Глава трета
ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ КАТО ПРОЕКТ И КАТО ВЛАСТОВИ ДИСКУРС

Лилия Сазонова

web | Европейска идентичност...

3. Европейската идентичност и Другите. Публична сфера

Екзистенциалното може да бъде интерпретирано и негативно - за Ото Болнов то е съществуването, което остава, когато на човек бива отнето всичко. В настоящото изследване обаче предвид спецификата на европейската идентичност, се възприема разбирането на Хайдегер и Сартр, според които екзистенциалното надхвърля солипсистката онтологична самота и е обвързано с проблема за другите.

В тази връзка за Хайдегер човешката екзистенция е и "захвърленост", положеност, ситуираност в света. Тя се разкрива като "грижа", като "загриженост"¹. Но това не е грижа в обичайния смисъл на думата (загриженост за някого), а е едно определено отношение, което Бъденето-ето-на винаги има, когато е в света. В този свят то среща Другите - те също са Бъдене-ето-на, а не вещи, с които да боравим (Хайдегер 2005: 99). Хайдегер твърди: "Светът на Бъденето-ето-на е свят-с (съвместен свят, Mitwelt, б.пр.). В-Битието е Бъдене-с-други. Вътре-световото Бъдене-само-по-себе-си на същите е Бъдене-ето-на-с" (Хайдегер 2005: 98). Другите са Бъдене-ето-на, но те са също и Бъдене-ето-на-с (Mitdasein). Така се оказва, че в самото естество на Бъденето-ето-на е да среща Другите в света. Дори и да е само, изолирано, да не се нуждае от тях или да смята, че може и без тях, Бъденето-ето-на отново попада в модус на Бъдене-с (Mitsein) (Хайдегер 2005: 100). Това съвместно битие с другите е незаличима характеристика на Бъденето-ето-на в света.²

Проблемът за другия се разглежда и от Едмунд Хусерл, според когото трансценденталният Аз влиза в общо интерсубективно поле с другите Азове. Но докато при бащата на феноменологията тези "други" не се явяват емпирични и не притежават онтическа конкретност, при Сартр другият е не само абстрактен, вероятен, но е и реално битие-за себе-си, което се явява и обект, и субект за мен, доколкото също ме обективира с погледа си, отчуждава субективността ми (Сартр 1994б: 68-97). Според Сартр човешкото битие има характер на проект, доколкото човек като действащо същество може да си поставя цели и да действа за постигането им. Реализирайки своя проект, човек разполага със свободата да избира целите си, но се среща и с несвободата, зададена от лимитите на неговите действия. Това обуславя ограничеността на човешкото съществуване - освен от природния свят (условията никога не са изчерпателно резултат от неговите действия) и от взаимодействието му с другите хора. Това са двупосочни отношения - другият децентрализира вселената ми, доколкото посредством обективиращата роля, която има спрямо мен като субект, в определена степен се явява радикално отрицание на моя опит. Но заедно с това той е също и предмет за мен (Сартр 1994б: 59-60). Така, от една страна, конфликтността на срещата ми с другия е свързана с факта, че моята воля-проект свършва там, където започва чуждият воля-проект. От друга страна обаче, за Сартр човек се нуждае от другия, за да схване напълно всички структури на своето битие - другият ме конституира въз основа на нов вид битие-за-другия (Сартр 1994б: 32), той "се явява като необходим за конституцията на самото ми аз" (Сартр 1994б: 25). В същата парадигма Цветан Тодоров ще репликира Шопенхауеровото твърдение, че "всеки живее преди всичко в собствената си кожа, а не в очите на другите" (Шопенхауер) и ще заяви: "може би човекът наистина живее преди всичко в кожата си, но той започва да съществува едва чрез погледа на другия; без съществуване обаче самият живот изгасва" (Тодоров 1998: 66). Взаимодействието с другия се характеризира и като сътрудничество, доколкото обитавайки общ свят с другите хора, човек не може да реализира целите си без тях.

Дискутираната от Сартр конститутивна роля на другия в онтологически план има съвсем конкретни политически измерения в рамките на Европейския съюз. В рамките на представената в предходната глава дискусия върху релацията "свое - чуждо" беше изведена тезата, че европейската идентичност се конструира не толкова срещу, колкото във взаимодействие с другия (разбиран като европейски друг). В тази връзка Бо Страт твърди, че условието за формиране на европейска политическа култура е трансформацията на разногласията в компромиси чрез символична координация на норми и ценности и установяването на институционални договорености за това, как да се разрешават потенциалните конфликти (Страт 2000: 17).

