Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАН ЗА ИМЕТО

Людмила Миндова

web

ІV глава

Людмила Миндова - Роман за иметоХаим често гладуваше напоследък, но знаеше, че неговото е нищо в сравнение с онова, за което прочете в голямото изследване, придружено с огромна библиография и смазващ снимков материал от новия век, над който навсякъде имаше предупреждение "Не гледай!". Изследването беше на няколко езика и Хаим нямаше проблеми да го чете подробно и сравнява. "История на глада" - така гласеше заглавието.

Само български превод си няма - каза си Хаим, - а точно на български най-страшно изпъква фактът, че докато всички се надпреварват да пишат "истории на града", най-старата история е явно не на града, а на глада. Макар да знаеше, че когато човек напуска завинаги дома си и му предстои дълъг път, той няма право на много багаж, Хаим беше готов да се откаже от всичко друго, но не и от тази дебела книга, отпечатана на най-фина хартия, за да може да събере колкото се може повече свидетелства под твърдите си корици.

Евреите дълбоко вярват в това, че и богатството, и бедността са пратени от Бога, затова и човек трябва да ги приема с мъдрост и чест. Но те не по-малко от това вярват, че Йехова не обича користолюбивите, алчните и хората с каменни сърца, които никога не са протегнали ръка да подадат милостиня на бедния. Когато Бог пита един ден дошлия при него: "И кажи сега, ти какво направи през живота си?", отговорът, който той ще очаква, за който ще копнее цялата му божествена същност, е: "Нахраних гладни". И тогава на такъв човек ще му бъде казано: "Това е вратата на Бог, мини през нея, ти, който си нахранил гладни!"

За Хаим беше изключителна радост, когато откри, че в "История на глада" имаше голям раздел за благотворителната дейност - цял огромен списък от личности и организации, които са се занимавали с грижа за бедните, които са влагали цялата си енергия срещу глада по земята. Тук той можа да прочете и неща, които знаеше - за основаната през 1927 година Централа за благотворителността на българските евреи; за дружеството за закрила на децата "Шунамит"; за приюта с 50 деца, който това дружество е създало; за безплатните ученически трапезарии в София и други градове на страната; за дружеството за обличане на бедни деца, сред които особено активно е било "Малбиш Арумим; за дружествата "Купат Цедака" и "Бикур Холим" за подпомагане на бедни мъже и жени...

Този раздел на милосърдието беше най-светлата страница от тази чудовищно страшна книга, в която гладът се разглеждаше още от първите свидетелства на писмеността - през Античността и Средновековието, през бума на Ренесанса и всичките войни и бедствия в историята, чак до последните дни преди отпечатването на книгата и по всички кътчета на земното кълбо. Гладът си имаше своя география и време и отчайваща устойчивост - разбра Хаим, - заради която вероятно учените се бяха решили да съставят този сборник. Да опишеш глада е опит да го овладееш. Едва ли някой от тях си е мислел, че злото и гладът ще спрат да съществуват след появата на тази книга, но със сигурност са хранели някаква надежда след тези усилия те поне в известна степен да бъдат овладени.

Макар от Античността данните да не бяха толкова подробни, колкото тези от съвремието, все пак Хаим можеше да види, че Рим например е бил в силна зависимост от Сицилия и Египет заради вноса на хляба. Хлябът на всеки език, във всяка религия и всяка култура беше най-важната храна. И не просто храна, а манна небесна, пред която трябва да се благоговее и да се благодари за нея. Да правиш хляб - това е истински празник, ти си призван да участваш в най-стария ритуал на спасението. Тук имаше и много поговорки за хляба на различни езици, но за Хаим не по-малко интересно беше изследването на глада в античната литература. Покрай книгата си припомни отново някои от любимите си произведения - за странстванията на богоравния Одисей, който по време на пътуванията си често остава гладен, преди да попадне на остров, където ще го посрещнат като божи пратеник:

Лакомо яде и пи Одисей, богоравният страдник -
много отдавна не беше поставял в устата си залък.1

Тук, разбира се, беше и страшната история за срещата на Одисей и неговите моряци с лестригоните - чудовищните гигантски хора, които налитали на човешка плът. Бяха поместени точно онези стихове, в които бащата людоед разкъсва пред очите на нещастните странници един от тях.

После тук бяха тъжните елегии на Овидий, който се е измъчвал не само заради изгнаничеството си от родината, но и заради това, че е бил захвърлен в най-северните брегове на сърдитото Черно море, където зиме виното е ставало на ледени блокове и от това топлата южняшка кръв на този чувствителен човек се е смразявала в жилите му.

Разбира се и "Метаморфозите" на Овидий бяха там със забележителната история за Еризихтон и Глада. Еризихтон извършил чудовищен грях, разказва Овидий - не само, че никога не принасял на боговете жертва, а отгоре на това осквернил гората на Церера. В гръцката митология Церера се радва на обич и почит под името Деметра - богинята на земеделието и зараждащия се живот, та оттам и покровителка на семейството и брака. В нейна чест гърците извършвали елевзинските мистерии, нея пак виждали в съзвездието Дева. И как точно тази, която търпяла страшната покруса обичната й дъщеря да стане съпруга на царя на мрака, та сетне горката й майка да не я вижда по половин година и да скърби безутешно за нея, как точно тя да остане безмълвна пред това светотатство на Еризихтон! Боговете може и да замълчат за известно време - знаели са древните, - но колкото по-дълго е мълчанието им, толкова по-страшно е отмъщението им после. Не чакала дълго все пак Церера-Деметра и пратила в далечен Кавказ да извикат Глада. Той трябвало да вдъхне от своя гладен бяс на осквернителя, докато не се изпълни заканата на богинята: "да го разкъсва гладът" и "да не сеща насита от нищо". Така и станало, че и повече. Физическият глад на Еризихтон бил буквалната видимост на неговата вътрешна ненаситност, на покварата му, която не знаела граници. Накрая стигнал дотам, че започнал да разкъсва и собствената си плът, за да утоли глада си:

Но като грозната напаст му всички запаси изчерпа
и го подбуди към жажда жестока за нова прехрана,
почна със собствени зъби месата си сам да разръфва,
тялото да си смалява нещастникът, за да се храни.2

Литературата винаги е запълвала белите места там, където историята е успявала да изгуби или потули сама от себе си фактите. Тези откъси от литературата, които Хаим четеше, бяха с такава мощ, че макар да не съдържаха подробни статистики, те бяха квинтесенцията на всичко онова, през което човечеството е преминавало в нелеката си съдба. А че имаше и реални данни, имаше - в това няма съмнение. Докато за Овидий например родината на Глада е Кавказ, за Гийом дьо Лорис, средновековният автор на "Роман за розата", мястото, където по негово време е пребивавал "оня с хилави, сухи ръце" е - Шотландия:

