Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДА ВИДИШ ДРУГИЯ

Людмила Миндова

web

Саня Велкова-Кожухарова. Българи и гърци. Черти от взаимните им представиКнигата със студии и статии на Саня Велкова (1965-2011) е съставена от нейните колеги в Института по балканистика - проф. Рая Заимова и доц. Юра Константинова, а е публикувана с любезното съдействие на семейството й. Учен с изключителен капацитет и разностранни интереси, Саня Велкова оглежда българо-гръцките контакти от гледна точка на културата, литературата, историята, езика. Двойната оптика на историка и филолога дават на авторката възможността за по-широк хоризонт по отношение на изследваната проблематика и това особено добре изпъква в представяния сборник.

Книгата включва 14 статии и студии, публикувани в различни български и чужди издания, но събрани заедно за първи път в едно книжно тяло, което дава възможност да се проследи по-цялостно изследователският кръгозор на Саня Велкова. Познаващите научното развитие на авторката в този сборник биха открили естествено развитие на идеите й от публикуваната през 2002 г. дисертация, посветена на проучвания в областта на имагологията. Положен до изследванията на проф. Надя Данова, проф. Марин Жечев, доц. Величко Тодоров, проф. Рая Заимова, дисертационният труд на Саня Велкова "Славянският съсед и гръцкият национален образ аз" представлява важна част от балканската имагология, обогатявайки дисциплината в нейния български научен профил с анализ на българо-гръцките взаимни представи.

В представения сборник имагинистичните проучвания намират своето най-добре изразено продължение в текстовете "Българи и гърци: елементи от взаимната им оптика през ХХ век" (с. 18-40), "Присъствието на Ригас Велестинлис в съвременните български културни реалности" (с. 60-67), "Българските гимназиални учебници: минало, настояще, бъдеще" (с. 192-205). По-обхватен поглед по проблематиката предлага статията "Самоидентификация между Изтока и Запада: гръцките характеристики на балканския феномен в края на ХІХ и първата половина на ХХ век" (с. 40-53), тъй като в нея имагинистичният инструментариум е приложен, така да се каже, спрямо самия център на проблема, предопределящ междусъседските общувания и взаимни представи. Защото основното цивилизационно противопоставяне "Изток-Запад" се оказва онова неизбежно смислово ядро, спрямо което се създава не само собствения, но и чуждия национален образ чрез непрекъснатото взаимно съизмерване по отношение на ценностно осмислената двойка.

В студията "Българи и гърци: елементи от взаимната им оптика през ХІХ век" Саня Велкова анализира образа на Северна Гърция в българските пътеписи от първата половина на ХХ век. Както посочва авторката, "от един период на обтегнати политически отношения", изглежда важно да се проследи как и до каква степен това се отразява върху съзнанието на една по-независима общност, каквато поначало е интелектуалната и творческата. През публицистични, мемоарни и пътеписни текстове на Антон Страшимиров, Димитър Димов, Петко Росен, Васил Бахаров и други се проследяват различните авторски стратегии и стереотипи спрямо съседната държава с богата не само политическа, а особено културна история.

От крайно негативното отношение на Антон Страшимиров, през определено естетически обусловеното на Димитър Димов, който през едно пътуване до Тасос от началото на 40-те години на предния век осъществява своеобразно пътуване към древна Елада, до ярко добронамереното отношение на Васил Бахаров в пътеписа му за съвременна Гърция от 1928 г., Саня Велкова представя пред читателя същевременно и различните начини на самоидентификация на българските творци, изкушени от съизмерването с държавата, от чиято митологична съкровищница в крайна сметка произлиза и съвременна Европа. Ценна част от статията е разглеждането и на огледалния образ - този на българите в гръцката книжнина от края на ХІХ век (впечатляващо негативен) и в гръцки фронтови дневници. Неизбежна е уговорката, че тези "образи" не могат да притежават еднакви характеристики в художествената и мемоарната литература, както и фактът, че не е без значение в каква ситуация и с каква мотивация са писани самите текстове.