Вплитането на принципа на многообразието и зачитането на различието в европейската идентичност, както и конструирането ѝ като основана върху диалогичното отношение към другите, указва безкрайната ѝ проективност в смисъл на невъзможност да застине в самотъждествеността на някаква (самодостатъчна) същност. Конструирането ѝ като многопластова, незавършена и предполагаща различието позволява да бъде интерпретирана като разгръщаща се подобно на Сартровото битие-за-себе-си. Това имплицитно (по дефиниция) вложено в идеята за такава идентичност непрестанно трансцендиране към другостта - вътре в мен като европеец, но и по отношение на другите, различни от мен европейци, я прави съществуваща (а не същностна) и изразява нейното екзистенциално измерение.

На онтологично ниво проектирането (Entwurf, Хайдегер) или "нахвърлянето" не е акт на самотното ни съществуване. Свободното ни самополагане в света и избор сред възможностите е свързано с проектите на другите, с които съ-съществуваме и си сътрудничим. Онтологията на човека е да е отворено към света, времево, езиково същество. За да бъде възможно самополагането с другите, е необходимо да се разбираме с тях, което от своя страна предполага наличието на "медиума на езика". Бидейки свободно проектиращо се съществуване, което, както беше посочено, според Сартр може да целеполага, човек влиза в диалог с другите чрез езика и възможността си за действие.

Езикът е медиум, който служи за разбиране, чрез него действащите координират своите действия, преследвайки свои цели. Според Юрген Хабермас телеологическата структура е обичайна за всички видове действия. В тази връзка той разграничава четири модела на действие, представящи различен тип отношение към езика: стратегически, нормативно регулирано, драматургично и комуникативно действие. Характерно за стратегическия модел е, че участниците в комуникацията чрез езика се опитват да повлияят на вярванията на другия. Според нормативния модел езикът предава културни ценности и носи консенсус, който просто се възпроизвежда чрез всеки следващ акт на разбиране. При третия - драматургически модел на действието езикът е средство за себепредставяне - езикът е сведен до естетическите форми на изразяване. Макар последните два да приемат, че е нужно формирането на консенсус между участниците във взаимодействието, и трите вида схващат езика едностранчиво.

Според Хабермас "Само комуникативният модел на действието предпоставя езика като медиум за непрекъсната (uncurtailed) комуникация, където говорители и слушатели, извън контекста на техния предварително интепретиран жизнен свят, се отнасят едновременно към неща в обективния, социалния и субективния свят, за да договорят общи дефиниции на ситуацията" (Хабермас 1984: 94-95). Хабермас въвежда понятията за комуникативна рационалност и комуникативно действие във връзка с извършващата се според него във философията смяна на парадигмата от центрирания върху субекта разум към комуникативния разум³. Новата парадигма - тази на комуникативната рационалност, поставя ударение не толкова върху успешността или целенасочеността на действието (идея, характерна за предишната парадигма), а върху извършването му в рамките на дадено взаимодействие между две или повече лица, които установяват междуличностни отношения: участниците в комуникативното действие "търсят постигане на разбиране за ситуацията на действието и за техните планове на действие, за да могат да координират действията си чрез съгласие. Централното понятие за интерпретация се отнася на първо място до договарянето на дефиниция за ситуацията, която (дефиниция - б.м.,Л.С.) се нуждае от консенсус" (Хабермас 1984: 86)⁴.

В рамките на теорията за комуникативното действие един човек може да бъде наречен рационален, не само ако той е в състояние да предложи някакво твърдение и, ако бива критикуван, да предложи доказателство за него, но и ако той следва установена норма и е способен да оправдае действието си чрез изясняване на дадена ситуация с оглед на легитимните очаквания (Хабермас 1984: 15). Какво се случва, когато двама или повече души не успяват да постигнат съгласие в процеса на комуникация? Тогава, според Хабермас, трябва да се даде път на аргументацията - тя прави възможно продължаването на комуникацията, когато ежедневната рутина вече не може да помогне, а все още не се е стигнало да прякото или стратегическо използване на сила (Хабермас 1984: 17).