Ако питаш ме Глад днес къде е,
ще ти кажа, че той си живее
сред поля каменисти, в които
не растат нито храсти, ни жито.
Този кът, по земята прочут,
е Шотландия с вечния студ,
със безкрайната ледена зима.
Ни дървета, ни храсти там има.3

Прави са били както Овидий, така и Гийом дьо Лорис - чувстваше Хаим - защото гладът е върлувал, а и не спира, за съжаление, да върлува в различни времена и пространства. Европа е била измъчвана от глад през цялото Средновековие. През ХІ век е имало страшен глад във Франция, през следващия век в Германия, чието население пада наполовина от глад, чума, убийства и самоубийства. През ХІV век, между 1315 и 1317 година, е времето на Великият глад - тогава смъртта залива цяла Европа и процентът на смъртността така и не може да се изчисли с точност. В Унгария е имало чудовищен глад и през ХVІ век - тогава е имало случаи на открито изяждане на собствените деца. Такива случаи е имало и в началото на следващия век в Русия, където по пазарите дори са продавали човешко месо. Канибализмът следователно в литературата не се появява случайно - мислеше си Хаим. Имало го е изглежда във всички времена на чудовищен глад, а в Европа специално след тези случаи на людоедство идват и времената на черната смърт, на чумата. Дали затова Бог не е наказал човека, сътворен от него - питали са се едва преживелите от глада, умиращи после от чумата?

Какъв кошмар! - мислеше си Хаим. - Като се има предвид, че живеем след всичко това, в крайна сметка, ние, родените после, може да се окажем деца на канибали? Кой може да го отрече? Оцелели са онези, които не са се спирали пред нищо, които не са знаели граници. Другите, изядените, просто са се предали, не са искали да живеят в свят на канибализъм.

Макар че, от друга страна - опонираше сам на себе си Хаим - може пък и канибалите и техните потомци да са загинали от чумата после, а Бог да е оставил само праведници. Ааааа, абсурд, пълни глупости! Хитлер и Сталин избиха милиони евреи и единият се самоуби, а другият продължава да злодейства. В историята логика няма. Тъкмо стигнеш до някаква връзка между нещата, а то пак поредното доказателство, че всичко е само хаос, безчестие и повторение на този хаос и безчестие. И само от време на време по някой прекрасен пример за човешко достойнство, за красотата, на която е способен човек въпреки най-кошмарните обстоятелства. За вдъхновението, което стои зад тези редки примери на чест и благородство.

А какво ли да говорим за историята, откакто е била открита фотографията? Там "Историята на глада" сякаш ставаше още по-кошмарна в цялата си зловеща видимост. В средата на ХІХ глад има не само в Средна Европа, а и на острова. Тогава се е появила някаква непозната болест по картофите, заради която само в Ирландия умират около един милион души. Тогава правителството се принуждава да изселва ирландци в Америка, за да ги спаси от гладна смърт. По горе-долу същото време една голяма британска колония, Индия, изгубва милиони свои поданици - също от глад. В Бенгалия - милиони, в Китай - милиони, в Русия - глад в 16 губернии, от които най-много са пострадали Воронеж, Нижегород, Казан...

А ХХ век - война след война, революция след революция, бунтове, стачки, въстания, лагери на смъртта... Глад, холера, тиф... Голяма депресия, малка депресия... Депресията на историята... Гладът в Съветска Русия през двайсетте... Чудовищният украински гладомор - болшевишкият Гомор, с който Сталин наказва непокорните украински кулаци, които отказват да дадат земите и реколтата си на съветската власт. Малцината, успяващи да се държат все още на краката си въпреки нечовешкия глад, били принудени да прескачат по улиците трупове - гладната смърт буквално била покрила земята... Гладът в Америка почти по същото време, който Стайнбек описва в романа си "Гроздовете на гнева", от чието първо издание през 1939 г. авторите на книгата бяха взели няколко покъртителни цитата.

И над всичко това концлагерите - сталинистките и хитлеристките. Евреи, православни, цигани, хомосексуални и всякакви други, набедени в нечистокръвност, в помиярщина, в неподчинимост на новия ред, редът, чиито господари са Сталин, Хитлер, фашизъм и комунизъм, фашизокомунизъм, шизокомунизъм... Хора, загиващи от глад в Дахау, Треблинка, Освиенцим, Бухенвалд, в ГУЛАГ...

Хаим не можеше да откъсне очи от книгата и така и не беше в състояние да повярва, че е възможно нейните съставители да са събрали такава огромна и точна информация буквално от последните месеци. Защото в "История на глада" имаше включително и за разкулачването, и за горянството - въоръжената съпротива на българите след деветосептемврийския преврат, и за първите комунистически концлагери - нещо, което официално в България по това време не знаеше никой. Тук беше гладът и на обедняващата буржоазия, окрадена, интернирана и доведена до просешка тояга. Тук беше и гладът на селяните, на които започваха да им национализират земята. Тук беше и гладът на концлагеристите в комунистическия ад - гара Свети Врач, Куциян, Росица, Богданов дол, Ножарево... И какво сравнение само бяха направили между хитлеристкия лагер в Равенсбрюк и българския комунистически - Куциян! Никой от успелите да избягат от тези лагери - пишеше в книгата - не знаел коя смърт е по-ужасна: дали в газова камера, дали от разстрел, дали от побой с тояга, дали от глад? Защото и победената хитлеристка и победилата комунистическа власт еднакво смятали, че за враговете на народа хляб да се хаби не трябва.

"Някой все пак трябва да е успял да избяга от този ад, за да им разкаже" - мислеше си Хаим. - "И това е хубаво, повече от хубаво... Защото така следователно и ние имаме шанс да минем границата, без да получим някой куршум в черепа. А единствената причина човек да излезе жив от тук след всичко това е да разкаже".

 

* * *

За мюсюлманите Рамадан е много важен месец - той е деветият по хиджра, мюсюлманския лунен календар, и е свещен, защото тогава, както е записано в Сура Ал-Бакара: "Рамадан е месецът, през който беше низпослан Коранът за напътствие на хората и с ясни знаци от напътствието и разграничението. Който от вас се окаже в този месец, да говее през него, а който е болен или на път, да се издължи в други дни. Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни, а да завършите докрай определените дни, да възвеличите Аллах за онова, с което ви е напътил и да сте признателни."

