Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТЕЦ КОНСТАНТИН СЕ БОРИ С ДЯВОЛА

Мира Папо

web

Свежо утро с мирис на цветя и окосена трева сияеше на улица "Капитан Райчо". Отец Константин вървеше замислено по тротоара на път за храма "Възнесение Господне", вдъхваше жадно прохладния въздух и подритваше едно камъче пред себе си. Някаква пчела сърдито избръмча под носа на заплесналия се отец и той се сети какво бяха обсъждали предния ден двамата с леля Софка - клисарката. Изсмя се с глас, като си спомни за разсъжденията на леля Софка за пчелите и мухите, и няколко ранобудни минувачи се обърнаха след него. Цялата случка отново се разигра пред очите му:

- Лельо Софке - провикна се отец Константин от олтара. - Я да вземеш да умиеш кандилата и да избършеш иконите, че да сме готови за Великден... Какво, какво ми приказваш, я, ела по- близо, че не чувам. - Отецът направо изрева последните думи.

- Една жена е дошла за изповед - чинно повтори леля Софка.

- То безгрешни хора няма, ама като е решила да се изповядва... Ей сега идвам.

Влезе в олтара, грабна требника, нахлузи епитрахила и се подаде на северните врати.

- Отец, то само пчелата и мухата са безгрешни. Всички останали сме грешни - леля Софка важно заклати глава и поучително размаха пръст.

- Защо само пчелата и мухата да са безгрешни? - ошашавено попита дошлата за изповед жена и погледна уплашено леля Софка. - И откъде накъде пчелата и мухата? Те не са хора.

Леля Софка се почеса по челото.

- Хора, не хора, това е. Майка ми ми го е казвала, като съм била малка. Само пчелата и мухата...

- Ама защо да са безгрешни? - още един път упорито попита жената.

- Ами, сигурно защото пчелата цял живот си остава девица. Само царицата- майка снася яйца, а другите пчели строят кошери, бранят ги, събират мед и хранят царицата-майка - изказа едно предположение леля Софка. - Виж, за мухата и аз не знам, ама майка ми така казваше: "Само пчелата и мухата..."

Отец Константин не престана да се смее по време на цялата изповед - беше зле с нервите и малко му трябваше. Хората от квартала обаче го разбираха и му прощаваха странностите, нали си беше тяхното отче.

И сега в светлината на утрото отецът крачеше по тротоара и продължаваше да се смее. Знаеше, че след малко смехът ще премине в истерия и се опита да си поеме въздух. Устата му си остана така, отворена и захилена, въпреки че в очите му бликнаха сълзи. Сети се и за една жена от своята енория, която наскоро беше изповядала големите си грехове. Изпита състрадание към нея и в този миг му хрумна да се качи върху покрива на изпречилия се пред очите му блок. Без много да му мисли, той се шмугна във входа, взе на бегом осемте етажа, промъкна се през една капандура и изскочи на покрива. Гълъбите, накацали по околните стрехи, уплашено се разлетяха със сърдито пърхане на крила току под носа му. Синьото небе с бели пухкави облаци се ширна над главата му, а слънцето погали пребледнелите му страни. Лек ветрец разроши дългата му коса и проясни главата му. Отецът си пое дълбоко въздух и разпери ръце. Да можеше да полети. Една сълза се стече по лицето му и незабелязано тупна на покрива. Той падна на колене и заплака като малко дете. А после започна да се моли. Моли се дълго и горещо. Изплака всичко натрупано през последната година и започна да пее тропари. Една жена от отсрещния блок вече от дълго време го наблюдаваше с потрес. По расото и калимавката разбра, че е свещеник. Но по никакъв начин не можеше да проумее какво прави - виждаше само поклоните, колениченето, издигнатите му ръце и вирнатата нагоре глава. А после той се просна по корем и раменете му се затресоха. Жената реши, че е самоубиец и звънна в полицията. Пристигналият сержант Иванов набързо го свали долу, като изви ръцете му отзад и го подкара по стълбите на осеметажния блок. Дотегнало му беше от луди и самоубийци и не обърна никакво внимание на брътвежите на отчето.

- Ти си луд, бе! Какво правиш на покрива? Тебе питам, бе идиот!

- Не съм! В никакъв случай не съм! Аз само се молех.

- Ми нямаше ли друго място за молитва, бе попе? Признай си, че искаше да скочиш.

- Така съм по-близо до Бога, безбожнико - отец Константин облещи страшно очи. - Ами, ти какъв си? Сатана! Я, си кажи името. Заповядвам ти в името на Отца и Сина и Светаго Духа.

- За какво ти е моето име, бе, идиот! - и изгледа отчето от горе до долу.

Калимавката му се беше килнала, расото - омачкано, разкопчано и съдрано, а отдолу се подаваше мръсна фланела.

- За да ти чета името четирийсет дена при умрелите. Затова, дяволе проклети.

Сержантът перна отчето по врата и калимавката му отхвръкна на тротоара. А после продължи по улицата, като тикаше свещеника пред себе си.