Своеобразно продължение на изследването се открива в следващата публикация от сборника - "Самоидентификация между Изтока и Запада…". Като разглежда най-напред процесите в самото гръцко общество на границата на ХІХ и ХХ век, авторката посочва: "Изразителите на "европейското" начало наблягат на елинската идея, но в рамките и от гледна точка на западните ценности; Православната църква се противопоставя, настоявайки и борейки се за религиозна чистота и за запазване на "същинския" гръцки национален образ" (с. 42). Наблюдението откроява важен акцент от собствено гръцкото мислене върху националния образ, тъй като до голяма степен именно спрямо него се определя и общуването с българския съсед. При всички случаи съществува едно неизбежно осмисляне на Гърция или през богатата антична традиция, или през византийското наследство като люлка на православието. Въпреки че самата Саня Велкова не поставя директно въпроса, изследванията й го провокират: До каква степен отношението на българина към световната култура предопределя и отношението му към Гърция? До каква степен изобщо пагубните последствия от политическите конфликти и слабата дипломация могат да бъдат преодолени чрез фокусиране върху културните ценности и особено чрез създаване и развитие на естетически вкус?

По отношение на тези въпроси се оказва важно изследването на образите, които изграждат тъкмо българските и гръцките интелектуалци. Както се вижда от това двустранно изследване на български и гръцки текстове, конструирането на националния образ по-рядко зависи от интелектуалното ниво и естетическия вкус на автора, отколкото от чувството за принадлежност към общността и езика. Представата за родното, с други думи, се оказва нерядко именно онзи елемент, който предопределя специфичното развитие на естетическите процеси както при българи, така и при гърци. В този смисъл важно е, че книгата на Саня Велкова се отваря пред читателя именно с текста й за модернизма: "Традицията и натискът на модерното - гръцкият пример преди един век". Именно тук, където през анализ на политическите и обществени явления в Гърция се преминава към изследване на голямата промяна в териториите на литературността, става ясно видимо, че и в гръцки, както и изобщо в балкански и славянски контекст, включването в естетическата платформа на модернизма се осъществява чрез своеобразен парадокс. Този парадокс е свързан именно с идеята за националната идентичност, която в западноевропейския модернизъм се отмества на заден план за сметка на космополитния висок естетизъм, докато в държави с прекъсната и несигурна държавна традиция споменатият парадокс се оказва неизбежен. Както посочва Саня Велкова, "въпреки противоречията, свързани с езиковите борби, интересът към националното в пълнотата на неговите измерения е фактор от първостепенно значение и формира облика на гръцките интелектуалци от онази епоха" (с. 11).

Изглежда по-обясним в този контекст образът на славянския съсед, който авторката представя през погледа на гръцки интелектуалци от началото на ХХ век. Неоклис Казазис, Йоанис Софианопулос, Спирос Мелас и Кирос Киру са основните автори, на които се спира Саня Велкова. От анализа прави впечатление, че докато в повечето разглеждани текстове представата за славянската общност (особено в балканския й контекст) предизвиква симпатия у гръцкия наблюдател, българинът не само често е изключван от тази група, а като неотменна негова характеристика се посочва "ненаситността за земя". Като че ли най-красноречивият пример за гръцките интелектуални образи на България от онази епоха е описанието, което Н. Казазис дава на София: "Зад европейското си покривало София показва своето татарско лице" (с. 45). За своите гръцки съседи българите се оказват най-примитивният народ на полуострова и това е образ, който очевидно има своя дълга история.

Статията "Присъствието на Ригас Велестинлис в съвременните български културни реалности" показва до каква степен националните образи зависят от степента и качеството на литературния обмен. Несъмнено една изключителна интелектуална фигура като Стефан Гечев има огромна роля за обогатяването на представите за съседна Гърция. На неговите стойностни преводи и наблюдения върху гръцката литература Саня Велкова обръща в книгата си заслужено внимание, специално цитирайки определението на Гечев за Велестинлис като "първомъченик на гръцката свобода". Това определение Гечев пише в предговора си към издадената през 1960 г. "Антология на новата гръцка поезия", която бележи важна промяна на гръцкия образ в България. Промяна, която, както се вижда по-нататък в статията на Саня Велкова, би била невъзможна и без проф. Марин Жечев, и без проф. Надя Данова, В. Станилов и други.