Буквално означаващ "горещият месец", Рамадан е месец на пост и изпитание. В същата сура, която на български се нарича "Кравата", е казано, че Свещеният месец е усилен, "тежка битка е тогава", но още по-тежък е пътят на неверието и отричането от Аллах. Горещ е този месец именно заради тази битка, която мюсюлманинът трябва да поведе със собственото си неверие или слабоверие, битка, през която трябва да премине като вярващите преди него, които също са имали човешки слабости и недостатъци, които също са били подлагани на сурови изпитания, на глад и жажда, на болест и немощ, на колебания и отчаяния, на бедност и гонение и едни от тях са се огъвали, пропадали са в бездната на отрицанието и безсмислието и са се отказвали от своя Бог, но други, о, другите са устоявали въпреки целия натиск, въпреки присмеха и гаврите на угнетителите, защото са знаели, че без това няма как да се мине, че не можеш да вървиш по стъпките на някого, който е горял в "огъня" на своя Рамадан и да си мислиш, че твоя Свещен месец може да не е чак толкова горещ, да е малко по-поносим и по-прохладен.

Рамаданът, следователно, преминава през най-строг пост. През този месец всеки мюсюлманин - с изключение на болните, децата, старците, бременните и жените в месечно неразположение - доброволно се решава на трийсетдневния пост, който е третият от петте основни стълба на исляма. Тогава мюсюлманинът трябва да спазва пълно въздържание от всичко онова, с което тялото му е свикнало в своето ежедневие - никаква храна, никаква вода, никакви цигари, благовония и сексуален допир от изгрев до залез слънце. Когато белият нит започне едва-едва да се отличава от черния, казва Коранът, тогава вече забраните падат, но... Падат е силно казано, защото за добрия мюсюлманин не е редно да се възползва от благосклонността на нощта. В нищо не трябва да се прекалява тогава, нито с устата, нито в ума. Защото най-важното на този месец е това, че той учи на търпение и милост. Тогава, в този горещ месец, казват някои от тълкувателите на Корана, Аллах буквално изгаря греховете на вярващите чрез техния пост. А какъв пост ще е, ако цял ден успееш да се въздържиш от всичко онова, с което си свикнал, за да се нахвърлиш през нощта на храната и насладите като свиня на трици. В това свещено въздържание, в този глад на тялото, мюсюлманинът сам открива, че по-засищаща от небесната храна, от думите на Пророка, няма. Защото гладът на тялото е само привидно негов. Не тялото, умът гладува. И когато умът е заситен с истинския хляб на Книгата, тогава той по-лесно може да контролира повереното му тяло, да го пази от неустоими пориви и измамни нужди.

Комунизмът гръмко обяви религията за опиум за народа - допусна обаче една груба тактическа грешка. Разрушавайки църкви, джамии и синагоги, отнемайки на мюсюлмани, християни и евреи техните религиозни празници, забранявайки свещените им книги като подмолна литература, комунизмът в крайна сметка така и не помисли, че с всичко това направи най-голяма услуга дори на невярващия човек - направи го вярващ! Защото комунизмът забрани празниците, но така и не си направи труда да отмени поста. Даже повече - според Корана свещеният месец Рамадан трае трийсет дни. Рамадан през комунизма трае цяла година. Същото важи и за християнския пост, и за еврейския пост. На селяните им взеха добитъка и земята, на гражданите - имотите и фабриките. Купонна система и за едните, и за другите. Хляба по бакалиите го продават другарките. За враговете на народа - йок! Като съпруга на "кулак-народен враг" на една от жените, които от време на време ни навестяваха, й запечатали шевната машина "Сингер", за да не може да изкарва по някой лев с шиене и така да прехранва криво-ляво децата си, докато мъжът й през това време бил в "Белене".

Глад и жажда, контрол и самоконтрол, гонение и обществено порицание - цяла година! Празниците - разбира се, от тайни по-тайни. Християнските деца криеха начервените си от боядисаните яйца ръце, ние пък от своя страна трябваше да внимаваме празничното ни веселие да не е твърде показно и по-тайно да целуваме ръцете на възрастните на празника. Изобщо целуването на ръка си беше буржоазна отживелица, изтляващ спомен от времената, когато християнските мъже са сваляли на дамите шапка и са им целували ръка. За комунистическия другар такива церемонии са почти подривна дейност - бунт на антикомунистическия ерос. Ако другарят не е другар по природа, той ще поздрави "другарката" и ще кимне леко с глава, ако обаче е истински другар, тогава ще раздруса здраво ръката й и накрая ще я потупа по рамото така, че да й увисне поне чантата. Това се прави, разбира се, най-вече пред публика. Иначе въобще не е необходимо. Просто другарят ще отмине "другарката" като трамвай, а ако пък тя е истинска другарка, ще й смигне другарски и ще й каже, че благодарение на Партията много се е разхубавила. Ако е по-оперен, може и да я щипне по задника. Аз самият не съм се нагледал много на такъв тип "другарски" общувания, защото покрай работата си като селски ветеринар общувам най-вече с прости хорица, които не мислят чак толкова какво впечатление ще направят. Гледат кравата в стопанството да се отели и теленцата да са здрави, да има достатъчно фураж и млеконадоят да е в нормата. Покрай майка си обаче, а после и покрай жена си, съм подочул доста забавни истории.

Слушал съм и не толкова забавни. Докато татко беше жив, на работа ходеше само той. Тогава, в Две Могили, общувахме със съвсем малко хора - все хора на нашия хал. За другите не зная - или те са се страхували от нас, или ние от тях. Сега не бих казал дали страхът през тези години е бил най-силен, но истината е, че тогава българският селянин пострада много и очите на страха го дебнеха отвсякъде. Може и да не съм разбирал много, но когато възрастните си говореха, все подочувах нещичко и аз. Татко например, мине не мине време, питаше майка дали няма да потърси роднините си в Златоград, а тя почти шепнешком му отговаряше, че не смее. "Ако са добре - казва, - може да им навредя, ако са зле, да станат още по-зле". Беше опасно да се общува с хора като нас. Едва след време разбрах, че баща ми, който е бил не само чудесен помощник на своя баща в търговията с платовете, а е завършил и право във Виена, след побоя в подземията на "народната власт" и след прогонването от София не е можел да си намери никаква работа. В мюсюлманските къщи не е прието жените да работят, освен в много крайни случаи и затова мама и дума не смеела да отвори пред него. А на него просто не му предлагали никаква работа, защото бил напълно безполезен за новото общество, за "новото добрутро", както ги чувах да казват тогава. Зловредните останки от капитализма трябвало да мрат като гниди от глад. Е, не умряхме от глад. Велик да е Аллах и нека е благословено името му, народната власт в един момент все пак "омекна" и даде работа на баща ми - направи го изкопчия. От изгрев до здрач, когато белият нит започне едва-едва да се отличава от черния, баща ми копаеше канали. Там, чувах го понякога да се шегува, бил истинският Интернационал, най-великата Академия на Академиите - бивши инженери, юристи, банкери, философи, икономисти, архитекти, лекари, историци, писатели и всякакви хора на изкуството, завършили в Париж, Мюнхен, Виена, Грац, Берлин, Копенхаген, Лондон, Залцбург и къде ли не из "фашистка" Европа, копаели канали по цял ден и си подхвърляли фрази на чужди езици - не толкова за да си предават секретни съобщения, колкото за да не излязат напълно от форма, да не изгубят езиковите си навици.