Тук немският философ въвежда и своето разбиране за дискурс - теоретичният дискурс е "формата на аргументация, в която биват тематизирани противоречащи си претенции за истинност"; в практическия дискурс ние можем да проверим дали една норма на действието може да бъде обективно обоснована (Хабермас 1984: 19). За да има дискурс обаче, участниците в него трябва да са сигурни, че ще бъде постигнато рационално мотивирано съгласие - при идеалното условие, че дискурсът ще продължава достатъчно дълго и открито (Хабермас 1984: 42).

Дотук беше представено екзистенциалното измерение при конструирането на европейска идентичност като процес на лично проектиране на европейския гражданин, съвместно с другите европейци в общо (европейско) жизнено пространство. За да бъде разбран този процес на непрестанно взаимно договаряне между представителите на различни културни общности в Европа посредством някакъв вид комуникативно действие, следва да се хвърли светлина върху възможността за създаване на обща демократична публична сфера, където да се реализира то. В тази линия на разсъждения Бо Страт, следвайки Чарлс-Тейлъровата теза за конструирането на мултикултурната идентичност в "пазарлък" с другия, заявява, че европейската интеграция не следва с необходимост от някаква вътрешна кохерентност на културните кодове. Европейската идентичност не е и резултат от необходима историческа телеология. Тя представлява по-скоро прагматичен процес на преговор и е възможна като резултат от изграждането на европейско публично пространство, в което оспорването и пренаписването на социалните и политически договори е правило.

Сходно е виждането на Хабермас за публичната сфера. Според него тя не е само необходимо условие за демократичен съюз като ЕС, но и ключова институция, в която посредством комуникация да се развие споделено чувство за принадлежност към европейската общност. В тази връзка Европейската конституция според Хабермас е значима не само по отношение на извеждането на нов етап на развитието на Европа като политическа общност, но и на създаването на европейско гражданско общество, обща публична сфера и споделена политическа култура (Хабермас 2001: 16-21). Според формулираната от Медрано дефиниция на понятието "публична сфера", то е "политическо пространство за обсъждане, в което участва както правителството, така и гражданското общество. То осигурява политическа информация на гражданите, като представлява и канал за комуникация, който гражданите могат да използват, за да упражняват влияние върху правителството си" (Медрано 2009: 91). Според него в съвременните общества се приема, че съществува публична сфера, когато е налице поне минимална свобода на словото, позволяваща политически дебат чрез медиите.

Създаването на европейска публична сфера би спомогнало процеса на комуникация и договаряне между гражданите, както и възможността им да участват в създаването на подпомагащо реализирането на личните им и колективни проекти европейско пространство. Ако това ново, наднационално ниво на обществена организация осигурява по-големи възможности за екзистенциалното им проектиране и разгръщането на жизнените им планове, то би могло спонтанно да доведе и до осъзнаването и себеизразяването на гражданите през европейската им идентичност.

Доколко може да се говори за европеизиране на публичната сфера и реално припознаване на гражданите на ЕС като европейци? Хабермас определя февруари 2003 г., когато се организират масови демонстрации в различни градове в Европа срещу войната в Ирак, като датата на раждане на европейската публична сфера (Хабермас, Дерида 2005: 4). Организираното от Веслер изследване за транснационализирането на публичната сфера подкрепя с емпирични доказателства подобна теза, свидетелствайки за зараждаща се европейска публична сфера и идентичност. Изследването отчита, че по време на военните конфликти в Косово и Ирак, дебатът "за" или "против" военна интервенция на ЕС провокира въпроса "Kои сме ние?" у европейците. В отговор, за да се легитимира или делегитимира употребата на сила, се забелязва тенденция в медийното пространство да се търси идентификация с европейските ценности и опитност наравно с тези на съответната национална държава (Веслер, Петерс, Брюгеман и др. 2008: 96-130).

В тази връзка в академичното пространство са се обособили две тенденции. Според първата от тях е малко вероятно да се появи ефективно действаща европейска публична сфера⁵. Причините за това са две. От една страна, гражданите на ЕС са слабо заинтересовани да участват или търсят информация относно Съюза, тъй като не разполагат с възможността да избират свои представители с реална изпълнителна власт в ЕС. По този начин евентуалната информация в медиите по тези въпроси има второстепенна функция по отношение на политическото участие на гражданите и не представлява голям интерес за тях. От друга страна, ангажираните с изпълнителни функции органи на Съюза също не са силно мотивирани да търсят контакт с хората посредством медиите, тъй като изборът им не е пряко зависим от тях (не в степента, в която това е валидно за националните органи на властта).