Преводната и критическа рецепция на гръцката литература в България има съществено участие в уплътняването на имагинистичните проучвания, доколкото литературният прием винаги е бил с доста по-обхватни възможности за обогатяване на образите и представите. Сред "изключителните значими личности, които по различен начин са свързани с гръцката литература" (с. 155) Саня Велкова откроява имената на Кузман Шапкарев, Петко Славейков, Иван Шишманов и синът му Димитър Шишманов, Боян Пенев, Васил Пундев, Иван Дорев… От гледна точка на самата имагология, струва ми се важно включването тук особено на Боян Пенев, който създава "историографския образ" на българската литература в контекста на едно задълбочено и разностранно познаване на световната литература. При това забележително е, че името на този голям български учен след имагинистичните проучвания на доц. Величко Тодоров върху славяните (особено в книгата му "Общуване с церемонии или българските образи на Полша и поляците", 1999 г.) влиза и в балканистично измерение. Боян Пенев безспорно е сред личностите, чиято харизматичност и висока ерудираност определят значително начина, по който българското образовано общество започва да възприема чуждата култура през ХХ век.

Специално посветени на преводната рецепция на гръцката литература в България са два текста от книгата на Саня Велкова: "Гръцка и кипърска литература. Новогръцката литература в периода от края на ХІХ до края на ХХ век и нейната рецепция в България" и "Проучване, регистрация, систематизиране и оценка на съвременната гръцка литература в български превод". Двата текста се допълват и осветляват взаимно, като първият е публикуван за първи път в академичното издание "Преводна рецепция на европейските литератури в България", в тома, посветен на балканските литератури. Макар да отбелязва наблюдението си, че приемът на гръцката литература в България може да се определи като "непоследователен, но с вкус", авторката същевременно посочва следния важен аспект: "Със сигурност можем да твърдим, че гръцката литература е много по-известна и превеждана в България, отколкото българската - в Гърция" (с. 153). Наблюдението е важно, тъй като то отговаря точно на ситуацията и с южнославянските литературни контакти. Въпреки че количеството преводна литература в бивша Югославия е изключително голямо и на високо ниво, българската литература там е много по-слабо представена, отколкото в България са представени литературите на Сърбия, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина. При това, докато в България има цели преводачески поколения, които представят и проза, и поезия, и драматургия, в останалия балкански свят интересът към българската литература се дължи в голяма степен на талантливи български личности, които не само пребивават в чуждоезиковата среда, но участват и като пълноправни творци в нея. В този смисъл е важно да се отбележат имената на българската поетеса и преводачка Яна Букова, която участва едновременно в българската и гръцката литература; на Мария-Йоанна Стоядинович, на която се дължи много добрият прием на творчеството на Георги Господинов и Алек Попов в цяла бивша Югославия, тъй като именно след нейните преводи на "Естествен роман" и "Мисия Лондон" се появяват преводите им на хърватски и словенски език; на Хасине Шен, Хюсеин Мевсин и Азиз Шакир-Таш в Турция, които също участват едновременно в две литературни пространства.

Немаловажно влияние върху преводната рецепция, разбира се, има присъствието на съседната култура в академичен контекст, защото за един качествен художествен прием е изключително важно не само доброто владеене на чуждия език, но и високото и разностранно познаване на културата на този език. Саня Велкова впрочем насочва вниманието си и към този проблем в студията "Неоелинистиката в Албания, България и Румъния" (с. 159-192). Този текст е особено важен заради съпоставителния си характер, но той същевременно представлява не по-малък интерес за българския читател и с проследяването на академичния интерес към Гърция в България. Важно е напомнянето, че до средата на ХІХ век основната част от преводите на западноевропейски произведения се разпространява у нас чрез новогръцки език, както и това, че първото светско училище в българското културно пространство е създадено през 1815 г. в Свищов именно като елино-славянско.