Та нашият пост, нашият Свещен Рамадан продължаваше през цялата година. Ние обаче чувствахме (а и аз, колкото и малък, барабар Петко с мъжете), че трябва да преминем през всичко това, защото и в Корана пише, че "земният живот бе разкрасен за неверниците, а те се присмиват на вярващите". Нашите страх, глад, лишения и унижения може би не бяха нищо в сравнение със страха, глада, лишенията и униженията на други хора. И знаехме - колкото и да си беден, за жалост, по-беден от теб винаги ще се намери, така че за него да е твоята милостиня!

Така че у нас на Рамазан байрам и на Курбан байрам замирисваше на месо. Знаеше се, че каквото и да прави, ако ще по корем да се влачи, татко ще намери и ще донесе отнякъде агнешко, овче или телешко. Малко можеше да е, но винаги достатъчно, за да поканим на празничната трапеза хората, с които споделяхме не само общи страхове и грижи, но и радости и надежди. И, разбира се, че не се събирахме само мюсюлмани. Баща ми никога не е бил фанатик, пък и освен това точно по време на немилост на човек му се удава шанса да разбере, че хората не се делят по език, вяра и цвят на кожата, а само по това, дали искат да обичат и бъдат обичани, или не. Господ в крайна сметка и затова е велик, защото знае всички езици и може да достигне до всяко съзнание, стига то самото да пожелае това, стига да осъзнае, че благословията на Всевишния е безмерна.

Митко беше голям веселяк. Всички знаехме, че когато и той е сред нас, никога няма да ни е тъжно и все ще успее да направи от празника празник. Мисля, че този човек не можеше да мрази, каквото и да му се беше случило и със сигурност да е имал поводи за гняв. Веднъж успях да чуя, че и него са го пребили в милицията. Беше кореняк русчуклия, завършил строително инженерство в някой от германските университети. По време на войната отдавна вече си бил в България и пътувал из страната по различни строежи. Ценели го в работата му. Оженил се за някаква жена, която не му била много присърце, но годинките минавали и я взел, трябвало да се задоми. Имал всякакви приятели - освен българите, турци, евреи, арменци, белогвардейци, включително германци. Искал да си упражнява човека немския, да не го забравя. След като руснаците окупирали България и германците трябвало да се изнасят, един от неговите приятели му подарил мотора си Zündapp - съвсем запазен, като нов, с хубава лъскава броня. Митко бил голям чешит и изглежда така и не можел да повярва какво се случва в родината му. Обикалял с мотора из улиците, често качвал на него малката си племенничка да я вози, а златистата й като лъвска грива коса се ветреела под каската. Един ден, добре, че не бил взел момиченцето със себе си, милиционери го спрели и го отвели в милицията, в Симеоновата къща в парка край Дунава. Така и не разбрал Митко колко време останал в подземието, както и не разбрал никога къде изчезнал моторът му. Били го, блъскали го в бъбреците и слабините, изсипвали сол върху езика му, пак го блъскали и така - кой знае колко време. Почти нищо не помнел, освен че му крещели, че е фашистка отрепка и измет. После вече нищо нито чувал, нито чувствал. Събудил се в проста селска колиба. Опитал се да се размърда и разбрал, че е омотан в нещо. Някакъв мъж се приближил към него и му казал:

- А бре, човече, изкара ни акъла. Две седмици не идваш на себе си.

- Моля? Къде съм? Вие кой сте? - попитал Митко.

- Аз съм Даут. Тази до печката е жена ми Фатима, но ти сигурно не виждаш сега дотам.

- Как съм попаднал при вас, нищо не помня?

- Че как ще помниш. Ти беше на пихтия. Бях тръгнал с каруцата до града по работа и те намерих захвърлен близо край сметището. Здравата те бяха подредили.

- А, да... Бях в Симеоновата къща...

- Това в Русчук ли е, синко?

- Там е, да, направиха я управление на милицията.

- Ясно... Цяло чудо е, че оживя... Не мърдай, не мърдай, слаб си още, а и да не разместваш овчите кожи. Трябваше да те увия в тях, докато ти минат раните.

- Добри хора сте вие, Господ да ви поживи!

- Ами ти, синко, какво толкова си се провинил, че онези така са те били? Да не си вършил някакви лоши работи?

- А, вършил съм, вятър. Гледах си работата по цял ден, пък като ми избиеше чивията, качвах се на мотора да обикалям из града и да викам "Смърт на комунизма, свобода на народа!".

- Ех, синко, синко, затова си ял бой, моето момче! Трай сега, чакай малко бульон да ти дадем да пийнеш.

Митко вече се смееше на всичко това. Макар да си личеше, че здравата е препатил, а и у тях явно също гладуваха. Той също като баща ми работеше като изкопчия, явно, на някой канал се бяха и запознали. Най-интересното за мен обаче беше, че и той, и жена му също си бяха осиновили дете. Само че те се бяха сдобили с момиченце. Митко не живя много. Дълго време не го бяхме виждали и чували и един ден разбрахме, че е починал. У дома си. Татко тогава въздишаше и повтаряше:

- Ох, Митко, Митко, добре, че те оставиха вкъщи да си умреш, а не са те разкарвали пак по милицията.

Мохамед беше обикновено мълчалив, а когато се случеше да се включи в разговора, беше не за да определи коя страна е права и коя не, а за да разкаже някой сън. Никога не бяхме сигурни дали това, което разказва, се е случило наистина и го разказва като сън, само за да му придаде повече мистичност и митичност, или пък може би наистина го беше сънувал, но се опасяваше, че този сън може да е чиста истина. Не знаехме също дали има нужда да го подкрепим - с "Мохамед, това не може да е никакъв сън, звучи като най-чиста истина" или "Леле, такова нещо само насън може да се случи" - или просто търсеше завоалиран начин да ни каже нещо, което беше преживял или чул.

