РАЗМИСЛИ ОКОЛО ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Лилия Сазонова

web

---

Summary: The article makes an attipt to overview different aspects of the European identity formulating or trying to shed light on some of the questions it has raised during the last decades. Among the issues the paper tackles are: (1) What are the limits of the European identity? (2) How is it constructed - by creating iotional linkages between Europeans and/or by rational choice of European citizens to belong to a supranational community?; (3) Do Europeans feel European?, etc.

---

При дефиниране на европейската идентичност са възможни два подхода. Първият включва възприемане на едно по-общо нейно определение, което да реферира самоотъждествяването на населението, живеещо на стария континент, с Европа. Този подход би включвал например чувството на свързаност и приемственост у съвременните европейци с цялостното културно наследство на Европа, още от Древна Елада до наши дни.

Вторият подход предполага възприемането на по-тясно понятие за европейска идентичност и разбирането ѝ не просто като неосъзнато чувство на принадлежност към Европа като географско понятие. Предложената втора дефиниция обхваща европейската идентичност като осъзнато самоопределение на европейските граждани по отношение на общо поле от смисли и реферира не толкова отъждествяването с "Европа", колкото с "Европейския съюз" като еманация (поне идеално) на общата воля за обединение, която изхожда не само от определени интелектуални елити, а от всички европейци¹.

За целите на настоящата статия ще се приеме и използва втората по-тясна дефиниция на европейска идентичност. Подобен избор е мотивиран многостранно - на базата на формални и съдържателни принципи. От една страна, формално решението се води от практически мотиви - да се преодолее пределната обширност на изследването, която би задало по-общото определение. От друга страна, в съдържателно отношение предпочетената дефиниция на европейската идентичност по-точно удовлетворява задължителния за процеса на идентификация момент на саморефлексия. Тук от значение е да се отговори на въпроса кога исторически става възможно идентифицирането с европейското като акт на съзнателна саморефлексия. Идентифицирането с такива големи политически общности става реалност на един сравнително късен етап от развитието на социално-политическия живот на стария континент. Според емблематични за изследването на нациите и националната идентичност автори като Антъни Смит или Ерик Хобсбом съзнанието на хората до втората половина на осемнадесети и деветнадесети век е по-скоро локално - то е концентрирано в своята малка общност на селото, града, региона и все още не обхваща мащабни обединения като националната държава, още по-малко "постнационални констелации"² като ЕС. В същото време идентификацията изисква рефлектирано чувство за еднаквост с дадена група, осъзнаване (и дори според някои привърженици на съвременни теории като мултикултурализма - решение) за принадлежност към тази група, а на този по-ранен етап трудно може да се говори за публично и масово ясно заявена принадлежност към европейската идентичност като рефлектирана категория.

В този смисъл в настоящото изследване се изхожда от предпоставката, че макар и възможни, такива тенденции на масово отъждествяване на гражданите на стария континент с европейското пространство преди официалното публично артикулиране на темата за европейската идентичност в рамките на Европейската общност са трудни за регистрация, а следователно и за обект на теоретична спекулация.

От значение е да се маркира, че въпреки избора на втората от гореописаните дефиниции на европейската идентичност, те не са взаимоизключващи се. В потвърждение на тази теза, би могъл да се приведе пример с официално артикулираната от европейските институции идея за общото европейско културно наследство на ЕС. Все пак то не е фундамент, а само част от факторите, определящи конструирането на такава идентичност.

В тази връзка в академичното пространство се обговарят най-общо два типа изграждане на европейска идентичност, които имат свои проекции и на нивото на политическия дискурс. За да ги разграничат, редица изследователи на европейската идентичност използват въведената от Тьониес (Tönnies)³ през 1887 г. разлика между общност (Gieinschaft) и общество (Gesellschaft). Според Тьониес в общността сме свързани с хората от момента на раждането си, докато в обществото встъпваме като в "чужда земя" (Tönnies 2001: 18). На базата на дефинираните от него две понятия "общността" започва да се разбира като организъм, създаващ емоционални, непосредствени връзки между хората, който също така има изключващ характер. Основен момент, осигуряващ социалната кохезия в общността, е персоналната лоялност на нейните членове към групата. За разлика от жизнения свят на общността, който се саморазгръща, обществото е организирано отвън. При този втори, рационален тип човешко обединение функционален обединител на членовете се явява не предаността, а рационалните мотиви и лични интереси.