Като много добър изследовател на гръцката литература Саня Велкова изпъква не само в текстовете си, посветени на преводната рецепция, но и в статиите, които разглеждат специфични литературни гръцки явления. Това е не само въвеждащият текст за гръцкия модернизъм, който за българския читател е особено ценен заради поставянето на един световен поет като Константинос Кавафис в контекста на родната му поетическа традиция. Открояват се не по-малко текстовете за белетриста Георгиос Визиинос ("Пътуването - единствено в живота"), за поета Лоренцос Мавилис, както и впечатляващия от културологична гледна точка текст "Карагьоз - балканският характер". Всъщност последната статия е особено интересна не само защото проследява родствената връзка между турския и гръцки вариант на комедия дел арте, а защото разпознава в "карагьоз" именно общ балкански тип. А че това е така, може да се види и в един от шедьоврите на югославския нобелов лауреат Иво Андрич - повестта "Прокълнатият двор", в която един от основните герои, Латиф ага, управителят на цариградската тъмница, е известен именно с прозвището Карагьоз. Всъщност мрачен изглежда е поначало образът на балканската политическа реалност в художествената литература (неслучайно проф. Светлозар Игов пише за историческия песимизъм на Иво Андрич), но пак в полето на естетическото са и механизмите за справяне с това, както и за създаването на един по-друг и по-добър, ако не буквален, поне художествен свят.

Културологичният аспект на книгата е разширен със статията на Саня Велкова, посветена на гръцките кафенета, в която кафенето се осъзнава като важен топос на културната промяна. Както посочва авторката, "смятало се е, че чрез и в кафенето се концентрира емпирията и зрялата мисъл на новия гърцизъм" (с. 109). В самата статия е ценно същевременно това, че кафенето удачно е избрано не само като литературно-пораждащо пространство, но и като място, подходящо за допълнително оглеждане на българо-гръцките културни контакти.

Сборникът с изследвания на Саня Велкова приключва с два текста, които отново завръщат читателя към историческата проблематика. Единият е насочен към проучване на българските гимназиални учебници по история и на националните образи в тях, а другият към "бежанската памет" в периода 1878-1944 г. Изборът на съставителите да поставят двете изследвания последователно е особено удачен, заради сродяващата ги тема за националния образ и памет на българите. Макар авторката да не прави специален анализ, важно място в самия й текст заема един цитат, включен в учебника по "История и цивилизация за 9 клас" на Гаврилов, Пантев и Кертин. Става въпрос за думите на руския посланик в Лондон по време на Руско-турската война: "Сан Стефано е най-голямата глупост, която можехме да извършим" (с. 199). Важността на цитата е в неговата провокативност, в това, че разклаща утвърдения руски образ в българското обществено съзнание, но не на последно място и защото отключва размисъл върху предварителното предопределяне на пътищата за осмисляне и реализиране на националния идеал. Още повече размисли провокира статията върху бежанския проблем, в която от Константин Стоилов, княз Александър Батенберг, през дейците на ВМРО до цар Борис ІІІ е разгледан образът на изгубената Македония като център на българската национална програма до 1944 г. Може само да се съжалява, че проучването на Саня Велкова приключва до този период, тъй като именно нейният внимателен поглед - едновременно филологически и исторически - би внесъл особено ценни наблюдения не само върху политическото битие на македонската земя, а преди всичко върху драматичната съдба на бежанеца. Защото бежанецът е фигурата, която бяга от кошмара на историята, за да намери убежище в изкуството, в литературата. Саня Велкова е знаела това, когато в студията си за танца в гръцката литература цитира прочутия шедьовър на Никос Казандзакис:

"Едно време, когато умря детето ми, Димитракис, в Халкидика, пак така скочих и почнах да играя хоро. Роднините и приятелите ми, като ме видяха, че играя хоро пред тялото на детето си, се спуснаха да ме задържат. Зорбас полудя! - викаха те. - Полудя Зорбас!" Ала аз, ако не играех хоро в този момент, щях наистина да полудея от мъка." (Казандзакис 1984: 81).

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Казандзакис 1984: Казандзакис, Никос. Алексис Зорбас. Превод Георги Куфов. Пловдив;Христо Г. Данов, 1984.

 

 


Саня Велкова-Кожухарова. Българи и гърци. Черти от взаимните им представи. София: ИБЦТ (БАН), 2014.

 

 

© Людмила Миндова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2015, № 7 (188)