ВНУЦИТЕ НА БАЙ ГАНЬО

Ния Стефанова

web | Феноменът Бай Ганьо...

Алеко Константинов издава книгата си "Бай Ганьо" през 1895 г. Основният персонаж в нея - Бай Ганьо - става особено популярен в българската литература и провокира създаването на огромен корпус от текстове - романи, критически статии, вицове, анекдоти, изследвания, разкази. Бай Ганьо е много различен от другите художествени образи. Сякаш Алеко не създава свой оригинален герой, а "събужда заспал герой" от съня му, герой, който чака да бъде събуден, за да разкрие онези черти, които стават показател за един тип балканско поведение.

Доказателство за това е фактът, че Бай Ганьо не умира със смъртта на автора си. След Алеко, автори от различни времена "заемат" образа на Бай Ганьо, за да го пречупят през призмата на своето време, разбирания, а и политически възгледи. Както е известно, когато един текст се отнася цитатно към друг по-стар, говорим за междутекстови отношения. При тези отношения по-старият текст е нещо като своеобразна матрица, спрямо която могат да бъдат оценявани новите текстове. Особено интересна се оказва темата за наследниците на Бай Ганьо - неговите внуци. Тези внуци са метафорични, тяхната художествена задача като герои е да покажат какво остава след Бай Ганьо, какво е неговото "завещание" и как се променя то след Алеко.

Трима от авторите, които пишат за внуците на Бай Ганьо, са Георги Савчев, Васил Калчев и Емил Пенчев. Георги Савчев пише за внуците през 40-те години на 20. век (след Втората световна война), Васил Калчев пише през 90-те години на 20. век, а Емил Пенчев - през 21. век (2005 г.). Различно е не само времето, в което пишат, различни са и жанровете, които авторите избират. Георги Савчев създава хумористичен роман за внуците на Бай Ганьо. Васил Калчев пише разкази и фейлетони, а Емил Пенчев - разкази. Различна е и политическата обстановка, в която са създадени текстовете. Георги Савчев е автор, принадлежащ към времето от първите години на социализма, докато другите двама принадлежат към времето на демократичния преход. Именно времето, и по-конкретно "политическото време", предопределя до голяма степен начина на говорене за Бай Ганьо, неговото харесване или нехаресване, примиряването с неговото съществуване или желанието той да бъде наказан и отхвърлен.

Романът от 1946 г. на Георги Савчев е озаглавен "Внуците на Бай Ганя". Интересно е да се отбележи, че текстът започва с предговор - обръщение към Алеко, което показва желанието на единия автор за приемственост с другия. Ясно е изговорена и връзката на романа с времето:

Позволих си тая волност, за да осветя по-добре тъмните събития през фаталната 1941 г., които едва ли не погребаха България. Без Бай Ганя, образите на неговите синове и внуци биха се видяли бледи, а картината на нашата обществена разруха - слаба. Възроденият дух на тоя герой е символ на новото и здраво чувство на българщината.

Особено акцентна за отношението на автора към Бай Ганьо тук е думата "българщина". Тя изразява специфичната роля на героя в българското, в българския контекст.

Романът проследява постепенното събиране на Бай Ганьо с наследниците му и развоя на техните взаимоотношения. В началото на текста е изобразен Бай Ганьо, който живее на село в чифлика си, изпълнен с безгрижие и отдал се на любимите си занимания - ядене, пиене и други телесни удоволствия. Отношението на героя към околните е позитивно: "...за веселите хора Бай Ганьо душата си даваше...". Бай Ганьо вече е на преклонна възраст, което провокира наследниците му да му дойдат на гости. Целта на това гостуване е да откраднат наследството си. Бай Ганьо не е "герой на доверието": "По себе си Бай Ганьо нямаше доверие и на другите хора". Бай Ганьо обаче може да бъде наречен "герой на опита". Той не само е живял дълго, но и е видял много. Ето защо много бързо се досеща за тези намерения на внуците си: "Излиза, че не сте ми дошли на гости, защото ви е домиляло за мене, а за да разберете на кого и по колко ще оставя".

Но първоначалното му наранено самолюбие скоро отстъпва пред неговата хитрост. От този момент нататък Бай Ганьо започва да устройва на наследниците си всевъзможни капани, в които те се улавят, докато търсят заровеното му имане.

Интересен е фактът, че те нямат истинска нужда от въпросното "имане". Единият от синовете на Бай Ганьо е министър на вътрешните работи, а и всички останали са на добри социални позиции. Героите по-скоро са водени от алчността си, отколкото от необходимостите си.