Прилагайки това теоретично и идеално-типично разделение на Тьониес към ЕС, изследователите на европейската идентичност предлагат различни визии за това възможно ли е тя да се случи без спояващите връзки на емоционалната обвързаност на европейците, само на базата на рационалното им отношение и приемане на европейските принципи. А. Смит е сред изследователите, които акцентират върху необходимостта от емоционална връзка между европейците, за да съществува истинско европейско обединение. "Кой би умрял за Европа?" (Smith 1995: 139) - пита той и заключава, че европейската идентичност би могла да се развие постепенно посредством формирането на европейски спомени и традиции, митове и символи, които да противостоят на горчивия спомен за войните и Холокоста и да опитат да компенсират дефицита на предмодерно минало. Различна е позицията на друга група философи, според които не е необходимо да се изгражда европейски народ или нация, за да се постигне реално обединение, основано върху гражданската идентификация на европейците. В тази посока на разсъждение е развиваната теза на Хабермас за конституционния патриотизъм.

Така могат да бъдат разграничени две нива на конструиране на европейска идентичност - чрез опити за създаване на емоционални връзки между европейците (европейски символи - флаг, химн, ден и т.н. и създаване на дискурси, разказващи за общото културно наследство, минало, ценности на европейците) и чрез акцент върху концепцията за европейското гражданство - общите европейски принципи, правата на европейците, гражданското участие в политическите процеси в ЕС.

Дефинирането на понятието "европейска идентичност" крие трудността, че тя е процес, а не факт или завършено състояние. В този ред на мисли европейската идентичност би могла да бъде разбрана и през концепцията на Стюарт Хол за постмодерния субект. Последният се отличава с това, че не притежава фиксирана, същностна или постоянна идентичност. Не съществува и инвариантно ядро, около което да се обединяват различните, понякога дори конфронтиращи се идентичности. За разлика от просвещенската визия за "естествена" идентичност "постмодерната" идентичност се дефинира исторически, а не биологически. Тя се формира и трансформира непрестанно в зависимост от начините, по които ние биваме представяни или адресирани в заобикалящите ни културни системи (Hall 1987). Според Хол е възможно да се създаде чувство за единство на идентичността, въпреки противоположността на идентичностите, които ни съставляват, тъй като субектът конструира удобен за него разказ или "наратив за себе си" (Hall 1997: 597-598). Въпреки че разказващият субект постига усещане за хомогенна идентичност по този начин, за Хол то винаги е измамно, тъй като завършената и кохерентна идентичност е само фантазия. Може да се обобщи, че според Хол културната идентичност се характеризира с непрестанна динамика и е процес, който никога не добива завършеност (Hall 1997: 597-598).

За Рикьор наративната идентичност също винаги е разположена във времето. В "Самият себе си като някой друг" френският философ разграничава две основни значения на идентичността - като същост, еквивалент на латинското idi (същият) или като самост - на ipse (самият) (Рикьор 2004). Тези две значения на идентичността-същост (idi) и идентичността-самост (ipse) се експлицират от различното им отношение към другостта - периферно и само като към антоним за сравнение в първия случай и конститутивно за тази самост във втория. Първата се характеризира с перманентност във времето (противопоставяйки се на различното в смисъл на променливо), докато втората не указва подобна инвариантност на личността - една от главните черти на "себе си" е неговата темпоралност. Наративната ipse идентичност се формира в и чрез езика. Доколкото, разказвайки, аз се избирам и препотвърждавам непрестанно, а не съм дефиниран като същност, именно наративната идентичност разгръща екзистенциалните измерения на личността.

Напрежението между idi и ipse идентичностите е изразено и от Хайндрихс, макар и с друга терминология, който отбелязва, че идентичността е разпъната между усета за относително постоянство на дадено тъждество и крайното Аз, което "не успява адекватно да се изравни със себе си веднъж завинаги и да се познае" (Хайндрихс 2004: 81).

От своя страна европейската идентичност е двойно случваща се във времето, динамично променяща се, и в този смисъл предизвикателство за нейния изследовател. Защото освен по силата на своята априори процесуалност като идентичност, тя се отличава със спецификата да се конструира исторически в момента на рефлексията върху нея. Тя може да бъде интерпретирана като факт само в смисъла на теоретична конструкция, институционално обмисляна на ниво ЕС, но не и като вече налична и финализирана реалност за европейския гражданин.

