ЗА ПОЕТИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ТЕОДОР ХРИСТОВ

Кирил Попов

web

В истината на латинската мъдрост "Vita brevis, ars longa" вечността на изкуството е в неговата непреходност и репродуктивност на нови идеи. Тази убеденост ни внушава и второто издание на стихосбирката "Нощта на моя ден" от поета, писателя и философа Теодор Христов - с нея той застана пред олтара на съвременната българска поезия. Допълнено от неговата майка, Гергина Христова, с непубликувани стихотворения. Паметното издание е по повод на изтеклите десет години от неочакваното преминаване на младия поет в непознатите измерения на отвъдни светове (1969-2007). Колкото по-малко години ни отдалечават от злощастния край на изкушен от изкуството човек, толкова по-прискърбно е тълкуването на неговия живот и творчество. Десет години ще поставят началото на забравата, ако е реч на делнично природосъобразно съществуване. Но този отрязък от време винаги ще означава възкресение и вливане в духовната съкровищница на своя народ на поетичното завещание от надарен свише творец.

От любознателното вчувстване в "Нощта на моя ден", както и от персуасивните отзиви за Теодор Христов и неговото изкуство става ясно, че го възприемаме така, както четем евангелие - със свещенодействие и душевен смут. Но и с възхищение - поетът ни спира при ценности на живота, обвеяни с нов смисъл и значение, с вапцаровска яснота и дебеляновска носталгичност. В тази мнемонично-меланхолична симбиоза рефлектира творческото амплоа на Теодор Христов, неговата искреност и смайваща за възрастта на поета ерудиция, креативност и будуване в изкуството. Будното съзнание, самовглъбеното романтично обагрено вживяване в различни творчески светове довеждат поета до смели и провокативни на остроумие форми на пародия. Този капризно изтънчен похват се обективира у поета като деликатна и остроумна шега, като аналитична мимикрия, непощадяваща имена на известни творци.

Възхищава ни човешката и творческа несравнимост на Теодор Христов, неговата вродена изтънченост, любознание, интелектуална и емоционална извисеност: крехкостта в целомъдрието му, безпощадно искрения му поглед:

Видях, че слънцето не е око на Бога.
Видях, че всеки е предател.
Видях, че гарваните могат
сълзи да пият от очите на мечтател.

("Нощта на моя ден")

Стихът е увенчан с пълнозвучна убеденост за пренаселения със зло свят чрез нетривиално трикратно анафорично повторение. Привличат ни страстно общочовешките идеи в наситената с човечност поезия на Теодор Христов. В това поетично пространство се усеща раздвоението на поета между безнадеждната истина за реалния свят с тлеещата в него жалост, просветваща в черния "Всемир студен" любов, от една страна, и от друга, с изпълнената с мечти и слънце лирична душа:

И нека синьо е небето до насита.
И вятърът на свободата да ме вземе,
с крилете си, които бързо литват
към светлината приказна, неземна.

("Изстрадалото слънце в мен")

Съдържащите се и във второто издание на стихосбирката лирични "изповеди", послания са богати на авторефлексии, на противопоставими асоциации, а не толкова и не единствено на истини от строго екзистенциално естество. От фрагментарните поетични изблици полъхва аурата на пластическата и символно обагрена сензитивност. Контактът на поета с живата реалност не е нито фриволен, нито излишно фамилиарен, нещо повече дори - пронизан е от отношение за идиолатрично самопознание, в най-радикалния смисъл на понятието. Вече съм умълвил, че директно и констативно този поет се налага в читателската рецепция като феноменално съчетание от Homo Sapiens и Homo Ludens. Тази рядко срещана симбиоза от мъдрост и артистизъм напомня възрастово и в творчески паралел великия автор на "De profundis" Оскар Уайлд.

Още в зората на своето рано прекъснато развитие Теодор Христов обединява в стихотворенията си взаимно изключващи се понятия, а до голяма степен незавършеността и нарушеният вътрешен ритъм на някои от стихотворенията изразяват усилията на твореца да постигне образна и смислова пълнота на своя замисъл. Оттук е и усещането за флуктуации и фрагментарност в стихотворенията.

Няма ги, няма ги вече.
Нощта не ги преви.
На гроба ми ще светят вечер
сините треви.

("Сините треви")

В по-голямата част от стихотворното наследство на Теодор Христов реалността и фантазията са равнопоставени като компоненти в стихотворното пространство. Различната степен на конкретност върви с импресионистично сътворени, безплътни образи на външния и вътрешен свят на поета. Особено съзвучни на тези насочени към абстрактен илюзионизъм стихотворения са графичните илюстрации на американизирания български художник доцент Василен Васевски от Чикаго: щрихирани суперматично в духа на Казимир Малевич пулсации от антропологично естество или от трепетна материя. Наситени с усещане за аритмия и за невъзможност от директни асоциации с познати ни форми от обективното съществуване. Както и с обагрената в изтляващи цветове корица на книгата големият художник и писател е постигнал паралелен израз на поетична условност в преливането на текст в образ и обратно...

Теодор Христов е алергичен към баналната социологизация, макар че винаги основава своите лирични интерпретации на дихотомията "изкуство - живот". Може би точно поради това се домогва с лекота до дионисиевското олицетворение на песенното съзвучие:

Поезията е изпято вино,
поръчано от небесата,
тя кара да лети главата
от радост неизвестна, свята.

("Поезията")

Срещат се и изваяни в хелиостатична и звездолатрична тоналност стихове - "Звездите са неспокойни/ в своята самота./ Ала трепка безспир, неуморно/ Великата свобода".

Много често земен и отвъден живот в тази поезия са противопоставени в билатерална симетрия, това обогатява поетичния мотив с естествено вградени в него исторически, митологични внушения с оптимистичен финал: "И ще се усмихна на света щастлив" ("Бял гълъб"). Прославящ възторжено живота, поетът не освобождава този ключов образ от меланхолични обертонове на преходност и обреченост: "О, животе, с дъх на люляци/ ще те зърна ли пак"... За почитателите на боголюбивия поет остава великото примирение с вечната преходност. Остават живи и след физическата си смърт само онези, които са се доближили до Бога и съвършенството, завещалите на живите всепобеждаващото всяка тленност свое лично честно творчество. Сега и завинаги неосъщественият до край поет Теодор Христов ще живее в душите, сърцата и умовете ни като надрасъл далече в бъдещето своето време ярък антидогматик, млад и възторжен реформатор на човешкото съществуване.

АМИН!

© Кирил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.08.2017, № 8 (213)