* * *

web

Кажи ми какво се случи
и можем да го напишем заедно.
Ще седнем на тротоара,
козирката на бара ще ни пази сянка.
ще пием студен чай.
Далеч са Хаити, Куба, Ямайка,
а е толкова топло!...
Асфалтът се огъва под нас.
Европа избива конденз,
по челата ни спускат се капки.
Ще ми разказваш всяка малка подробност
и аз ще те слушам припряно.
Ще се старая да не те прекъсвам,
ще ти повярвам!
Ще търся! - герои и образи,
и вероятно ще поискам повече,
отколкото случката може.

Когато си легна същата вечер,
под сламения покрив,
не защото е сламен,
а защото така му отива,
ще спя с отворени очи
(като чичо Мартин - един измислен разбойник,
почти симпатичен),
ще гледам напред и навътре,
а на другото утро отново,
ще се срещнем
и отново слънцето ще се вдигне високо...
До седмица-две навярно вече ще има история.
Ти първи ще я прочетеш,
а после:
ще помълчиш,
ще се обърнеш
и ще си тръгнеш,
- в този ред,
обиден на словото,
с усещане за изгорял език,
на лакомо предоверяване
и лош спомен.
Разгневен на героите, на автора,
на себе си почти,
дори на сезона.
Как се прави шедьовър с ограничени ресурси?
с човешка история,
с пейзажи от думи...
А как искам да бъда честна...
да бъда ЗА хората,
но когато всяка строфа е жертва на
нечия нужда,
да бъдеш слушател докрая,
в едно с разказвача - е трудно.

Как се пише шедьовър с ограничени ресурси?
- един тротоар, тетрадка, студен чай и лято,
денят е безкраен, слънцето - бяло и жарко,
а съвестта, по навик, по-кратка.

© Ния Шекерова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.06.2015, № 6 (187)