Именно политиката е възлова тема в романа. Управляващите, сред които е и синът на Бай Ганьо, смятат, че България трябва да вземе страната на немците във войната. Бай Ганьо обаче е на съвсем друга позиция: "От мен да го знаете: ако наистина отидем против славянството и вдигнем ръка на дядо Ивана, още сега ме отпишете от партията". Тези различия провокират голяма част от разногласията в семейството на Бай Ганьо. Той обаче не е герой на компромиса и не отстъпва от позициите си. Наследниците му за разлика от него нямат истински убеждения, а се ръководят от "силните на деня".

В романа Бай Ганьо претърпява своята морална трансформация. От персонаж, загрижен за себе си и за сладкия живот в началото на текста, постепенно той се превръща в ангажиран предимно с другите - започва да помага на партизаните, да раздава парите си на хората в нужда, да защитава онеправданите, които непрекъснато са заплашвани. Бай Ганьо е готов да разруши предишния си живот и да скъса връзките си с управляващите. Метаморфозата си отбелязва самият герой:

На времето си и аз бех такъв... исках целия свет да лапна, не подбирах пътищата, не се боях ни от себе си, ни от Бога: трупах богатство... и защо всичко това? Отвориха ми се очите, но късно, чоджум. Видях, че всичкото е вятър...

Бай Ганьо успява да види себе си и да се промени посредством очите на наследниците си, в които вижда извратеното желание за материално благополучие на всяка цена. В думите му се долавя дори нотка на разкаяние за грешно изживяното време и за пропуснатото "правилно". Правилното той се опитва да достигне, опитвайки да промени възгледите на децата си: "За кого пестиш? Утре ще пукнеш, пък какво си разбрал от живота?". Промяната на децата обаче се оказва невъзможна. Те успяват да вземат материалното наследство, но не успяват да наследят характера на Бай Ганьо.

Бай Ганьо умира в края на романа, като тази смърт изцяло се дължи на неговите внуци. Един от тях пише на надгробната му плоча: "Бай Ганьо умря, но байганьовщината е жива". Именно тази фраза показва вечността на героя. Авторът обаче неслучайно не поставя знак за равенство между Бай Ганьо и байганьовщината, а поставя между тях "но". Байганьовщината е тип житейско поведение, докато Бай Ганьо е герой. И Георги Савчев го представя като един положителен герой, който е способен на развитие към по-добро, който умее да съчувства и да помага. В самия финал на текста Бай Ганьо е изпратен в Рая и всичките му предишни прегрешения са опростени, героят е метафорично "помилван". А за да се докаже още по-голямата му значимост, Бай Ганьо е определен от Бог за защитник на България, който я наблюдава отнякъде и я пази от злото.

Вторият текст, посветен на внуците на Бай Ганьо, е на Васил Калчев и е наречен "Приключенията на внуците на Бай Ганьо Балкански".

Книгата започва с конгреса на най-големите мошеници в света, които са внуците и внучките на Бай Ганьо. Председател на конгреса е известният герой на Илф и Петров - Остап Бендер. Цялата книга е изградена върху разказите на внуците на Бай Ганьо, които Остап Бендер изслушва. Остап Бендер е пример за най-успешен фалшификатор и целта на конгреса е оповестена от него: "...да останат имената ви завинаги записани със златни букви в страниците на световната криминална история". В репликата на Бендер: "Законите са за това, за да се заобикалят", прозвучава цялостното обществено настроение в първите години на демокрацията - изгубеното доверие във валидността на законите и в тяхната способност да защитят човека.

Разказът на първия внук говори за фалшивите самоличности, псевдоспециалистите и спекулациите с държавни пари. Внукът се представя за специалист по акумулаторно производство и е назначен в една фабрика. Купува стари, развалени машини, от които храната започва да се трови и хората да измират. За това свое дело получава щедро възнаграждение, а най-плодородната земя на България е унищожена. Проблемът, който поставя разказът, е във факта, че законите оневиняват престъпниците предварително и няма кой да санкционира злото. Намеква се и за една своеобразна "гордост" от простащината, която изпитват внуците на Бай Ганьо.

В разказа на втория внук става въпрос за парична измама. Внукът е директор на компания и сключва договор за износ на животни. От договора получава 2 милиона, а дава на държавата и подчинените си 300 хиляди, като останалите вкарва в банка и ги запазва за себе си. Проличава егоизмът на хората и абсолютният разпад на колектива по това време.

В третия разказ внукът на Бай Ганьо обявява, че да се търгува с розово масло е дребна измама. Той самият потапя един танкер с нефт, на който загива целият екипаж, и казва: "Важното беше, че аз съм жив, останалото беше формалност". Васил Калчев изобразява липсата на каквато и да било съвест у наследниците на Бай Ганьо.