Затова в настоящия текст се възприема Стратовото разбиране за нея като не притежаваща есенциална природа и определено съдържание, но като дискурсивно формирана в специфична историческа ситуация (Strath 2000: 13). Той подобно на Деланти смята, че за Европа трябва да се говори в множествено число - "Европи" и съответно "европейски идентичности". Аргументацията, която стои зад това, е, че тъй като това не е статично понятие, а мени значението си през вековете и бива дискурсивно оформяно на базата на непрестанни преговори кого изключва и кого включва Европа, множественото число индикира липсата на единна и унифицирана европейска идентичност (Stråth 2002: 1). От гледна точка на този дискурс се постулират разнообразни видове идентичности, които могат да бъдат квалифицирани като европейски, поради локализирането им в Европа.

За да защити тезата си, че всяка нация оформя дискурсивно "свой" ракурс към Европа, а дори и в рамките на отделните нации има различия, в сборника "Значението на Европа" Страт събира разногласни национални наративи за Европа, представени от различни автори. В него например Робърт Франк разказва, че от "френска" гледна точка ценностите на френската революция стават европейски ценности и по този начин Европа става само-рефлексия на Франция (Frank 2002: 311-325). Френската представа за Европа като секуларен и просветителски прогрес обаче става предизвикателство за католическото разбиране на Европа на Австрия например, която възприема своята мисия на пазител на западното християнство след победата над "мюсюлманската заплаха" през 1683 г. във Виена. В същия сборник Вайс демонстрира как този драматизъм се разгръща исторически и в Австрия се изработва значението на Европа като ориентирана по посока на бъдещето и политическия прогрес, от една страна, а от друга, понятието за Запада (Abendland), което реферира християнските корени и имперското минало (Weiss 2002: 263-285). Страт представя "шведския" образ на Европа, според който от деветнадесети век насетне тя бива разбирана като католическа и консервативна. Този дискурс се засилва особено много по време на Световните войни, и това води до липсата на силни идентификации с европейското в шведското общество (Strath 2002).

В тази връзка следва да се споменат и многоликите български прочити на европейското. Н. Димитрова предлага ретроспективен анализ на "част от криволиците на българските цивилизационни дилеми - на българския "европеизъм" и неговите опозиции в периода между двете световни войни" (Димитрова 2011: 196-202). Тя откроява два аспекта на българските възприятия за Европа след Освобождението - карикатурната имитация на "криворазбраната цивилизация" и интелигентната форма на следосвобожденския български европеизъм. Втората е представена от кръга "Мисъл" и европейски ориентираните списания като Златорог, Стрелец и др., чийто европеизъм се изразява в предоставянето на нов, по-висок статут на изкуството и третираните от него философски и общочовешки проблеми в българското общество, а по този начин и интегрирането на "малката и бедна култура в големия модернизационен поток" (Димитрова 2011: 196-202).

Н. Димитрова отбелязва, че след края на Първата световна война Европа престава да бъде еднозначен символ на "българската мечта" и разбирането за европеизма през 20-те години на двадесети век като създаване на национален културен продукт, съизмерващ се и опитващ да отговори на критериите на европейската култура, бива заменено от началото на 30-те години на века от дискурса на самобитността. Следвоенният прочит на Европа е свързан и с обособяването на още един дискурс - този за двете поколения - "старото" на проевропейски настроените "предвоенни" интелектуалци, и новото, което нарича себе си "Трето поколение" (С. Попов, Н. Шейтанов, А. Илиев, Ал. Цанков и др.) и застъпва тезата за необходимостта от националното обособяване на културата (включително и създаване на национална научна традиция) и еманципиране от европейските ценности и култура.

Обратно на визията за множествените идентичности, европейските институции поддържат тезата за единна европейска идентичност. Прави впечатление, че в първия официален документ, който въвежда понятието в употреба в ЕС - Декларацията за европейската идентичност от 1973 г. се акцентира върху нейния официален статут като думата "идентичност" се изписва с главно "И". В тази връзка следва да се отбележи, че в настоящата статия терминът "европейска идентичност" се използва в единствено число, без това да бъде обвързано със субстанциално разбиране за нея.

В заключение, представлява интерес да се илюстрира емпирично реалното преживяване на европейците като такива. Въпреки че от 1992 година Маастрихтският договор официално дава правен статут на гражданите на ЕС, тяхното социално-психологическо отъждествяване с европейското културно пространство е все още в процес на случване. Емпиричното потвърждение на тезата идва от проучването на Евробарометър през пролетта на 1999 г., което наред с другите въпроси отразява и отношението на европейците към Европа и европейската идентичност. Независимо че шестдесет процента от гражданите заявяват, че се чувстват силно свързани географски с европейското пространство, на въпроса дали се чувстват европейци и дали споделят обща европейска културна идентичност едва тридесет и осем процента от тях отговарят утвърдително, а четиридесет и девет процента - негативно. Последното показва, че психологическата готовност на европейците да последват политически мотивирания проект за създаване на общо европейско поле на идентификация се движи със собствено темпо, а европейската идентичност е все още в сферата на предстоящото да се реализира.