Та разправя веднъж Мохамед следното:

Сънувам, значи, че са ме пратили на лагер. То у нас, в комунистическата ни татковина, нали казват, лагери нямало, че и аз се чудя що ще тоз фашистки лагер в България, ама както и да е де - сън, мамицата му недна. Имаше и вода наоколо. А там сме всякакви - турци, евреи, българи, цигани, арменци, от тях свещеници, ходжи, равини, индустриалци, интелектуалци, една сюрия народ. Чукаме камъни и пъшкаме. Строим родината, че пушек се вдига. Глад и мизерия - не е за разправяне. Едва се държим на краката си, но мъкнем кирките и количките. Който не си изпълни нормата, знае се какво го чака. До лагера, говори се, имало свинеферма. Тия, дето се провинявали, ставали храна на свинете.

Предната нощ - Християнският Великден. Да вземат, моля ти се, попчетата да отслужат литургия вътре в лагера. Как успели да вземат свещи от лавката, що щат изобщо в комунистическа лавка восъчни свещи, да се пита човек, но, казвам ви, нощно бдение и песнопение. От колетите, дето им пращали близките, старците извадили козунаци и яйца, наредили празнична трапеза и чакат Христос да възкръсне. И ние, мюсюлмани и евреи, не спим, будуваме с тях, чакаме Спасителя. Хич и не му мислим. Зад бодливата тел ли сме - зад бодливата тел сме. Щом е тъй, и вярата ни вече е една - затворническа. И чакаме свободата си. Става дванайсет и като викваме всичките мъжаги в хор - "Христос воскресе" и "Воистину воскресе", кой да ти се сети, че солена ще ни излезе тая работа. Така сме се омагьосали от светлината на свещите, че даже не чуваме тупурдията и в първия момент въобще не забелязваме светлините от фенерите на копоите. Разпръснаха ни, изпотъпкаха свещите и храната и изкомандваха да се приготвяме за работа с два часа по-рано.

На другия ден бачкахме като волове. Не смеем дума да си обелим, само се споглеждаме изпод вежди и се питаме какво ли ще последва. Вечерта ни събират на проверка и там, моля ви се - една печена свиня. Нас ни хранят само с булгур и зеле като животни, петнайсет килограма е дажбата ни за три месеца, знаеш ли това какво е - пет килограма за трийсет дни, сто и седемдесет грама на ден. И изведнъж, на цялата тая мизерия - печена угоена свиня! Ние, нито евреите, нито мюсюлманите, ядем свинско. Обаче, гледам ги, и българите са в ужас. Докато се усетя какво ли да си мисля, единият надзирател започва да крещи:

- Свещениците, ходжите и равините пред строя!

Излизат хората един по един, главите им наведени, ясно е, че тази нощ ще им е последна.

- Дояло ви се е свинско, нали? Минаха постите, сега да му отпуснете края, а?

Хората мълчат. Само равинът се кани да каже нещо, но го блъсват в устата с дръжката на лопатата.

- Тая свиня, тъй като я гледате, с какво си мислите, че сме я угоили така? А? С трици? Трици, ама вятър! Иван, Мустафа, Петър, Георги, Леон, Бен... Добре си хапна добичето, добре!

Усещам, че започва да ми се повдигна, но стоя изправен, не смея да трепна.

- Аре сега - реве надзирателят, - мошеници тлъсти, дето лъжете народа с вашия опиум, аре сега, да подхванете първи свинята. Хващайте си чиниите и тука пред строя да ометете всичко!

Никой не помръдва от мястото си. Надзирателите хващат хората под ръце, тръшват ги на земята и започват да бутат свинското в устата им. Надзирателите им бутат в устата - те плюят. Плюят турци, евреи и българи. Хем, дето на християните не им е забранено да ядат свинско.

- Яжте, свини долни! Яжте, че ще ви изкормим.

- Вие така или иначе ще ни изкормите - простенва тихо единият от свещениците.

И тогава започват да ги блъскат пред очите ни с лопатите. Тъпите удари отекват, чуват се само крясъците на надзирателите, всички други мълчим. През това време усещам как и мен някой ме хваща за яката и почва да ме влачи към свинята. "Яж, свиньо мръсна", чувам последно и се събуждам в леглото си вир вода.

Мохамед спира да говори и ни оглежда как всички стоим край него със зейнали уста. Месото вече е лоясало по чиниите ни, но ние и не помисляме за ядене. Митко в този момент си връща самообладанието, покашля се лекичко и изстрелва:

- Вижте какво сега - у нас сега най-голямата свинеферма е ЦК, а по-голяма свиня в нея от другаря Червенков няма. Тъй че важното е човек тях да не кльопа. То иначе свинеферми не останаха с тия общи стопанства. Мрат добичетата и как няма да мрат, като се знае приказката "Много баби - хилаво дете". Свинята и тя трябва да си знае стопанина. Да си я нахрани, да й поприказва, да я почеше. Ама няма, няма, свърши се, остана само ЦК. И що народ бадева си отиде заради тия свине там, заради тия свине-човекоядци!

 

* * *

Пазаруваш с дъщеря си в близкия супермаркет. Когато времето е лошо и няма как да се разхождате по-надалеч и да играе в градинките, отиването на пазар за нея е истински празник. Още по пътя започва да те увещава да й дадеш в магазина тя да бута количката с продуктите. Бърза да те изпревари на входа, втурва се към една количка и я хваща. Ти се опитваш да я подпреш от едната страна, понеже тази голяма количка не е за нея все пак, но тя бутва ръката ти, повдига глава и те поглежда сериозно:

- Мамо, не се пречи! Аз мога сама!

- Добре, слънчице - отговаряш и се смееш. - Само да знаеш, че ако имаш нужда от помощ, аз съм до теб.

- Добре, мамо. Ти ще избираш какво да вземем и ще ми подаваш аз да го сложа вътре в количката.

Гледаш я и си мислиш - брей, какви хубави дълги изречения прави, когато си остане за по-дълго вкъщи и колко добре се разбирате. Само с яденето не вървят добре нещата, злоядичка е, яде по два часа и държи храната като хамстер в устата си, докато главите и на двете ви не започнат да клюмат и ти накрая не се предадеш. Напоследък пък си измисли нов номер. Като те види, че приготвяш масата, промъква се до теб като коте и миловидно ти казва: "Мамо, аз днес не искам да ям, искам да си легна гладна!" След като предната неделя отказа да яде и започна да плюе върху покривката, ти се ядоса и й каза да си отива в стаята и да ляга гладна. То пък взе, че й хареса. Както се казва - с твоите камъни по твоята глава.

Въртите се с количката покрай хляба. Гледаш да избереш такъв, който да е подходящ за препечени филийки. Тях ги обича много, намазани с масло и поръсени с червен пипер. Ако има салам отгоре, за секунди омита него, а после започва да се куми за хляба. Избираш хляба и понечваш да го сложиш в кошницата. В този момент дъщеря ти почти през плач писва:

- А, не, дай на мен! Аз ще го сложа в количката.

