КАТЕРИЧКАТА - 1

Росица Копукова

web

Планината си остана същата, съвсем същата, от което най-много я болеше. Преди да се разделят, мъжът й беше планинар и я беше отвел до всяка хижа, която имаше по нея, из тревите и скалите на познати кътчета бяха струпани отдавнашни смехове и веселби, чиито звуци сега трябваше да слуша като нежелано ехо, което осакатяваше мислите й.

Все пак тръгна и това лято за натам. Първото самотно лято, в което нямаше нито него, нито деца да споделят бъдещето й. Затова тръгна след спомените.

Живяха само три години, в които тя беше загубила представа за времето и се заблуди, че прекарва в лоното на вечното щастие. Каква нелепа илюзия. Осъзна я и изчисли времето в навечерието на техния развод.

Мъжът й, инженер по образование, беше осъден за парични злоупотреби в строителството и беше в момента в затвора, а тя - в планината.

Никога и за нищо не се бе месила в работата му, в личните му дела. Той се държеше с нея чудесно, повече и не искаше и да вземе тя от живота и в интерес на истината - също не беше проявявал любопитство какъв е нейният професионален делник.

В съда научи що е двуличие. Фактите валяха като порой и помитаха и представи, и чувства, опустошаваха безжалостно миналото й, следите любов се бореха със стихията от доказателства и оставаше само онзи самотен остров човечност, където тя не можеше да го упрекне, че се е държал с нея зле като с жена.

След тези сгромолясвания обаче и той бе подложен на обстрел от въпросите в душата й. Чудеше се на съчетанието - изкусен мошеник в живота и любящ съпруг у дома и как се съчетаваха двете неща не можеше да проумее. Освен хубостта си тя нямаше нито връзки, нито имот.

Но той не искаше упорито деца. Събрано с гласно изказаните предположения, че е превеждал пари навън и се е канел да бяга, я изправи пред бездната на последната илюзия за обич. С нея не го свързваше нищо, с хубостта - ще се наслади и ще се раздели лесно.

Втурна се в планината, за да повярва, че тя съществува. Че отминалите дни са били истина, истина са били пътеките, хижите, гласовете на приятелите. Не спираше никъде. Спеше на открито, миеше се в потоците, минаваше край хижите и станциите и продължаваше сама с мъката си. Мислеше, плачеше, подхлъзваше се и падаше в пластовете лъжа, вървеше.

Усещаше, че не изглежда в ред. Туристи я заглеждаха в недоумение, най-малко я вземаха за чудачка, която сама витае из шубраците и си търси белята, каквито се срещаха понякога и от двата пола.

Наоколо бе великолепно лято. Случи се безоблачно, безбурно, късметско. Тук-таме да превали, пък засъхне, ветрец духне да измие небето и да го подсуши, никакви признаци на природен гняв.

Самотата я победи. Смаза я от умора и плач и за да не я овладее съвсем, тя престъпи думата си да не се среща с никого и се запъти към "Ясна поляна", където най-малко бяха ходили. На крачка да я върнат обратно обаче, готвачът я позна, знаеше се с мъжа й, беше от София:

- Вие сте Боряна, нали?

Кимна. Не й се говореше. Той я разбра и само каза:

- Шефе, намери за жената хубаво легло.

Хората тук все пак бяха по-други. Това беше. Нищо повече не я попитаха, не изказаха съжаление.

В огледалото на стаята разбра вината си. Изражението й беше, беше... Не намери думи, но се взе в ръце. Разтовари се, изми се и излезе да се поразходи. Стегна се. Наоколо имаше хора. Хора. Полека се оттегляше от пустошта, в която бе бродила сама с душата си. Прииска й се да си набере букет горски цветя.

Тръгна нагоре по пътеката зад хижата. Не вървя много, когато внезапно чу: хрус-хрус, хрус. И пак: хрус, хрус-хрус, хрус. Леко, мелодично, повтарящо се.

Спря сепната. В спомените й изплува същият подскок, с който бързаше, бързаше пред него и неговият мек, плътен баритон: "Катеричке, хей катеричке, почакай ме. Много си далеко."

Тя му отвръщаше: "Стигни ме, обич моя."

Споменът я хвана за гърлото, но висок мъжки глас, обезпокоен, дрезгав, преряза нишката назад:

- Елена-а-а. Катеричке-е-е. Къде си-и-и? Елена-а-а.

Смаяна се заслуша в гласа и й се щеше да види какво ще стане по-нататък в тази примесица от едни и същи обстоятелства. Какво ти? Нима имаше пълно повторение? Едва ли.