Другата тенденция е представлявана от застъпниците на теорията за демократичния функционализъм (вж. Тренц, Едер 2004: 5-25). Според тази перспектива се наблюдава самозараждащо се европейско публично пространство като естествен резултат от интеракцията между наднационалните институции и европейските граждани. Възприемчивите към обратната връзка със широките маси европейски политически актьори автоматично нанасят корекции на политиките, които не получават обществена подкрепа, и включват обществените предложения в своята дейност. За да се илюстрира тази теза, се посочва примерът с негативните референдуми срещу Европейската конституция, които бяха взети предвид и станаха причина както за по-бавното темпо, с което се придвижи процесът, така и за трансформации в самото съдържание на документа.

И двете споменати по-горе гледни точки страдат от невъзможността си да бъдат емпирично доказани в достатъчно висока степен. По тази причина в книгата се възприема трета, значително по-интегративна теза, според която развиването на транснационално публично пространство в Европа не е нито невъзможно, нито се случва автоматично, а представлява непредвидим и синергитичен процес, който изисква взаимодействие на три елемента⁶. Факторите, които участват в изграждането на транснационална консолидация са обществената нужда от информация и заинтересоваността на гражданите от политическо участие, готовността на политическите актьори на европейско ниво да комуникират с гражданите политическите планове и стратегии, активното посредничество от страна на медиите и предоставянето на информация за работата на институциите, с помощта на която гражданите да формират отношение към политиките.

Медиите имат ключова роля на медиатор в този процес на диалогизиране или поне отваряне за по-голяма комуникация между представители на различни групи, формиращи европейското пространство - неправителствени организации, правителствени структури на националните държави, европейски институции, бизнес корпорации, академични колективи и т.н. Когато се реферира ролята на медиите при формиране на общо публично пространство в Европа, могат да се диференцират два аспекта. На първо място, това са медиите, които по дефиниция са създадени, за да дискутират директно европейската тематика (например разгледаният по-долу телевизионен канал Евронюз, Euronews). Вторият аспект може да бъде проследен посредством степента, в която европейската проблематика е включена в съдържанието на националните медии по принцип. По-долу се разглеждат в по-големи детайли тези две страни на участието на медиите в създаване на европейско публично пространство.

Могат да бъдат разграничени няколко типа медии в зависимост от отношението им към транснационализма и обхвата на публика отвъд националните предели, която търсят - национални с транснационална мисия, международни, паневропейски и глобални⁷. Докато първите две се реализират за целите на една или повече национални държави (насърчаване на дадена национална идея отвъд границата на държавата, коопериране между национални държави с цел по-добро разбиране на принадлежащите им нации и т.н.), вторите две са постнационални по своя характер. За целите на настоящото изследване един от тези видове медии представлява особен интерес в качеството си на целящ да адресира конкретно европейската публика. Това са паневропейските медии. Все пак следва да бъде отбелязано, че в реалността принадлежността на медиите към една от подгрупите не е статичен факт, а подлежи на промени. Например телевизионният канал АРТЕ (ARTE), който започва като френско-германско сътрудничество с цел подобряване на комуникацията между двете държави през 1991 г., понастоящем има десетки асоциирани партньори в цяла Европа, като с това реализира трансформация от статута си на международен канал към този на паневропейска медия.

Макар паневропейските медии да могат да бъдат дефинирани в географско отношение и като покриващи държавите от т.нар. "Голяма Европа" на Съвета на Европа, вниманието ще се фокусира върху тези медии, които са специфично насочени към гражданите на ЕС. Такива са Euroactive, The European, Euronews, European agenda, the European Voice и др. Подобно на причините, довели до появата на Европейската общност, създаването на медии, които да адресират европейската публика, има икономическа и политическа мотивация. Икономическият стимул е свързан с интересите от страна на Медийните корпорации и ЕС да изградят Европейски медиен пазар, способен да се конкурира и на глобално ниво. Политическите съображения за създаване на паневропейски печатни и електронни медии целят интегрирането на гражданите в общо публично пространство и насърчаването на чувство за принадлежност към ЕС (Европейска комисия 2005). Гореспоменатият седмичник The European например се провъзгласява за първия национален европейски вестник, което директно реферира идеята за създаване на европейска нация. Другите медии, дебатиращи европейските въпроси, се придържат към по-балансирана и близо до официалния дискурс на ЕС позиция.

