Глава първа
ФИЛОСОФСКО-ИСТОРИЧЕСКА ДЕКОНСТРУКЦИЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕЯ И ИДЕНТИЧНОСТ

Лилия Сазонова

web | Европейска идентичност...

6. Национално самоопределяне и Европа

Модерното мислене за европейското обединение е свързано с възхода на национализма и принципа за националното самоопределение. След Френската революция и трансформираната роля и авторитет на владетеля и изграждането на гражданско, а не поданическо самосъзнание, което се стреми към реципрочни права и позиция в политиката, се променя парадигмата към европейското обединение. Основен фактор вече не е волята на монарсите да създадат такава континентална общност, която да гарантира мира в Европа, а търсенето на национален суверенитет, идентичност и желание за самоутвърждаване.

Два са основните фактори, които променят перспективата към европейската идея. Първият е свързан с появата на националните държави в Европа. Вторият засяга промените в теоретичния дискурс, в който се търси нов субект на европейското обединение. Раждането на концепцията за националното като такова е важен етап в развитието на дискурса, тъй като се явява референтен термин на "наднационалното"¹. Така рефлексиятa върху националната консолидация създава предпоставка за бъдещето проблематизиране на създаването на обединения от над-национален тип.

Както отбелязва немският философ на историята Козелек (2002: 211-212), секуларизацията дава нов прочит на темата за апокалипсиса и след Френската революция съкращаването на времето, което при Августин, и като цяло при схоластичната мисъл, се задава отвън, от Новото време насам се трансформира в ускорение в конкретни сфери на опита. Така след XVIII век категорията ускоряване обхваща не само овладяването на природата, но и на историята. По-горе представената Кантова теза за морално оправдания и емпирично постижим напредък, експлициран в създаването на справедлива република и мирен международен ред, и увереността на Кондорсе, че дефинирането на “ръководната нишка” на историята позволява да се контролира историческия напредък, намират потвърждение у френските позитивисти. Така при Анри дьо Сен Симон темите за общественото усъвършенстване, историческото ускорение и мирното устройство на света се явяват интегрална част от визията му за европейската интеграция.

От Бентам, който развива идеите си в "Принципи на международното право", насетне тръгва интелектуалната линия на търсене на мирното коекзистиране на европейците посредством извеждане на преден план на разумното обществено мнение. След Френската революция суверенният монарх започва да се измества от суверенния народ, подготвяйки разгръщането на последвалата идеология на национализма и националната идентичност и суверенитет.

Както може да бъде забелязано от изложението на философско-историческия анализ на възгледите за обединението на Европа, умозримите представи - плод на религиозните, хуманистичните или дори практически ориентираните умове на Европа, добиват все по-голяма плътност и конкретни измерения. Рефлектирайки върху предишните теоретични възгледи към проблема, авторите на визии за обединение на континента все по-често започват да отчитат реалните пречки или условия, при които би могъл да протече процесът.

Например Сен Симон експлицира такива препотвърдени от съвременната реалност на европейската интеграция фактори като националните различия, които според него биха възпрепятствали еднаквата скорост на готовността за присъединяването към съюза на европейските държави. По тази причина той, за разлика от предходните автори на проекти за европейско обединение, включва в своя анализ и фактора социална промяна. Сен Симон предполага разположеност във времето и по-скоро еволюционно (постепенно променящ обществените нагласи и приобщаващ европейците), отколкото революционно (еднократно подписан договор) обединение. Той е и един от първите философи, които обосновават създаването на съюза не с външни причини (постигане на мир или съпротива срещу заплаха отвън), а със собствено европейското политическо и икономическо добруване (Велева-Евтимова 2016а). Последното е знак за това, че опозицията свое - чуждо престава да бъде водещ мотив за обединението.

Утвърждаването на национализма през XIX век предлага нови, понякога амбивалентни прочити на европейската идея. Тя може да се демонстрира посредством две емблематични за периода фрази - тази на Мацини за "Европа на нациите" и тезата, застъпвана от Юго, за "Съединени европейски щати"². Основната разлика между двете интерпретации се състои в това, че първата предлага обединението на континента да стане отдолу - от народите, докато втората предвижда централизирана правителствена инициатива, за да се осъществи то.

"Европа на нациите" акцентира върху народния суверенитет и националната идентичност. "Eвропейските щати" от своя страна предполагат делегиране в определена степен на националния суверенитет, но едновременно с това разглеждат европейското обединение като средство за легитимиране на новите национални държави. Според защитниците на европейската консолидация тя е най-ефективната стратегия и гарант за защита на националните интереси. В тази връзка би следвало да бъде спомената реакцията на Баташкото клане от страна на Виктор Юго. Въстанието на българите срещу Османската империя от 1876 година провокира френския мислител още по-убедено да защити идеята за европейска федерация. Обединените европейски щати придобиват ново практическо звучене и необходимост след потушаването на освободителната съпротива, тъй като според Юго създаването на европейска националност, обединено управление и голям братски (европейски) арбитраж би осигурило мира в Европа и би подкрепило борещите се за независимостта си държави (Юго 1896: 191-195). Предложението на френския писател илюстрира как идеята за "Съединени европейски щати", основаващи се на просвещенския космополитизъм, се противопоставя на "Метерниховата система" като визия за европейския ред. За Юго Европейската федеративна република е "установена по право" (вж. Верхофстад 2007: 21) и само чака да се установи в действителност. Подобни схващания обаче нямат сериозен политически отклик и до Втората световна война липсват практическите им импликации.

