Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИРИНА СВЕТИЦАТА И ЗЮМБЮЛ АКАЦИЕВ

Мира Папо

web

Леля Ренате, нашата скъпа клисарка, си взе един месец отпуск по болест и в църквата останахме без клисарка. Отец Константин много се притесни и се замисли дълбоко. Кой щеше да продава свещи и икони, кой щеше да мие и да чисти, кой щеше да бърше иконите? Мисли, мисли, пък се обади на Ирина Светицата. Ирина беше кротка и много набожна жена. Водеше тихо самотно съществуване, макар и заобиколена от близки и приятели. Но живееше някак отдалечена от тях. Никога не разбрахме на колко години е всъщност. Когато вървеше по улицата, облечена в сиво и черно, прегърбена и свела поглед в краката си, й давахме около шейсет и пет, а когато беше в храма, коленичила, вдигнала озарено от екстаз лице към иконата на Исус Христос, приличаше на двайсетгодишно момиче. Очите й блестяха, бузите й розовееха, устните изричаха беззвучна молитва в продължение на часове. Веднъж, докато тя се молеше така, баба Станка, църковната певица, я побутна по рамото да я попита нещо, но Ирина дори не трепна и продължи да шепне молитвите си с озарено от неземно щастие лице. Тогава разбрахме, че Ирина потъва така дълбоко в молитвата си, че не чувства и не вижда нищо в продължение на часове. Най-интересното беше, че през този един месец, докато заместваше леля Ренате, Ирина пак беше заета да се моли часове наред, застанала с гръб към свещите и парите върху масата. Но през този един месец, не беше откраднато нищо. Хората влизаха в църквата, оставяха чинно пари върху масата и си вземаха свещи за точната сума. Върху масата със свещите се образуваше купчинка от монети и банкноти, но нищо не се губеше. Вдървената фигура на Ирина, която, коленичила, кръстосала ръце върху гърдите си, шепнеше молитви, без да помръдне, въздействаше така силно на хората, че влизаха в храма на пръсти, оставяха стотинки, вземаха си свещи и на свой ред заставаха зад нея да се молят. През този месец в храма се преустановиха всякакви приказки, одумки, клюки и интриги. Жените изпитваха някакъв благоговеен страх и не смееха да бъбрят и обменят готварски рецепти, да бродират гоблени, изобразяващи "Тайната вечеря" или "Плачещата Богородица".

През този един месец се случи и друго знаменателно събитие - храмът беше посетен от известния поет Зюмбюл Акациев, който бе наследил таланта на великия си дядо Трендафил Акациев. Побелял, с лице на страдалец, той бе прочут със своите тринайсет издадени стихосбирки и с многобройните си награди за поезия, но от година и нещо бе престанал да пише вследствие на преживяна голяма скръб. Та сега потърси утеха и вдъхновение в храма. Така в църквата се появи най-странната двойка, която някога бяхме виждали - Ирина Светицата, коленичила неподвижно, шепнеше молитви, а Зюмбюл Акациев, седнал на едно столче до нея с тетрадки върху коленете си и химикалка в ръка, пишеше лист след лист с усърдието на каещ се грешник. Мълчанието и благоговейното вцепенение на Ирина Светицата го успокояваха и вперил вдъхновен поглед в иконите, той написа толкова много стихове, колкото не беше написал през целия си живот.

През целия ден, в тишината на храма, Ирина Светицата се молеше, а Зюмбюл Акациев пишеше стихове. В пет часа следобед Ирина ставаше да бие камбаната и да помете храма, а Зюмбюл прибираше разхвърчалите се листове в тетрадката си, мълчаливо изчакваше Ирина да свърши с чистенето, без никой от двамата да продума, а после заключваха църквата и все така мълчаливо тръгваха към близката автобусна спирка. Отиваха заедно до спирката, а там Ирина Светицата, която изпитваше страх от тъмното, вземаше такси, докато Зюмбюл Акациев търпеливо чакаше в студа рейса на своето спасение, който да го откара вкъщи на топло при жена му и вечерята.

Макар че сякаш живееше в друг свят, Ирина бе много жалостива и един път забеляза, че облеченият с тънко палтенце Зюмбюл зъзне на спирката, та затова го попита къде живее. Оказа се, че са от един квартал и са почти комшии. Оттогава тя го качваше в таксито, закарваше първо него, а после колата правеше завой и две преки по-надолу стоварваше Ирина. Бедният поет Зюмбюл Акациев я поглеждаше изпод вежди; всичко това му се виждаше странно. Жена да го изпраща с такси, че и да плаща на всичкото отгоре, но тъй като все нямаше пари за такси и му беше много студено, нищо не казваше. Само я дебнеше с поглед - да види дали тя ще каже или направи нещо. А през това време Ирина продължаваше да си нарежда молитви, без да забелязва смущението на поета. Знаеше, че изпълнява Христовия си дълг да помогне на човек в затруднение, още повече че нищо не й струваше да го закара, така че дори не забелязваше, че Зюмбюл Акациев все пак е мъж.