Прави впечатление, че първоначалната амбиция, заявена от собствениците на тези издания, често се разминава с реалния интерес и готовност от страна на европейската публика за такава транснационална медия. Така например The European е замислен от създателя му Робърт Максуел като триезичен (английски, френски, немски) ежедневник с над 650 000 тираж. Продажбите му са значително по-ниски и в крайна сметка вестникът остава седмичник, списван само на английски език, с тираж около 180 000, повече от половината от който - във Великобритания (Кюсак 2008). Емблематична е съдбата на този британски седмичник, който в крайна сметка просъществува от 1990 до 1998 година, като след 1992 година той бива купен от друг инвеститор, който по същество стеснява обхвата на дейността му, като я преориентира към бизнес общността.

Другият, ориентиран към създаването на публика с европейско самосъзнание, вестник - European Voice, претендира да бъде единственото независимо издание от този тип. Трябва да бъде отчетено, че той представлява мощен комуникативен ресурс за Брюкселската администрация, информиращ служителите в ЕС, лобисти, кореспонденти в Брюксел, политически експерти и т.н. В същото време обаче неговият обхват е ограничен. Тиражът му от 15 600 (цит. по Веслер, Петерс, Брюгман и др. 2008: 87) седмично подсказва, че той адресира една относително малка елитарна комуникативна общност и за момента не достига до европейското население в по-голям мащаб⁸.

Своеобразен позитивен пример за противното представляват другите две паневропейски медии - телевизионният канал Euronews и медията Euroactiv. Вече повече от две десетилетия, откакто са създадени, те набират все по-голяма популярност и реализират по-пряко целта за изграждане на общоевропейско пространство за комуникация. Идеята за откриването на канала и значителна част от субсидирането му идват от страна на Комисията след разочароващите резултати по време на Европейските парламентарни избори през 1984 г. Както отбелязва Крис Шор, Европейската институция привижда възможност посредством това "споделено" многоезично аудиовизуално средство за информация да насърчи създаването на "споделена" европейска идентичност (Шор 2000). Интерес в това отношение представлява рубриката на Euronews "Без коментар" (No Comment), която представя новини само чрез картина без вербални (аудио или писмени) коментари, като с това реализира своеобразен визуален "мост", свързващ многоезичната европейска публика.

След този кратък преглед на ролята на медиите при формиране на европейска публична сфера следва да се придаде по-голяма дълбочина на изследването и да се проследи в каква степен може да се говори за европеизиране на публичната сфера и за поява на европейска колективна идентичност.

На базата на извършения от тях контент анализ на няколко национални медии в ЕС и две изследвания на случай (case study) авторите на изследването "Транснационализация на публичната сфера" заключават, че след 80-те години на XX век се наблюдава структурна трансформация на публичния дискурс по отношение на политиките и институциите на ЕС, които добиват значително по-голяма популярност⁹. Те разграничават два типа европеизация на публичната сфера - вертикална и хоризонтална.

Вертикалната европеизация представлява медийният мониторинг на управлението в ЕС. Покачващата се стабилна тенденция по отразяване работата на централизираните институции подпомага конвергенцията на дискурсите на национално ниво (създаването на единен (европейски) дискурс). Важно е да се отбележи, че става дума за европеизация на публичната сфера, а не по-общо за транснационализация, защото реферирането на други не специфично европейски транснационални институции като НАТО, ОССЕ и т.н. не отбелязва покачване в изследването.¹⁰

В същото време авторите на изследването забелязват, че макар европейското управление да е често отразявано в националните медии, последните се фокусират върху резултатите от взетите решения в ЕС, без да представят ранните етапи от правенето на политики, когато евентуална публична дискусия в страните-членки все още би могла да повлияе хода на правенето на политики (Веслер, Петерс, Брюгеман и др. 2008: 186). В допълнение се отбелязва, че макар да привличат вниманието на националните медии, европейските институции не съумяват да излъчат влиятелни говорители в публичния дебат и така остават пасивен обект, а не субект на дискурса. Този специфичен "комуникационен дефицит" се обяснява и с относителната затвореност на институциите, които биват отразявани, но чиито представители рядко влизат в реален диалог с гражданите. Такъв тип едностранно представяне на работата на институциите без предварителен процес на обсъждане на политиките в публичното пространство е в ущърб както на гражданите, които стават пасивни наблюдатели на политиките, а не участници в тях, така обаче и на самите европейски институции, които, нямайки собствен глас в публичното пространство, разчитат на легитимация предимно от местните медии.

