, което си поръчвам в кафенето, по такъв начин, че да свърши едновременно със страниците, което поддържа минимална степен на внимание към външното зад вестника, необходимо, за да не изгубя връзка с действителността. Прескачам само спорта. Известията за спортни събития не ме вълнуват. Искам аз да спортувам. От всички спортове обичам само плуването. Трудно успявам да осъществявам това си желание; особено напоследък мога да се впусна да плувам само в света, който намирам във вестника. Той е светът около мене и е различен от него. Различен от задълженията.

От време на време оставям вестника, вземам чашката и отпивам малка глътка магическо питие. Както преди. Когато имаше свят, в който бях аз. Сега вестникът е присъствието. Отвъд него е филмът, към който ще се върна след време, което моето желание ще отмери.

 

* * *

Днес нямам колеги. Не изпълнявам и ничии заповеди. Приемам да върша това, което мога да върша. Отказвам да върша това, което не мога - или което не искам - да върша. Работя с желание.

Работя с думи. Написани на чужд език. Как ще прозвучат на български? Обичам да го узнавам.

Сядам пред клавиатурата. Отварям речника за този език, от който сега искам да узная как изказаното на него звучи на български. До речника е чашата с кафе.

Личната ми чаша. Фина изработка, макар шарката да подсказва, че сервизът не е бил за парадна употреба. Останала е само една чаша с чинийката си. И захарницата. Но тя е прибрана.

Изящна бяла полусфера с тънки стени и грациозна дръжчица. Нея не пренебрегвам. Никога. Лека пукнатина по ръба на чинийката. На места цветчетата са поизтрити. На моите години са. За порцелан това е много.

Тънък бял порцеланов пръстен лежи върху черната течност.

Аз съм вътре в листа. В думите. Чета изречението и виждайки клавишите с периферния си поглед, написвам българските думи, които възникват пред мене миг след прочитането на всяка чужда фраза. Не се подреждат веднага в реда, който трябва да ми хареса. Пререждам ги, все още с очи в чуждия текст. И докато чета следващото изречение, посягам внимателно зад десния си лакът, почти зад гърба си, вземам чашата и отпивам глътка кафе. Може да се забавя за първата глътка и то да е поизстинало. Няма значение. Усещам устата си пълна с моя свят. Преглъщам го съсредоточено, наслаждавайки се на плъзгането му по езика и към гърлото. Прелята в мисъл, плувам внимателно в чуждия език, подреждайки българските думи на следващото изречение, докато пръстите ги вливат в клавишите. Аз съм вътре в себе си. Аз съм себе си.

Пръстенът над черната течност бавно се разширява, спускайки се надолу. Няма да видя дъното. Там остава утайката. Не я обичам.

Пия само по една чаша. Когато тя свърши, оставам да работя още дълго време. Трябва да съм я изпила. Ако не я изпия, нещо ми липсва. Трябва ми пълнота. Да не виждам дъното на чашата. Това е възможно само с кафе; всеки чай е твърде прозрачен и рехав. Трябва ми споменът, който е моят живот. Свързване с моето преди.

Ако го нямам, не мога да продължа.

 

 

© Славянка Мундрова-Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2015, № 10 (191)