Една вечер обаче, след като заключи църквата, Ирина бръкна в джоба на палтото си да приготви парите за такси и установи, че този път няма да й достигнат. Имаше точно толкова пари, колкото да я закарат до вкъщи, но не и за още две преки до дома на Зюмбюл Акациев. Тя толкова се смути от този факт, че докато двамата вървяха към спирката, забрави да нарежда молитвите си и сегиз-тогиз обръщаше смутен поглед към Зюмбюл. Поетът забеляза промяната и мигновено реши, че тя се е влюбила в него. Това беше. Ами сега? Женен от двайсет години за люта и ревнива македонка, той изтръпна от ужас, че жена му може да заподозре нещо. От друга страна, не му се щеше да виси на спирката цял час и да чака рейса в този студ. Разкрилата се пред него дилема го изпълни с ужас. Машинално седна в таксито, изпотен, с пресъхнало гърло и разтуптяно сърце. В главата му се мярна мисълта: "Светица, светица, ама не чак толкова. Все мълчи, уж се моли, ама всъщност е кроила планове как да ме прелъсти. Прави са хората, като казват, че тихите води са най-мътни. Тиха вода, ами, мълчалива вода, подмолна, това е тя. Мръсницата долна, а пък хората я имат за светица."

А през това време в гърдите на Ирина се водеше друга борба: "Ако го закарам до тях, няма да ми стигнат парите и ще трябва да се прибера пеш." Сърцето й изстина от ужас. На тъмно Ирина беше безпомощна като малко дете. В притеснението си тя се въртеше на едно място, потропваше с крака, сърцето й нервно биеше, гърдите й се повдигаха бързо-бързо. Зюмбюл Акациев наблюдаваше възмутено и осъдително Ирина Светицата. Че какво й е святото, черви се като ощипана мома на хорото. Да прелъстява семеен мъж тази "ревностна" християнка! Ще се оплача на владиката! Ама тя утре може да ме отвлече с таксито на някое безлюдно място и кой знае какво може да стане. Осъзнал целия ужас на положението, Зюмбюл Акациев за първи път в живота си вдигна ръка не да напише поредния куплет, а да се прекръсти. От ужас взе да се поти, разкопча палтото си и мислено започна да реди рими:

О, жена, жена,
твойто име е Лъжа.
На честните мъже
ти туряш им въже
и също като Сатаната
вземаш им душата.

С разтреперана ръка Зюмбюл Акациев избърса челото си и продължи:

Какви времена!
Не остана и една честна жена.
Евите срам и свян са изгубили
и всички честни мъже са погубили.

През това време Ирина Светицата след усилено мислене и след като за десети път преброи парите си, изнамери решение. Така и така я беше страх да върви сама в тъмното, защо да не спре таксито пред дома си? Тъкмо парите щяха да й стигнат, а поетът щеше да измине пеша оставащите две преки до дома му; нищо лошо нямаше да му се случи в тъмното, нали е мъж. Все пак това беше много по-добре, отколкото ако го беше зарязала на спирката да мръзне. Зарадвана, Ирина се обърна към шофьора и му каза:

- Закарайте ме направо на булевард "Мария Луиза" № 40.

Зюмбюл остана потресен до дън душа. Най-големите му страхове се бяха оправдали и той загледа тази свята жена с такъв немилосърден поглед, с такава злоба и възмущение, че дори шофьорът, мярнал го за миг в огледалото за обратно виждане, изтръпна уплашен. В колата настана гробовно мълчание. Намерила разрешение на проблема най-накрая, само Ирина нищо не забелязваше и започна пак да нарежда молитвите си.

Най-накрая след дългото пътуване колата спря пред дома на Ирина Светицата. Докато тя бъркаше в чантата си да извади пари, Зюмбюл Акациев изскочи от колата с бързината на невестулка, с един скок се озова на тротоара и побягна. Като плати най-накрая на шофьора, Ирина изскочи от колата и се провикна:

- Ей, чакай! Не тичай така в тъмното, ще се пребиеш!

Зюмбюл Акациев затича още по-бързо.

- Наляво, наляво, мини наляво, ще се загубиш! - долетя до него разтревоженият глас на Ирина Светицата.

Зюмбюл Акациев премина в спринт, а Ирина, доволна, че е изпълнила християнския си дълг и тази вечер, отключи входната врата и си запя един тропар.

 

 

© Мира Папо
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.08.2016, № 8 (201)