ИВАНЧО И ГОРСКИТЕ ЖИВОТНИ

Радмила Стоянова

web

Иванчо бил малко и любознателно момченце в първи клас, което нямало търпение да опознае света и да порасне.

Един прекрасен слънчев ден учителката на Иванчо завела целия клас на екскурзия в планината. Децата вървели по горските пътеки и много се забавлявали. Когато стигнали до една полянка, учителката им дала кратка почивка. Децата насядали по тревата и започнали да си говорят. Но скоро на Иванчо му станало скучно и решил да се поразходи. Той навлязъл в гората и скоро се озовал на една пътека. "Сигурно води към някоя пещера със скрито съкровище", помислил си Иванчо и тръгнал по нея. След малко насреща му изскочила една лисица.

- Как се казваш? - попитала лисицата с човешки глас.

Иванчо, който дотогава не бил виждал говореща лисица, замръзнал на мястото си.

- Иванннчооо! - отговорило момченцето, треперейки.

Лисицата го погледнала с хитрите си очи и казала мазно, мазно:

- Не се страхувай. Ако те пусна да минеш, какво ще ми дадеш?

Иванчо бръкнал в джобчето на панталонките си и извадил оттам пакетче с бонбонки.

- Е, щом нямаш друго... - казала лисицата, взела пакетчето и се шмугнала в храстите, а Иванчо уплашен си плюл на петите.

Той бързал да се върне при своите другарчета, но объркал пътя, подхлъзнал се и паднал в едно дере. Тогава се появил един голям сив вълк, който му проговорил с човешки глас:

- Здравей. Как се казваш?

- Иванннчооо! - изхлипало детето.

- Не се плаши - казал вълкът с възможно най-милия си глас. - Ако ти помогна да излезеш, какво ще ми дадеш?

Иванчо бръкнал отново в джобчето на панталонките си и извадил оттам една вафла, която неговата майка му дала сутринта.

- Е, щом няма друго... - казал вълкът и след малко се озовал до Иванчо.

Изял на една хапка вафлата на момченцето, след което започнал да се катери нагоре с Иванчо на гърба си. След като стигнали до една пътека, малчуганът слязъл от гърба на страшното животно.

- Е, аз съм дотук - казал вълкът. - Ако искаш да излезеш от гората, трябва да вървиш по тази пътека. И внимавай къде стъпваш...

Като казал това, вълкът си тръгнал. Иванчо, който останал сам, бил твърде уморен и уплашен, за да продължи. Той седнал до дънера на едно дърво, за да си почине, но не щеш ли в този момент се появил един заек.

- Щеше да ме смачкаш! - казал разстроен заекът. - Защо не гледаш къде сядаш?

- Аз... - промърморил виновно Иванчо, който никак не се учудил, че дългоухото животинче говори.

- Ти ли си Иванчо? - попитал заекът, който гледал момченцето с любопитство.

- Откъде знаеш името ми? - попитал Иванчо.

- Ами предположих. Другарчетата ти обикалят гората да те търсят. Викат „Иванчооо, Иванчооо“...

- A как да стигна до тях?

- Ако те заведа, ти какво ще ми дадеш? - поинтересувал се заекът.

Иванчо пребъркал джобчетата си, но там не било останало нищо за ядене, само едно гумено топче.

- Е, щом нямаш друго... - казал примирено заекът, взел топчето и подканил момченцето да го последва.

Но по някое време, докато тичали през гората, заекът изчезнал и Иванчо останал отново сам. Той започнал да се озърта, но нямало и следа от дългоухия му приятел. И в този момент усетил, че някой го хваща за ръката.

- Къде се губиш? Знаеш ли колко ни уплаши?

Това бил гласът на учителката, която го смъмрила строго. След това повела детето към полянката, където ги чакали съучениците му. Те го гледали с любопитсво, но той така и не им разказал за своето приключение в гората - знаел, че няма да му повярват.

От този ден нататък Иванчо никога не ходел в гората сам и винаги се обаждал, преди да отиде някъде, дори да е съвсем за малко.

© Радмила Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2015, № 10 (191)