Детски глас отбеляза различието:

- Тук съм, татко. Не се плаши-и-и-и.

Зад нея, отдолу затичаха стъпки. Иззад завоя изскочи мъж на средна възраст, кестеняв, леко развълнуван.

- Прощавайте, да сте виждали едно русо момиченце, дъщеря ми.

- Не, но чух глас напред. Не се тревожете. Тя Ви отговори.

- Чух. И все пак. Дете е. Дете, което не слуша - усмихна се пътьом човекът и забърза нагоре по стръмното.

Боряна продължи бавно, берейки по някой хубав, едър стрък и не след дълго видя двамата - баща и дъщеря, да се връщат обратно. Впечатли я красотата на момичето. Чуплива златиста коса, бистри сини очи, бяла гладка кожа, нарисувани сякаш устни. На 7-8 години, не повече. Подскачаше около ръката на мъжа и се смееше.

- Намерих я - зарадван каза бащата, щом я видя - тази непослушница.

- Какво хубаво дете! - възкликна неволно Боряна и я погали по бузката.

Забеляза, че по погледа на мъжа пробяга тъга.

- Не я ласкайте - каза.

- Ами-и-и... А ти как ми викаш "катеричка" - глезено го погледна момиченцето.

Тримата се засмяха. Те се спуснаха към хижата, а Боряна продължи. Не посмя да се обърне и да погледне назад тази хубава двойка. За миг я парна въображението и тя едвам не изплака на глас, че само това е очаквала от семейството си, от живота, много ли е, за да не го получи?!

"Някоя е щастлива. Коя ли е?"

Букетът се събра сам в ръцете й. Вече не гледаше цветята. Не ходи много надалеч. Върна се скоро.

Случи се така, че се озоваха заедно в столовата за вечеря, където в отделно помещение имаше електроуреди и прибори, всеки сам да приготви храната си. Тя бе почти изпразнила раницата си и затова си отвори каквото беше останало - остатък от пастет, сирене и хляб с домат.

Новият познат бе приготвил отличен омлет, салфетки, салам и я покани сърдечно да сподели масата му. Бяха отново двамата с дъщерята.

- Дали ще е удобно? - попита.

- Разбира се. Само двамата сме, тук ни е малко скучно. Не познаваме никого.

Боряна се побоя да задава повече въпроси, но той сам продължи:

- Жена ми... жена ми е в командировка отдавна. В чужбина. Сами се гледаме.

- Кога най-после ще се върне мама? - прошепна момичето.

Бащата не отговори. Настъпи неловко мълчание. Боряна усети, по инстинкт, в ситуацията, че край тях няма жена. Мъжът излъга пред малката.

"Пак се излъгах в щастието?"

- Тя се казва Елена, а Вие? - овладя се на глас тя.

- Павел. Павел Сотиров.

- А аз - Боряна Иванова. Приятно ми е.

- И на мен.

- Татко вече не ми казва точно - обади се Елена, сякаш нищо не беше чула. - И защо не пише? Болна ли е?

Мъжът видимо се притесни:

- Какво да й кажа, като не зная и аз. Не ми е писала. Месеци наред пита.

- Ще питам. Майка ми е - тросна се детето.

Боряна не се стъписа. Странно, в подобни моменти за чуждата мъка тя намираше сили, много по-верни и по-полезни, отколкото за себе си:

- Детето има право. Но в живота става така понякога, че и да искаме, не можем да намерим отговора.

Елена се вслуша и замълча. Павел също.

- Яжте, вие ме черпите, пък аз да ви каня - мило каза тя.

Беше странна трапеза. Доловиха го, всеки по своему, но им беше хубаво тримата на тази маса, събрала ги по причудливата прищявка на съдбата.

Признанията за личния й живот и за развода изтръгна Елена. По детски - немилостиво, направо, искрено. Детето питаше като дете. Павел я прекъсваше, но тя питаше отново. И на Боряна й се прииска да излее болката си пред този мъж, с когото деляха сродни съдби. Нищо не губеше. А и какво да губи? Двама добри непознати, пред които се чувстваше способна да разкрие себе си. За първи път. Освободена от срама на делото, от познатите от всичко.

- Сигурно Ви е мъчно? - попита накрая детето.

Никой не я беше питал така. Точно този, най-простичкия и човешки въпрос тя не чу от никого.

- Да - отговори Боряна, както щеше да отговори всекиму, ако без преструвки бе чула този въпрос.

- Както аз искам майка си.