Политическите обединения на XIX век, реализирани от политическия елит и националната интелигенция на отделните държави, целят интегрирането на масите на национално ниво. Те са насочени към изграждане на национално самосъзнание, а не на европейска идентичност. Отделни представители на определени елити трансцендират ограничеността на националния идеал като хоризонт на изграждането на идентичността на определен етнос или група от етноси. Въпреки това доминиращата нагласа е европейската идея да се разбира като субординирана спрямо реализирането на националния идеал. Причината за доминантния статут на националното пред европейското според Деланти се обяснява с факта, че за разлика от САЩ, в Европа държавната традиция предшества появата на международни норми и институционалното им регламентиране.

Темата за националната и европейската идея предполага разгръщането на динамиката между оценностяването на културно специфичното и претенцията за уникалност на националния наратив срещу наследеното от просвещенския идеал предпочитание към универсалните ценности, което е характерно и за европейския дискурс. За да бъде разбран характера на тази релация, ще бъде отново припомнено казаното в предходния раздел - Просвещението постулира наличието на универсална система от стойности, базирана на Разума, Прогреса и Науката. Като такива те биват въплътени в модерността. Което е още по-важно - по-късно те намират отражение в официалния дискурс на ЕС за универсалните ценности и представляват конститутивен елемент за европейската идентичност.

Въпреки горната бележка за субординацията и дори опозицията между националния и наднационалния дискурс, все пак тази динамика носи по-скоро характера на диалектика, отколкото на противопоставяне, защото "Европа, като въплъщение на християнския хуманистичен идеал на Запада, е закрепена за националната държава, която е агентът на европейската модерност" (Деланти 2004: 104). В тази връзка Деланти дефинира европейската идея като негативно единство на различия, в което по силата на договореността между държавите всяка търси националния си интерес³. Тя придобива нормативна роля като регулативна идея, след като се е "помирила" с национализма. Статутът ѝ на интернационална норма на цивилизацията се институционализира в конгресната система на Концерта на Европа. За националните проекти и власт европейската идея играе координираща роля за международните им отношения - тя става средство за регулиране на конфликтите между националните държави, както и инструмент за по-ефективен контрол на световната сцена. Така тя в качеството си на интернационална норма на цивилизацията допълва сепаратизма и релативизма на културата, представена от националния идеал.

Анализът на динамичната взаимовръзка между националния идеал и европейската идентичност, позволи открояването на една важна специфика на последната - необходимостта въпреки по-глобалния си характер да се съобразява с дефицитите на по-локални политически единици (княжества, империи, национални държави). В този смисъл многократно цитираната ѝ специфика, да се изгражда негативно върху опозицията на чуждото, се явява външна на интенцията ѝ характеристика, генерирана от сепаратистките визии на локалните идентичности, а не неразделна част от нея. В настоящата фаза на реализиране на Общностната идентичност в контекста на ЕС, европейската идентичност за първи път има шанс да надскочи регионалните и тясно националните си субординации, емблематични за предходните наративи. По същността си по-горе въведената федералистка концепция предлага именно такава трансформация на инструменталната функция на европейската идентичност. От антропологична гледна точка проблемът, който очаква да бъде дебатиран, е какво предлага новата по-мащабна европейска идентичност и идентификацията на кое ниво (европейско, национално, регионално) дава по-голяма свобода и е по-значимо от екзистенциална⁴ гледна точка за европейския гражданин.

БЕЛЕЖКИ

1. Терминът "наднационално" следва да бъде пояснен. За един от "бащите" на европейската интеграция - Хаас, наднационалността (supranationality) се използва за първи път, за да се обозначи природата на Европейската общност за въглища и стомана и в по-малка степен по отношение на Европейската икономическа общност и Евратом. Според него изковаването на термина е било необходимо на основателите на трите институции, за да обозначат едновременно, че те все още нямат федерален характер, но и че това е цел, която те се надявали да постигнат с времето. Хаас дава пример за липсата на консенсус при използвамето на термина, като се позовава, от една страна, на Аденауер, според когото наднационалното е "модерният антидот на национализма, суверенността и егоизма", а от друга - на Мейсън - холандският министър на икономиката от онова време, който счита, че то е "правното тяло на пре-федерална структура" (Хаас 1958: 13). Хаас заключава, че наднационалното означава съществуването на правителствени власти, които стоят по-близо до архетипа на федерацията, от този на междуправителствената организация, но въпреки това не са идентични с федералните структури (вж. Хаас 1958: 13). [обратно]

2. С Виктор Юго се свързва и самото създаване на наименованието "Съединени европейски щати" по аналогия на Съединените американски щати. [обратно]

3. Тук е възможна препратка "единството на различия" към девиза на ЕС "Единни в многообразието", който в този контекст декодира "единността" не като еднаквост, а като осъзната необходимост от консенсус въпреки различните визии и интереси. [обратно]

4. Хабермас например в "Постнационалната констелация" (Хабермас 2004) ще включи социалната грижа в екзистенциалната проблематика и ще направи извода, че социалната държава е изчерпала възможностите си в контекста на глобалния капитал и сега тази социална функция може да бъде поета на наднационално или европейско институционално равнище. [обратно]

© Лилия Сазонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2018
Лилия Сазонова. Европейска идентичност: дискурсивно или екзистенциално? Варна: LiterNet, 2018