- Добре, добре, само мир да има - отговаряш и й го подаваш.

Момче на осем-девет години се върти край вас, очевидно търси нещо. В един момент се престрашава, вижда - с дете си, ще го разбереш.

- Госпожо, извинявайте, да знаете къде са кроасаните?

- Чакай малко да ги потърсим - казваш и тръгвате заедно тримата да търсите.

Момчето държи кофичка кисело мляко в ръката си и очевидно е силно притеснено, че така и не открива това, което търси. Обикаляте няколко пъти край различните щандове, връщате се, пак тръгвате. В момента, в който се решаваш да потърсиш някого от персонала, за да попиташ, виждаш кроасаните - точно срещу хляба. Видове - колкото си поискаш. С шоколад, без шоколад, с ягода, боровинки, череша и сметанов крем. С играчки, без играчки. Момчето посяга към пакета с малки кроасанчета.

- Колко струват тези кроасани? Татко ми даде два лева.

- О, тези кроасани са скъпи... Това е голяма опаковка. Дай по-добре да ти изберем някой от другите кроасани. Ти какъв обичаш - с шоколад или със сладко?

- Обичам ето този - отговаря момчето и показва любимия кроасан и на дъщеря ти.

- Дъщеря ми и тя много ги харесва тези. Два лева трябва да ти стигнат за кроасана и киселото мляко, но млякото, което си взел, е скъпо. Ти видя ли каква му беше цената? Ако е било на промоция, може и да стане.

- Ох, не видях цената, но татко каза да взема от това. Друго мляко - каза - да не купуваш!

- Добре, ела да отидем до млеката, за да проверим колко струва.

Дъщеря ти побутва количката до вас и е необичайно кротка. Опитва се да помогне и тя с каквото може. Стигате до млеката и виждаш, че това мляко е лев и девет стотинки. Кроасанът е деветдесет и девет. Значи, изключено е детето да може да си купи този кроасан. Най-евтините не са познати нито на теб, нито на него, а момчето очевидно не иска да прави компромис. Вече се чудиш дали да не му дадеш десет стотинки, за да успее да си купи и кроасана, но си даваш сметка, че така може да му причиниш повече вреда, отколкото полза и се отказваш. Момчето е добре облечено и не проси. Баща му го е пратил на пазар с два лева. Дори да е толкова разсеян, че да не си е направил сметката, че на детето тези пари няма да му стигнат за двете неща едновременно, той при всички случаи го е изпратил до магазина с важна задача, която детето трябва да изпълни. От първите такива разходки по магазините децата започват да учат практическа математика. Колко правят един кроасан и едно кисело мляко - повече, отколкото можеш да си позволиш... Бащата със сигурност е можел да не поставя ограничение на детето за марката на киселото мляко, но фактът, че го е направил, означава, че е искал детето да се научи да смята, да си прави сметката така, че да излиза. Детето се съобразява с условието и не си позволява да го променя.

- А, сетих се, татко каза, че ако не е кроасан, може да си взема баничка - казва момчето.

- Това е добре. Ела да видим колко струват баничките.

Правите отново една обиколка и се връщате при баничките.

- Баничките са седемдесет и девет стотинки. Даже ще ти остане ресто. Изглеждат добре, пресни са, даже може да са и топли. Какво решаваш?

- Ами добре, баничка ще си взема. Тази с какво е?

- Има със спанак, със сирене, а това тук са щрудели с ябълки.

- Със сирене искам.

- Искаш ли да ти помогна - питаш и същевременно правиш знак на дъщеря си да не се обляга върху витрината.

- Да, моля - отговаря момчето.

Оправяте нещата, момчето е доволно, вземате си довиждане и то отива към касите. Дъщеря ти в това време е зяпнала витрината с пастите.

- Мамо, мамо, виж тази торта колко е красива.

- Това са пасти, миличка. И са хубави, а не красиви. Красива си ти.

- Да, да, добре. Ще ми вземеш ли една паста? Аз ще си изям цялото ядене на обяд.

- Добре, ще ти взема. А пастата ще е за следобедна закуска.

Цялата сияе от щастие. Сияеш и ти. Толкова е хубаво, когато я гледаш как с всеки ден, освен всичките детски лудории и неща, които те тревожат или ядосват, има и по някоя чудесна изненада за теб. Тя расте, ти се смаляваш, учите езика заедно, създавате си двете напълно нов език. Ще си го разбирате само вие двете, без даже да се замисляте, че е абсолютно таен, че друг никой няма да успява да усети точно онова, които вие двете ще си казвате. Понякога не успяваш да я разбереш добре, друг път - да я чуеш. Повтаря, без да се замисли, като автомат.

Децата обичат да повтарят, докато не ги разберат и не им отговорят. В общи линии това не се променя през целия живот - с тази разлика, че повечето възрастни поне на пръв поглед се отучват да тропат с крак и да питат безкрайно дълго "Защо?". Понякога го правят - най-често, когато им се е случило нещо непредвидено, нещо дотам неприятно, че ги е върнало отново към детството, където за първи път в живота са се срещнали с цялата необятност на логиката. По-късно, разбира се, най-често ще се пита, точно когато е ясно, че в онова, което се случва, няма абсолютно никаква логика. Защото с каква логика например може да бъде успокоен бащата, който трябва да погребе дъщеричката си, починала в адска агония от глад? Никаква. Даже няма сълзи, когато стои надвесен над телцето й, заприличало от глада на абаносова фигура. Вероятно даже вече не пита, защото може това да не е първото дете, което погребва. Зрителят на фотографиите на Себастиао Салгадо това няма как да го знае. Той само вижда тяло на момиченце, което прилича на абаносова статуетка, толкова крехка, че всеки момент ще се счупи. Вижда също и бащата, надвесен над него. И тогава, ако не бащата на снимката, може би точно зрителят няма да издържи и ще започне да пита "Защо, защо, защо, защо...?" Той ще знае, че никога няма да получи задоволителен отговор, но точно заради това едва ли ще спре да пита. Защото единственият начин нещо да се промени и бедността да не се обяснява като в хладнокръвно счетоводство с нарасналото население на земята (сякаш това е престъпление, за което едни трябва да плащат на други - умиращите на оцеляващите), единственият начин следователно за опитомяване на абсурда е неуморното повтаряне на един и същ въпрос: "Защо?"

- Защо, моето момиче, вдигат толкова много цените, защо? - пита те възрастен мъж в тролея, на който току-що си се качила. Едва си седнала на свободната до него седалка и той вече има подготвен въпрос.

- Не знам - отговаряш колебливо, - сигурно заради дълговете...