Чрез абстрактните образи на внуците Васил Калчев прави микромодел на престъпния свят, като дори и в този свят няма справедливост. Според йерархията на бандитите малките риби влизат в затвора, а Остап Бендер казва, че като цяло: "Престъпниците рядко умират".

В разказите му държавата е деградирала на всички възможни равнища - фабрики, образователна система, болници, бизнес и т.н.

Разказите са сентенциозни, обобщаващи, а авторовата оценъчност е ясно изведена. Това дава основание да се смята, че тук по-скоро има илюстрация на идеята, отколкото желание да се създаде едно по-задълбочено психологическо изображение.

В един от тях внукът на Бай Ганьо е собственик на ресторант, който казва за персонала си: "Те знаят как едно и едно прави три, как пет и пет прави двадесет и пет", а за келнерите: "Те са най-големите психолози на земята".

Разказите набелязват наболелите проблеми на времето, но по никакъв начин не предлагат тяхното решение. Интересното е, че Бай Ганьо присъства индиректно в книгата. Единствените неща, които разбираме за него, са от Остап Бендер и от внуците му. Според думите на Остап Бендер, Бай Ганьо би се гордял с внуците си.

Любопитна е и съпоставката, която Васил Калчев прави между Бай Ганьо и Остап Бендер, поставяйки ги в една книга като съмишленици в мошеничеството. Имената и на двамата герои донякъде са се превърнали в нарицателни за определен тип поведение. И все пак - и руският, и българският герой са доста по-меко представени и доста "по-обичани" от авторите си, отколкото от Васил Калчев.

Калчев прави обобщение и за българите като народ: "Защото ние, българите, винаги знаем да даваме съвети, вместо да работим, и то за неща, които не разбираме".

Парите и капитализмът са представени като най-голямото зло, което пък е най-голямата ценност за внуците на Бай Ганьо: "Парите не миришат, парите не могат да говорят. Щом са готови да влязат в моя джоб, те са добри".

Грешно разбраната и грешно реализирана демокрация е сред главните причини Васил Калчев да представи наследниците на Бай Ганьо по този негативен начин.

Третият автор, който се занимава с темата за внуците на Бай Ганьо е Емил Пенчев. През 2005 г. той издава книга с разкази, озаглавена "Внуците на Бай Ганьо", но всъщност само един от тези разкази е посветен на темата.

Въпросът, който "задвижва" разказа, е: "Вярно ли е, че внуците на Бай Ганьо най си личат, когато дойдат избори" и отговорът, естествено, е - да, тогава си личат най-много.

И този разказ, също като разказите на Васил Калчев, се придържа към схващането, че Бай Ганьо е по-скоро негативен герой. Емил Пенчев обаче не създава толкова крайно отрицателен образ, а по-скоро един образ на иронията.

С това той в най-голяма степен от тримата автори се доближава до Алековия начин на представяне на Бай Ганьо.

Авторът онагледява наследствеността по отношение на келепира: "Както ги е учил дядо им - келепирът му е майката, другото е бошлаф работа".

Пенчев също така акцентира върху размитите закони или липсата на такива: "Ама имало закони, имало наредби. У нас бай ви Ганьо е законът!". Тази реплика отпраща към извода, че Бай Ганьо вече не е изключение, а правило, че Бай Ганьо е станал синоним на масата, която кове закони. Той вече не е онзи Бай Ганьо на Алеко, когото разказвачите осмиват или когото Иречек гледа с изумлението на интелектуалец. Той се е превърнал в част от ежедневието, при това - приета част от него.

Георги Савчев създава образа на "замислилия се "Бай Ганьо, който съжалява за грешките си и става различен". Васил Калчев създава образа на "завещалия лошо наследство" Бай Ганьо, който става причина за тоталната морална деградация на наследниците си. А Емил Пенчев създава образа на "съвременния Бай Ганьо", който намигва към Алеко и продължава да прави избори с охота.

И все пак, въпреки различните подходи на авторите към темата, въпреки различните им оценки за образа на Бай Ганьо, трите текста подчертават актуалността на героя. Бай Ганьо е актуален герой през 1895, през 1946, през 1997, актуален е и през 2005 г. И най-вероятно ще бъде актуален още дълго време именно защото е носител на определени черти - маркери за балканското, които трудно избледняват във времето.

Другият фактически извод от трите книги е, че Бай Ганьо е литературен герой, който поражда отношение. Независимо дали е харесван, мразен или осмиван, той не оставя нито читателя, нито писателя, нито критика безразличен.

Бай Ганьо може да бъде наречен и "необходим" герой. Необходим на Щастливеца, за да изобличи българина в чужбина, необходим, за да бъде коректив, необходим на читателя, за да се смее или за да се срамува.

© Ния Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2014, № 9 (178)
© Електронно издателство LiterNet, 10.09.2014
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.