Макар реализираният прочит на европейската идентичност да я дефинира предимно през нейните колективни измерения, предвид антропологичната насоченост на изследването, следва да се отбележи, че тя би могла да има и личностни аспекти. Сред авторите, които откриват нейни проекции както на равнището на колективната, така и на нивото на личната идентичност, е Деланти, който разбира под "европейска идентичност" "колективна идентичност, която е фокусирана върху идеята за Европа, но която също така може да бъде базис на лична идентичност" (Деланти 2004: 19, 29). Той разграничава появата на двете нива на идентичността и в исторически план като отбелязва, че колективната европейска идентичност като част от елитната култура съществува под някаква форма от края на шестнадесети век, но като съставна част от личните идентичности на европейците може да се допусне зараждането ѝ едва от края на деветнадесети век, макар постепенно да еволюира от Просвещението насам. От тогава идеята за Европа започва да рефлектира и в личния живот на индивидите, и в масовите движения.

БЕЛЕЖКИ

1. Едуардс, която диференцира двете възможности, ги проиграва лингвистично посредством разграничението между идентифициране с European и EUropean. [обратно]

2. По израза на Юрген Хабермас, озаглавил и едноименната му книга: Постнационалната констелация (Хабермас 2004). [обратно]

3. В текста се възприема транслитерацията на името като Тьониес, макар в отделни текстове да се среща и използването на Тьонис от български социолози (Г. Фотев). Изборът на първия вариант следва единствената статия, съдържаща превод на български език на част от негово произведение (Тьониес 1987). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Димитрова 2011: Димитрова, Нина. Крехкият шанс на българския междувоенен европеизъм. // Сборник доклади от Трета национална конференция "Национално, балканско и европейско: Конвергенция и дивергенция на ценности". София: ИИОЗ - БАН, 2011.

Рикьор 2004: Рикьор, Пол. Самият себе си като някой друг. Плевен: ЕА, 2004.

Тьониес 1987: Тьониес, Ф. Общност и общество. // Социологически проблеми, 1987, бр. 4.

Хабермас 2004: Хабермас, Ю. Постнационалната констелация. София: КХ, 2004.

Хайндрихс 2004: Хайндрихс, Й. Революция на демокрацията. Реална утопия. Варна: Стено, 2004.

Edwards 2003: Edwards, S. Creating a European Identity: Prospects and Implications. Paper presented at the BMW Centre for German and European Studies Conference, Georgetown, March 21-22 2003.

Frank 2002: Frank, R. The meanings of Europe in french national discourse: A french Europe or an europeanized France? // The meaning of Europe. Variety and contention within and among nations. B. Strath and M. Malmborg, af. (eds). Oxford: Berg, 2002.

Hall 1987: Hall, S. Minimal selves. In Identity: The real me. ICA Document 6. London: Institute for Contiporary Arts, 1987.

Hall 1997: Hall, S. The question of cultural identity. // Modernity. An Introduction to Modern Societies. S. Hall, D. Held, D. Hubert, K. Thompson. (eds). Oxford: Blackwell, 1997.

Smith 1995: Smith, A. Nations and nationalism in a global era. Cambridge: Polity Press, 1995.

Strath 2000: Strath, B. Introduction: Europe as a discourse. // Europe and the Other and Europe as the Other. B. Strath (ed.). Bruxelles: P.I.E.-Peter Lang, 2000.

Stråth 2002: Stråth, B. A European identity: To the historical limits of a concept. // European Journal of Social Theory 5 (4) Noviber (special issue edited by Gerald Delanty), 2002.

Tönnies 2001: Tönnies, F. Community and Civil Society. Jose Harrise Harris (ed.). Cambridge: Cambridge University Press, 2001.

Weiss 2002: Weiss, G. AEIOU - Austria Europae Imago, Onus, Unio? // The meaning of Europe. Variety and contention within and among nations. B. Strath, and M. Malmborg, af. (eds). Oxford: Berg, 2002.

© Лилия Сазонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2014, № 9 (178)