ЗА "ЩЕ ЧАКАМ ДЪГАТА" ОТ ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

Кирил Попов

web

И в областта на литературата и литературната критика като изкуство има запомнящи се истини, минаващи през фактите или през своята трансформация и осмислящото ги съзнание, които запомняме като универсално значими. На зададен й въпрос как се е борила срещу зоилите, Елисавета Багряна отвръща - с повече труд и творчество. Другата истина е в практиката на флагмана на българската критика Владимир Василев, превърнал "Златорог" в надежден творчески заслон за талантливите, а в недостъпна крепост за бездарните, запазил деликатна мярка при всяко възможно възражение. Позоваването на по-сетнешни имена и книги доказва двете истини. Сред тях е отдавна познатият в българските арт среди Владимир Щумелов, автор с впечатляваща култура, темпераментна литературна критичност и художествен вкус, с който мъчно се правят компромиси. Творец на убеждаваща критика, този неуморим и неостаряващ литературен анализатор и съдник има за свое кредото на Плиний Млади в трета глава от неговите писма: "Няма толкова лоша книга, която да не съдържа нищо добро".

Вече с пета критическа книга - "Ще чакам дъгата", Владимир Шумелов съдейства за оздравяването и завръщането на българската литература към традиционната ценностна система. Новата книга на ерудирания критик с 62 заглавия, от които 15 за преводна литература; 2 интервюта и четири етюда, е обвеяна с аурата на обнадеждаването и на оптимистичното самосъзнание на автора за литературата "като източник на вдъхновение, форма и начин на живот", "преминаване през дъгата, за да получим небесната защита". Изпълнена с вътрешни цитати и артистични зигзаги на мисълта, книгата няма претенциите да е монографично езиково-стилово изследване, но тази насоченост провокира авторското разбиране на стилистиката в широките граници на прецизирано езиково общуване и функционална употреба на художествено-полемични средства, на многозначност, която е еквивалент на яснота, пълнота и остроумие.

До умението да подчинява критичния процес на работа до философията, до всички области на живота, достъпни за разума, Владимир Шумелов достига след дългогодишна практика на университетски преподавател, главен редактор на вестник за литература и изкуство, на фундаменталния Алманах "Света гора", автор на значителен брой книги и медиаторски изяви. Оперативен и продуктивен писател, този критик никога не пише по настроение и знае отлично, че критическият анализ и оценка се изливат след премисляне, а не спонтанно и на един дъх.

До каквато и жанрово разновидна книга да се докосне критическото перо на Шумелов, той я интерпретира не като биографическо четиво, а с критически нерв и релефност, с пластическо извайване на картини и портрети. Събужда различен интерес у читателя с по-фрагментарен анализ ("Вината, отговорността"), с по-щедро или по-слабо насищане на текста с документални истини ("Човек не умира", с. 15, 78); преодолява сложни синтези от художествено и граматическо време и пространство, без илюзии за изчерпване на проблемите…

Възхищава ни умението на този писател да води своя изказ до свежа дефинираност; да избягва случаите на аналитична недостатъчност чрез словно многоточие, да влиза с артистична лекота в зашеметяващо голям брой известни и недотам известни творци. Възприемаме тези факти, както и употребата на римейк като индиректна релативна форма на оценяване ("…можем да обобщим думите си… с изреченото от Екатерина Йосифова за поезията на нейната съвременничка "Да се спасиш чрез любовта и красотата") (82).

В редките случаи на възражения критикът си служи с деликатната форма на кончето - приятен и доставящ удоволствие начин на изразяване. Шумелов върши това с максимална редукция на недостатъчно редактирана наивност (94). Или с по-пространни езикови обяснения (85). Освободен от идеологическите канони на соцреализма, сътворява критическа литература на универсалните истини, превръща "текущия литературен делник в история" (по проф. Вихрен Чернокожев). Свързва романа-трилър "Сладостта на живота" от П. Хохгатерер с проблеми от нашия живот, "с толкова зачестилите напоследък прояви на непредизвикана агресия и с нищо на пръв поглед необясними асоциални актове, които произвеждат единична или масова смърт" (40). Жанровото разнообразие на разглежданите книги не затруднява талантливия критик (родопският книжовник Светлозар Любомиров е интерпретиран като неповторим краевед), той притежава свои тайни да разказва сбито, за да не досади на читатели. Това, разбира са, му се отдава толкова по-добре, колкото по-интересен е сюжетът на произведението.

Владимир Шумелов изпитва особен интерес към автори, изкушени в няколко изкуства, какъвто е и самият той. Показателна за това е статията му за писателя-художник проф. Евгени Кузманов. Друга особеност на критическото му писане е умението му да препраща към автори, които са писали за разглежданото и от него произведение, с което постига обективност и значимост на собственото си твърдение.

Най-приятно се пише да творец, когото познаваш отдавна, с когото си свързан в различни форми на общуване. А в областта на литературната критика доброжелателството не се афишира само, благодарността също така е тиха, сподавена или премълчана. Още повече, че съвременното разбиране на критиката като анализ, а и като оценка проблематизира нейното разграничаване от теория и история на литературата, от делението й на екстериорна и интериорна; от метакритика…

Всеки свой опит за стилуетизация Владимир Шумелов съпровожда с проследяване миналото творчество на автора, за да се открои индивидуалното темпо в неговото развитие. Без да се отстъпва от схващането на критиката като литература за литературата, съобразена с господството на литературния вкус в обществото.

И със своите интервюта Шумелов обогатява литературно-критическата терминология и комуникативна компетентност, свързва проблемите с най-новите изследвания в арт-познанието. И винаги редуцира успешно съществуващото според Т. С. Елиът напрежение между анализ и оценка, отдавайки им еднакво значение. И със своето позоваване на сродни по темата автори и книги - "1984" от "Оруел", "1989" от Димитър Коруджиев… - Шумелов доближава критическото си творчество до публицистиката, философията и историята; до критиката ва Кант, насочена към откриване границите на човешкия разум, намираща ги в основните структури на човешкото мислене…

В заключение на тези кратки бележки изразявам своята увереност, че мястото на тази чудесна книга е на престижните лавици на съвременната литературнокритическа мисъл. В апогея на творческото си развитие Шумелов ще запази своето място сред големите съвременни, надарени със силен и ясен литературен усет творци, които оставят след себе си следа.

© Кирил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2018, № 3 (220)