Следва една проглушително дълга тирада, на която не можеш да отговориш с нищо, защото до теб стига не повече от половината. Думите на стареца се размазват в пихтиеста каша, от която улавяш откъси. Току-що си била на аудиограма и въобще не ти е до приказки. За съжаление, неприятните подозрения се потвърдиха и сега ще трябва да приемеш факта, че подобрение вече не може да се очаква, може само да се правят опити да се забави влошаването. И точно сега - старецът със световната конспирация и финансовата криза. Не, че и ти не си отвратена от положението в България. И още как! Но да ти обясняват българския абсурд с еврейски заговор - това ти идва в повече.

- Мойто момиче, евреите са виновни за всичко. Само те и никой друг. Казвам им го аз, казвам им го. Ей го оня там, хубава работа свърши на времето. Вярно, викам, самоуби се после, но преди това уби пет евреи.

Това вече го чуваш ясно и не издържаш. И ти стана като бабичките, които иначе все не чуват, но точно когато не трябва, подскачат веднага и са разбрали съвсем ясно всичко.

- Господине, оня там, дето се самоуби после, не уби пет евреи, а пет милиона евреи.

- Тъй де, тъй, свърши си човекът работата...

Продължава пак да говори. Явно си е търсел слушател и ти си му попаднала под ръка. Лошото е, че той иска да участваш в разговора, а ти едва следиш посоката на мислите му. Само кимаш от време на време, а хората се хилят отстрани под сурдинка и показват съпричастие към теб, че си извадила такъв лош късмет. В един момент си мислиш, че за да спреш този словесен поток насреща си, имаш поне три хода. Единият е да слезеш преждевременно на следващата спирка. Вторият е да му кажеш, че си еврейка, но Хитлер впрочем е убивал и православни, и цигани, и всякакви хора, които не са му били по вкуса. Третият вариант е да си признаеш честно, че едва успяваш да го чуеш. Той е най-рискован - точно защото е самата истина, няма изобщо да ти повярва. Решаваш, че човекът е твърде възрастен и по-скоро трябва да проявиш внимание и разбиране към него. Продължаваш да кимаш. Сигурно едва се оправя с мизерната си пенсия - мислиш си, - единствената му облага от старостта е безплатната карта за градския транспорт и какво друго му остава, освен при хубаво време да се разхожда из града и да си търси събеседници или може би просто слушатели. Може да е съвсем сам, жена му да е починала, децата му да са в чужбина, а може и да не е така, но всъщност никой от роднините му да няма търпение да го изслуша и той отчаяно да търси някого, с когото да си размени дума-две. Напрягаш се със сетни сили и успяваш да чуеш, че много харесва Сенкевич.

- Кои негови книги харесвате най-много? - питаш.

- "Камо грядеши".

- Хубава му е тази книга. И аз я харесвам. Това е старият превод. Новите са с оригиналното заглавие, както е на латински - "Quo vadis".

- Тази книга ми е настолна, знам я наизуст от кора до кора - казва човекът и се усмихва, видимо щастлив, че най-накрая сте намерили обща тема.

- Аз ще слизам тук - казва и пъргаво подскача към стълбите на тролея. - Айде, чао - подвиква направо младежки.

Останалите пътници в тролея се подхилкват. На теб ти е по-скоро тъжно. Едно, че този немощен старец, който се бори с последни сили за всеки изблик на пъргавина в живота си, по някакъв начин те развълнува и за пореден път се замисли колко мъчителна е българската старост. Не по-малко те смутиха обаче приказките срещу евреите. Защото ти е ясно - това далеч не са негови мисли. Подобни се чуват на път и под път. Във всеки тролей, във всеки автобус, на всяка опашка за плащане на сметки, на всеки ъгъл. На едно място ще чуеш тирада срещу евреите, на друго - срещу циганите, на трето - срещу сирийците и бежанците изобщо, които били напълнили Европа... Едни мразят циганите, защото те били продукт на демокрацията, при бай Тошо циганите работели, били послушни и не крадели... Други мразят евреите, защото те били виновни за всяка финансова криза и точно те били избили цвета на нацията след Девети, понеже в Народния съд имало все евреи... Тези мнения са, разбира се, крайни и абсурдни, а техни разновидности и нюанси има много. Не всички мислят и говорят така. Не всички си търсят кого да мразят. Който иска да мисли, мисли и за щастие, има хора, които в целия този бесен процес на промиване на мозъци правят всичко по силите си, за да се чуват повече факти и мнения. Истината е обаче, че стихията на омразата се разпалва непрекъснато - заради медиен рейтинг, заради суета и евтина слава и най-вече заради лишен от мяра популизъм, чиято цел въобще не е защитата нито на народа (ах, как я обичат тази дума популистите!), нито пък на някакви политически принципи.

И защо е всичко това? Защо, когато е ясно - омразата е бедствие, стихийно бедствие, в което печеливши няма, накрая има само хора в беда. Има едни, които губят работа, дом, близки и вече не знаят живот ли е това тяхното, ад ли е. Има други, които са напълнили сметките си дотам, че вече не знаят на Канарските ли острови да отидат през уикенда, на Малдивите ли, нова яхта ли да си купят, самолет ли, но някъде дълбоко в себе си отчаяно чувстват, че нещо не е наред, че от всичко това стават не по-богати, а още по-бедни. Има трети, те са най-много, стоят по средата, не смеят да възроптаят, мълчат си кротко, при заплата бързат веднага да си платят сметките, за да цепят после до края на месеца косъма на четири, носят се по течението и се молят лодката им да не попадне във водовъртеж, небето да не се срути отгоре им.

Защо?

Защо учителката ти по литература от гимназията е станала клошарка? Обикаляла из малките улички в центъра на родния ти град като циганите - с пригодена рамка от детска количка, в която мъкнела хартия, смачкани пластмасови шишета, тенекиени кутии, все "стока" за вторични суровини, все средство, за да успее да преживее някак. Опитала се твоя позната да се погрижи за нея, да й дава по някой лев, да й купи нови дрехи, да я нахрани с топла чорбичка, да вдигне жената отново на крака. Нищо не помогнало, нищо... Жената вече не била на себе си, не било възможно да й се помогне. Ставала сутрин, хващала количката и тръгвала да обикаля контейнерите... Тя, учителката по литература, потомката на стар род, който е сред строителите на родния ти град, преживява дните на старостта си като клошарка...