Нещата застанаха на местата си. Немаскирани. Верно. Болката - болка, фактите - факти, без злост, без усет за падение.

Боряна не се въздържа и, трогната, погали момиченцето, после я целуна.

Сама предложи да разтреби. Павел веднага се включи, а малката отиде в хола на телевизия.

- Много моля да я извините - Павел започна без никакво предисловие, веднага щом излезе момичето. Понечи да му каже колко се е разтоварила, но не успя. Остави го да говори.

- Жена ми е невъзвръщенка. Беше цигуларка. Отиде на турне и не се върна. Омъжила се за белгиец, писа ми, но детето не знае това. Обичам много дъщеря си и просто не зная какво да й кажа. Не зная и как да й го кажа. Може би защото ние с нея нямаме нищо от душевността на съпругата ми. Елена няма да разбере, да повярва. Ще го преживее зле, може би ще я намрази, не зная как ще реагира, но аз не бих могъл да издържа този трус.

Павел спря. Беше свършил. Между двамата нахлу объркана тишина. Застоя се.

- Кажете й истината. Така е най-добре - прошепна Боряна. - Истината помита много хубави мигове, но ти остава куража да оцелееш.

- Страхувам се, тя е дете - отговори тихо неговият глас.

- Знаете ли, аз не бях дете, а се страхувах да питам мъжа си за всичко. Стигаше ми, че ни беше хубаво заедно, прекалено хубаво дори. А истината дойде после по съвсем неочакван начин. И сега, докато обикалях планината и разсъждавах за тези безсмислени три години брак, като че ли намерих отговора - без да навлиза досадно в нея, човек трябва да стои близо до истината. И какво всъщност, ако дъщеря Ви научи отвън? Ще Ви упрекне в лъжа. Ще Ви се обиди. Нищо повече. Вие грешите като подхранвате у нея една илюзия. Станалото няма да се промени, нали?

- Права сте. Напълно. Но не мога сам - повиши тон Павел. - Разбирате ли ме? Не съм в състояние да гледам реакцията й след това. Нито някой от близките ми може да го стори.

Замълчаха. Тя миеше чиниите и потропваше леко, докато ги редеше, той стоеше до нея прав и не си отиваше. Павел имаше право. Той е баща, тя е чужда. Чуждият може да каже това, което бащата не може. Може да каже и за добро, и за лошо.

Думите му паднаха право върху мислите й и я парнаха изведнъж:

- Боряна, помогнете ми Вие.

- Аз? - сепна се и не посмя да каже, че е мислела същото.

- Нелепо е, но Ви моля. Не зная, някак ми допаднахте и...

- ...и решихте, че съм подходяща.

- Боряна, моля Ви. Нямам никакво право. Дори не знам как го изрекох. Но има нещо притегателно във Вас, нещо човешко...

Спря се. Тя забеляза, че смущението не го напускаше. Беше му много трудно. Невероятно трудно в този момент. Не беше честно нищо да извърта сега. Той я покани. Тя прие. Изповядаха се, усетиха лекотата от споделената тежест. Той я моли. Логично. Прав е. Не, няма да си прави никакви илюзии повече, за нищо и никого. Ще му помогне и толкова. После ще си отиде, може би облекчена.

- Не вярвам да ми откажете - пресече я молбата на гласа, която чакаше отговор търпеливо.

И внезапно, непредвидено и преко сили да се овладее, тя заплака. Не, тя се стопи в пороя от сълзи. Павел се стъписа. Хвана рамото й, говореше, говореше нежно и много, но тя не го чуваше. Сълзите руяха, тя силно притискаше длани на очите си и се мъчеше да ги задържи, чувстваше се толкова неудобно, не, никак не се чувстваше, нямаше я в този момент, а искаше да се върне в себе си, да надвие отчаянието, да се пребори. Затова стискаше очите си и дланите.

Когато се разпозна, усети се прегърната от Павел и различи в погледа му прага на отчаянието. Държеше се мъжки този човек. Достойно.

- Павел, простете ми, ще Ви... помогна... Разбира се.

Той я разтърси леко и окуражаващо, после пусна чешмата и започна да мие лицето й.

Боряна се усмихна на този жест.

- Господи, някой може да влезе.

- Нищо - отвърна Павел.

Тя се наплиска бързо, избърса очите си и се обърна.

- Готова съм. Да вървим.

- Наистина ли?

- Напълно.

И двамата напуснаха столовата.

В хола ги чакаше Елена.

© Росица Копукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2014, № 8 (177)