* * *

web

Вземат ти всичко, каквото успеят да вземат.
Точно в дванайсет на обед нападат и винаги в гръб.
Ти не очакваш и падаш в тревата, а съседите гледат
как се блъска викът ти безпомощно в стария дъб.

Как изобщо успяваш при този кошмар да извикаш,
откъде при скована от ужас уста този глас като гръм?
Знаеш само, че нищо не знаеш и нищо не питаш,
както себе си гледаш в тревата отстрани като в сън.

Никой няма да дойде на помощ и сам ще се справиш,
криво-ляво ще стъпиш отново на твърда земя,
после бавно ще тръгнеш към къщи и почти ще измамиш
своя вътрешен глас, че си струва да вярваш в деня.

Има дни като този, след които нощта е безкрайна.
Ако свърши - това е любов. Но дали е случайна?

© Людмила Миндова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2015, № 9 (190)