Според авторите на изследването за разлика от тази относително по-добре документирана и функционираща вертикална европеизация, хоризонталната се характеризира със стагнация и стратификация. За да се оцени хоризонталната дискурсивна европеизация, се изследва степента на комуникационна свързаност между националните публични сфери на страните-членки, а не това как проследяват или тълкуват общи за тях теми, които обаче са зададени или произтичат от определени централизирани европейски политики. Така, за разлика от вертикалната, хоризонталната европеизация отмерва реалното наличие на европейска свързаност и комуникация не с центъра Брюксел, а с останалите страни-членки. Отчитането на степента, в която публичните сфери на страните-членки образуват един общ дискурс, става на базата на два критерия. На първо място, това е степента на "взаимно наблюдение" и интерес, които се забелязват между отделните национални публични сфери - например дали други европейски страни стават основна тема на статии в дадена национална медия. Вторият критерий е "дискурсивният обмен" на опит, мнения, идеи от една страна-членка към друга (например цитирания или интервюта с представители на друга европейска държава).

Цялостният извод от изследването е, че до момента националните публични дискурси в Европа проявяват само сегментирана европеизация и не може още да се говори за ясно изявено единно европейско пространство на комуникация. Изключение представлява изследването на случай за легитимността на военните интервенции (Ирак, Косово), което дава сведения за хоризонтална транснационализация на публичната сфера. Това, което е от особено значение за настоящото изследване, е да се отбележи, че е възможно двете нива на европеизиране на дискурсите - хоризонтално и вертикално, да се отнесат съответно към екзистенциалното и властово дискурсивно конструиране на европейска идентичност.

След като беше представена дискурсивната интеграция като част от изграждането на европейската публична сфера, следва да се отдели внимание и на колективната идентификация. Веслер и изследователският му колектив проследяват степента ѝ на разпространение посредством три индикатора. На първо място, това е признаването в публичното пространство на европейски колектив ("европейците"). Дори когато се реферира негативно, употребата му говори, че такъв топос съществува в публичния дискурс. От изследването става видно, че отнасяне към "европейците" съществува в публичното пространство и бавно набира скорост - ако през 1982 г. се употребява само в 6 процента от всички споменавани колективи, през 2003 г. се покачва на малко над 10 процента. Тази тенденция се запазва стабилна за разлика от отнасянията към други групи като "комунистите", "мюсюлманите" или "Запада", честотата на чиято употреба следва развоя на световната политика.

Вторият лингвистичен индикатор за наличие на колективна идентичност е използването на изрази, указващи принадлежност (например "ние, европейците"). Предпоставката тук е, че ако някой използва местоимението "ние", това вече е перспектива на участващ в, а не просто на безпристрастен наблюдател на съществуваща общност. Изводът, който се налага от контент-анализа, е, че има слабо нарастване на употребата на такива демонстриращи чувство на принадлежност към Европа изрази - от под 1 процент през 1982 г. до 5 процента през 2003 г. Според авторите, ако се сравни с идентифицирането с определена нация, което съставлява 40 процента от "ние"-споменаванията, може да се изведе, че все още е трудно за говорителите в елитния публичен дискурс на качествените вестници да се идентифицират през формулата "ние, транснационалният колектив", а следователно същото важи и за европейските граждани.

На базата на представеното изследване на транснационализирането на публичните сфери, се налага цялостният извод, че единствено ако се преодолее сегментираният характер на европеизацията, има възможност за развиване на всестранен европейски дискурс, който да може да задоволи нормативните очаквания, с които е натоварен терминът "публична сфера". Въпреки че европейското управление е предмет на обществено внимание, няма знаци за създаване на общ дискурс, нито за развиване на видимо чувство за принадлежност към една комуникативна общност в Европа - дискурсивната интеграция изглежда вторичен продукт от рутинната селекция на теми, осъществявана от националните медии, а не на реално осъзнаване на взаимообвързаността на всекидневието на гражданите¹¹. Ако може да се говори за скромна поява на идентичност в публичните дискурси, то тя е по линия на посрещането на общи значими за европейците проблеми - дискусията за генно модифицираните храни, за военни интервенции и т.н. Така, макар да съществуват индикации за зараждаща се европейска идентичност в публичната сфера, нейното ниво е все още твърде ниско, за да показва съществена трансформация на публичните идентичности.