В този момент отец Константин разбра, че става нещо страшно. Сърцето му тупаше като на пиле, очите му страдалчески се извъртяха първо нагоре, а после в знак на примирение - надолу. Забеляза, че сержантът има копита - малки, с мъх отгоре, и потропва с тях равномерно по тротоара. И разбра, че Сатаната се е възправил срещу него. С див вой отецът се изскубна от ръцете му и хукна напред, като огласи улицата с писъците си. Дълго бяга така, докато пред очите му не се изпречи входът на един блок, та без много да му мисли, се шмугна в него. Затръшна с трясък вратата и се облегна на нея с цялата си тежест. Побърза да се осени с кръстното знамение няколко пъти и си изпя великденския тропар "Христос воскресе". Успокои се малко и започна да премисля случилото се и как да се измъкне от ситуацията. Най-напред реши да свали расото си, за да не го познаят. След кратък размисъл съблече и панталоните, и фланелата и остана само по гащета и потник. Реши, че ако тича по улиците в този вид, ще го помислят за спортист, трениращ за състезание. След това си пое въздух, приглади косата си и излезе навън сред врявата на деня. Никой не му обърна внимание, докато тичаше към храма "Свето Възнесение". Нахълта в двора и се закова на място. Църквата беше затворена. Покрай вълненията и преживяното не беше забелязал, че е вечерно време, а храмът затваряше в 17.30 часа. Ами сега? Накъде? Не му се прибираше вкъщи. Откакто жена му бе избягала в Америка заедно с дъщеричката им - да печели пари, свещеническата заплата й се виждаше направо мизерна - той беше съвсем сам. Родителите му отдавна бяха починали и отец Константин се прибираше вкъщи само да се наспи и да се изкъпе от време на време - по-точно, когато се сетеше. Нямаше желание за нищо. Виж, службите водеше с удоволствие. Единствено в неделен ден, докато водеше литургията, се чувстваше отново жив и изпълнен със сили. До момента, в който произнасяше "С миром изидем", тогава се сещаше, че е сам, сам, без бъдеще, без перспектива, без настояще, без нищо. Да можеше неделната служба да трае цяла седмица, до следващата неделя, щеше да се чувства най- щастливият човек на земята.

Потръпна. Беше се замислил и не забелязваше, че духа студен вятър и го пронизва целия, а той беше само по гащета и потник. Реши да попее, за да се стопли. Вдигна очи към входа на храма. Точно над него се извисяваше иконата на Спасителя. Господ Спасител Всемилостив. Отецът погледна тъжните очи на своя Спасител и изпя с цяло гърло: "Свети Боже, Свети крепки". Олекна му. Стори му се, че Исус Христос му се усмихва ласкаво от иконата и в гърдите му запя птица с пречупени криле. Падна на колене, вдигна ръце и изпя куп торпари и кондаци, които знаеше наизуст. Първо започна със Свети Георги "Яко пленник освободител". Помисли си, че тропарът е писан за самия него. Да можеше Свети Георги да освободи и него от мъките. После изпя тропара на свети Никола "Правило вери и образ кротости" - реши и той да се смири като Свети Никола. Призова и Света Варвара - избавителка от внезапна смърт и всякакви беди. А когато запя тропара на Свети Мина, отецът бойко се изправи на крака и размаха дясната си ръка във въздуха, все едно държеше копие като Свети Мина. После се сети за останалите светци- воини и започна да обикаля църковния двор в тръс, все едно е на кон, и да пее с цяло гърло. От иконата над вратите на храма Спасителят Исус Христос го гледаше с ласкав поглед и сякаш го викаше при себе си.

От двуетажната кооперация срещу храма една жена дълго време слушаше тропарите на отчето; беше се преселила тук съвсем наскоро и все още не познаваше отец Константин - "нашето отче", както го наричаха хората наоколо, и много- много не обръщаха внимание на странното му поведение. Та понеже не го познаваше, тя реши, че е луд и се обади в полицията.

За втори път през този ден сержант Иванов беше изпратен да се разправя с някакъв смахнат. Много му дойде. Нахълта в църковния двор и се закова на място. Не повярва на очите си. Отново същият самоубиец от осеметажния блок. Нахвърли се върху него с псувни и ритници и го подгони около църквата. А така му се искаше да се прибере у дома при топлата вечеря и студената биричка.

Обзет от ужас, отец Константин се покатери по църковните врати, хвана се за рамката на иконата и се изтегли нагоре, а краката му увиснаха във въздуха. Прегърна иконата на Спасителя и получи чифт ангелски крила и бяла риза, дълга до земята, цялата свети, а след това го записаха в хора на младите ангели, които тепърва се учеха да пеят "Свят, свят, свят Господ Саваот". Когато полетя в небето заедно с придружаващите го ангели, дори не погледна надолу към захвърленото си на стълбите тяло. Не му трябваше. Вече имаше крила и доволно ги размаха.

Иконата плачеше. От очите на Спасителя се ронеха кървави сълзи и образуваха цветни вадички надолу по одеждите му.

Оттогава името на църквата се промени. Хората вече я наричат "Църквата на Плачещия Исус".

 

 

© Мира Папо
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.11.2015, № 22 (192)