Нея не си я виждала да бута количката с вехториите, но нали ако не всеки ден, поне през ден се засичаш с лудата Яна - също бивша учителка по литература, която, ако не събира глухарчета или детелинки по полянките между блоковете, обикаля с една дълга кука да рови в контейнерите. "Тя е луда бе, не се кахъри толкоз" - подхвърлят ти съседите. "Луда, луда, но защо се е стигнало дотук? Да не би от хубаво човек да полудява?" Ще ти кажат веднага съседите: "О, тя от момиче още не била добре, но докато родителите й били живи, те се грижели за нея и не й личало. Ей го на, омъжила се, син има, но те не могат да се оправят с нея..." Няма да отговориш нищо на тези думи, освен "Горката жена, горката жена...". Кой знае и дали са верни всичките тези приказки по неин адрес, но е факт, че сега и на нея сигурно е късно да й се помогне. Защото има граница, която премине ли се, после връщане назад няма. Или ако има, то поне това завръщане трябва да се направи с много, наистина много грижа и любов.

Ами циганите? Как им помагат на тях? Пуснаха криминалните на свобода, за да могат да дерибействат над всички. И този криминален контингент няма нито етнос, нито цвят - той оцелява винаги и при всякакви обстоятелства. Да мразиш всички цигани заради това, че те е ограбил и бил циганин? Че защо да са виновни всички, на какво отгоре? Да, ужасно беше, нападна те не в мрак, не рано сутрин или късно вечер, а посред бял ден, точно в дванайсет на обяд. Ето това си беше чист пладнешки обир - щеше да си повтаряш после. Да, не спираше да трепериш от страх после не само вечер, а и посред бял ден. Пукне съчка под краката ти и ти подскачаш от ужас, че може пак някой да те удари в гръб. Само че кога дойде най-големият ужас - когато след шест месеца от полицията ти се обадиха да ти кажат, че е заловен. Ох, как се разтрепериха краката ти тогава, сякаш отново преживяваше всичко. Благодари на полицая за обаждането, затвори телефона и се разплака. И след две седмици получи писмо от прокуратурата, че делото срещу неизвестен (sic!) извършител е прекратено поради липса на доказателства. Кой е виновен - циганинът-нападател или прокуратурата? Българската власт се гаври с всички свои граждани - без оглед на пол и възраст, на цвят на кожата и етнос, на политически пристрастия. След време щеше да научиш от няколко места, че циганите-нападатели са най-активни точно преди избори - нападат най-вече жени, понеже жените винаги си носят документите в дамските чанти, а личните карти после се използват за фалшифициране на изборите, за гласуване под чужда самоличност.

Ами малтретираните и бити циганки, които се молят за защита в полицейските управления? "Мани се, те всичките са крадли и лъжкини!" Как ще е така, не е вярно - да го кажеш, но кой ли ще те чуе... Нали си ги виждала тези нещастни жени, нали си висяла заедно с тях на опашка в полицията, докато си чакала заедно с тях и ти я заради издаване на нови документи, я заради извършен срещу теб грабеж. Едната пребита, с насинени очи и подпухнало лице, поддържа я под мишница майка й, защото едва се държи на краката си. Мъжът й я смазал от бой, ей така, вероятно без причина, просто защото така бил свикнал или просто него ден не бил на кеф. Друга е в малко по-добро състояние, но и тя бита. Не била успяла да изкара достатъчно пари през деня и затова вечерта си платила - с побой... После възрастен циганин, нападнат през нощта в дома си, за да му задигнат пенсията. След време друг възрастен циганин. Помагаш му да си попълни молбата за старчески дом - останал сам, вдовец, жена му била починала преди половин година, а той не се оправял без нея. Синът му бил в затвора. "Върне ли се" - казва човекът, - "за мен живот няма...". Не приемат молбата му, то така не ставало, трябвало да отиде в новата служба, в циганската махала, там да обяснял случая. А там, там ще се нареди на една опашка с всички онези, които чакат социалните си помощи за интеграция и ако изобщо успее да се добере до гишето, най-вероятно ще му кажат, че няма да му се уреди въпросът, че за старческите домове се плаща, а той пари няма...

Ще гракнат тук неопатриотите, ще нададат проглушителен вой срещу циганската пасмина, която яде парите ни, само ни крадат по улиците и прибират социални помощи. Защото каква била професията на циганина - "получател на социални помощи". Да, вярно е, живеят на социални помощи, но кой точно я направи тази система, кой я крепи - циганите или тези, които използват гласовете им по избори? Циганите ли са виновни, че престъпниците са пуснати на свобода, за да ги малтретират и да ги карат да крадат и просят - майки с новородени бебета в скута, момиченца и момченца, сакати, старци, - да висят по цял ден по подлезите, пред входовете на институциите, пред кафенетата, да обикалят улиците и пазарите, за да събират просия, която после "бароните" да им прибират със скъпите си бронирани коли, а ако не са събрали достатъчно, да ги набутват в багажника на колата и да изчезват с тях, тези бивши вече просяци и "бъдещи трупове", в неизвестна посока. Не си ли изкараш нормата, с теб е свършено! Не във война, не в концлагер - в мирно време, на свобода, в правова държава!

Леят общественици прочувствени слова пред камерите, някои от тях наистина са искрени и със сигурност полагат усилия и си вярват, но резултатът е никакъв, а дори малкото постигнато в крайна сметка остава напълно незабелязано на фона на онези, които бързат да осребрят социалната си дейност - под формата на хонорари, на пътувания с благотворителна цел, на министерски кресла... Колко само фондации и организации уж се грижат за циганите, а беднотията и нещастието на тези хора с всеки ден стават все по-кошмарни. Както все по-кошмарен става животът на всички граждани на тази държава - българи, турци, евреи, арменци, цигани, десни и леви, комунисти и антикомунисти, хора с либерални или с консервативни убеждения, идеалисти и граждански активни, политически ориентирани и политически вече напълно дезориентирани... Млади и стари, пенсионери и безработни, грамотни и неграмотни - всички в кюпа на съвременния български ад.

Защо? Защо? Защо? Защо?

Защо - питаш се, - защо като човек отиде да си хвърли боклука, все по-често може да му се случи това:

- Ей, диване такова, изкара ми акъла! Що щеш в контейнера? Я, дай ръка да те издърпам.

- Ти пък, ма лельо, какво толкоз?

- Как какво толкоз, контейнерите са, за да се хвърлят боклуци там, не са за хора! Човек да ти изскача от контейнер, това вече на нищо не прилича!

- Какъв човек, ма лельо! Аз не съм човек, аз съм дете!

Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете! Аз не съм човек, аз съм дете!

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Преводът е на Георги Батаклиев по изданието на "Народна култура" (1981). [обратно]

2. Преводът е на Георги Батаклиев по изданието на "Народна култура" (1974). [обратно]

3. Преводът е на Паисий Христов по изданието на "Народна култура" (1997). [обратно]

 

 

© Людмила Миндова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2017, № 12 (217)

Други публикации:
Людмила Миндова. Роман за името. София: Изток-Запад, 2017.