БЕЛЕЖКИ

1. Иванка Райнова отбелязва взаимовръзката между битието на Dasein и грижата, загрижеността: "…Хайдегер пояснява, че екс-истенция означава, както отвор (интенция към битието), така (доколкото е систенция) и положеност в битието, "захвърленост". Именно инсистенцията (Instaendigkeit) дава възможност да се разберат екстатичните му особености и фундаментални структури, каквито са грижата и битието-за-смъртта. Загрижен може да бъде само човекът, ситуиран в света, чиято телесност и ограниченост фиксират неговата смъртност (...) Тоест предметният свят и животните са налични, но те не екзистират, те нямат съзнание за битуващото и за неговия битиен смисъл, битието не им се разкрива" (Райнова 1993: 56-57). [обратно]

2. Тук Хайдегер говори за обгрижване (Fürsorgen), което според него има два различни модуса: 1. Да се избавя другият от грижата и да се поставя на мястото му в погрижването; тук другият може да стане завсим и подвластен; 2. Обгрижване, което изскача пред другия в екзистентното му Можене-да-бъде, не за да го избави от грижата, а за да му я върне като такава (Хайдегер 2005: 101). [обратно]

3. "Центрираният върху субекта разум вижда своите измерения в критериите за истината и успеха, регулиращи отношенията на познаващия и действащ целенасочено човек със света на възможните обекти или състояния на нещата. Започнем ли обаче да схващаме знанието като комуникативно опосредено, рационалността се измерва със способността на вменяемите участници в комуникативното взаимодействие да се ориентират по претенциите за валидност, целящи интерсубективно признаване" (Хабермас 1999: 327). [обратно]

4. В дефинирането на понятието си за действие немският философ е повлиян в силна степен от близките до американския прагматизъм философи Джордж Х. Мийд и особено Джон Дюи: "Едно целенасочено действие може да бъде рационално само ако действащият задоволява условията, необходими за реализиране на неговото намерение да се намеси успешно в света" (Хабермас 1984: 11). [обратно]

5. За повече информация виж Герхардс 2001. [обратно]

6. Тезата е предложена от Брюгеман и Шулц-Форберг (Веслер, Петерс, Брюгеман и др. 2008: 189). [обратно]

7. Типологията е използвана от Брюгеман и Шулц-Форберг (Веслер, Петерс, Брюгеман и др. 2008: 81-84). [обратно]

8. През декември 2014 г. вестникът European voice става част от американската медия Politico и се преименува на Politico Europe. [обратно]

9. Изследването им се базира върху една репрезентивна селекция на водещи медии от 5 държави в ЕС (Франция, Германия, Дания, Великобритания, Австрия). То не обхваща таблоиди и телевизията и следователно не може да се установи със сигурност дали направените в него заключения са валидни за широката публика или се свеждат до кръга от читатели на анализираните водещи печатни издания. Както заявяват авторите на изследването, тъй като елитни печатни издания изявяват по-силен интерес към международните отношения, отколкото другите медии, е възможно показваната от тях тенденция към транснационализация и в частност европеизация на дискурсите, да е засилена в сравнение със средно-присъщата на населението в страните-членки. Друго ограничение на изследването е, че не включва източноевропейските страни. [обратно]

10. В същото време броят на статиите, посветени на националните политики, не се повлиява през изследвания период - около 33 процента от всички статии в националните медии. За сравнение, материалите, отразяващи политиките на ЕС, въпреки тенденцията по европеизиране на дискурса съставляват около 5 процента (Веслер, Петерс, Брюгеман и др. 2008: 42). [обратно]

11. Следва да се спомене, че изследването обхваща периода от 1982 до 2003 година, а след това се случват важни конституционални промени в ЕС, които засилват взаимообвързаността на страните-членки. През 2003 г. се въвежда еврото, с което европейската идея навлиза в ежедневието на европейците и това, което до този момент е било предимно в компетенциите на политическите елити в Европа, става неизменна част от всекидневието и експлицитен (екзистенциален) проблем за европейските граждани. [обратно]

© Лилия Сазонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2018
Лилия Сазонова. Европейска идентичност: дискурсивно или екзистенциално? Варна: LiterNet, 2018