ЗА ИЗЛОЖБАТА "МИГОВЕ ОТ ПОРТО ЕЛЕА"

Кирил Попов

web

В напрегнатите усилия на СБХ да повиши арт културата в съвременното осакатено от политика и материална консумативност общество се забелязва една относително вярна истина. Тя не се отнася за слабо посетени изложби, а за признати като празник на духа събития. В тези по-редки изключителни случаи вътрешните пространства на нароените като гъби след 1989 г. не само в София галерии се изпълват с институционализирано присъствие за мотивираните единствено от духовната си енергия и пристрастие към изобразителните изкуства, за аутсайдерите в случая остава предгалерийното тротоарно пространство, колкото и да е задръстено от превозни средства.

Такава беше ситуацията и вечерта на 22 февруари 2016 г. в и пред книжарница "София Прес" (ул."Славянска" 29) на вернисажа на продължаващата до 11 март изложба, озаглавена адекватно на пленерното си сътворяване от художниците Василка Монева, Дея Вълчева, Димитър Грозданов, Долорес Дилова, Любен Генов, Станимир Желев и Иво Хаджимишев "МИГОВЕ ОТ ПОРТО ЕЛЕА".

Предизвестени, че новото арт явление е дело на Сдружение "България завинаги", се заслушахме в уводното слово на забележителния писател Антон Дончев, председател на Сдружението, организирало най-новото издание на пленера "Свети Пимен Зографски" - Халкидики, Ситония, Порто Елеа, осъществено от 25 септември до 1 октомври 2015 г.

Оставени насаме с разноформатните картини, бързо разбираме - събрани в настоящата експозиция, те изразяват незаглъхващата във времето идея да се генерира перманентно всеки арт метисаж, насочен към взаимен културен обмен с южната ни съседка. Да се следва ритъмът на нашето време в неговата противоречива социална чувствителност. Но може би е резонно да поставим в случая на първо място тематизацията на вътрешния диалог и уникалната творческа индивидуалност на представящите своите нови творби художници.

Въпреки властното усещане за артистичен синхрон в изложбата, търсим жадно различие в сходството на художниците. Но трудно се измъкваме от доминиращото сходство. А то се обективира не само от "пленерния стил" на живописвалите в естествената среда на южната природа художници, а и от жанрове като морския пейзаж. Картините показват различен поглед, мисъл и чувство върху една и съща географска дадентост, постигнала своята тектонична неповторимост преди милиарди години. И макар че пейзажът в случая е "морски", силно е рецептивното усещане за просветващи в неговите визуални превъплъщения мигове на светлина и помръкване, на нееднаква гъстота на материята, за гравитация в спокойни и екстремни ситуации, за огряващи водната шир отражения от магеланови облаци. Въображението ни владее непомръкващо в процеса на духовното общуване с картините, създава у нас илюзии за заснети с космическия телескоп "Хъбъл" обагрени берилно светове.

Безпрецедентната яснота на изобразения вик на морето ни кара да чуваме с вътрешните си сетива силни експлозии от аквамаринови цветни тонове. Да усещаме срещата на морето със сушата като наситена с аурата на празничната възвишеност. В картините на Любен Генов съзираме въображаеми отражения на планетата Андромеда с нейните оцветени в синьо звезди. Долавяме и в по-реалистичните, и в по-абстрактните визуални вълнения на художника вечно облъхващата душата му обич към изпълнените с красота и жизненост водни пространства. Изконно чувство, обективирано като съзерцание и медитация, като лъх от топлина и нежност в привидно хладен свят.

Усещането в тази изложба за различие в сходството не ни пречи да причисляваме участващите в нея художници към израсналите на българската арт сцена в началото на новото хилядолетие. Превъзмогнали напрегнатата смяна на художествените модели от 90-те години, те повече от десетилетие изразяват нови идеи, нови езикови форми и артистични артикулации.

Общата идея на пленера - да се популяризира творчеството на българските художници, се обективира чрез индивидуалното и специфичното у всеки творец осъзнаване на артистичната рефлексия и личен избор на ракурс. И най-вече чрез решително пренебрегнатата енергия на задържащия по-нататъшното развитие традиционализъм за сметка на една нова, неосъзната докрай и пропита с размишления жизненост.

За пълноценното възприемане и интерпретация на тази изложба може да се въведат в когнитивно обръщение различни понятия. Например капричио, доколкото изобразяването на природен или архитектурен свят се съчетава с реални и въображаеми елементи (в противовес на т.нар. ведута). Или понятието флуксус - за усещането на стилова неопределеност и възроден дух на дадаизма. Или да си послужим, може би отново произволно, с понятието "ситуация" в трите абстрактни платна на Димитър Грозданов ("Порто Елеа" 6, 7, 8), обхващащи цялото зрително поле на съзерцващия ги и представящи му по този начин "ситуация". Внушението е парапсихологично, изобразеното като че не се основава на конкретна реалност или опит, може би за да се постигне последователен ефект на нюансивност и фрагментираност; внушение за кинестезично изкуство, стимулиращо у зрителя освен визуални и други форми на психично отражение.

Познат на ерудираната художствено публика като автор на пейзажни решения с езика на абстрактната оп-арт(на) образност, и този път Димитър Грозданов ни завладява със сложното си асоциативно възприемане на осезаемия свят, изобразен с тънък релеф и линеарни следи в монохромна тоналност. Лично за себе си асоциирах тези платна с картината на Жорж Матие "Ентелехия", 1954 г., публикувана в книгата на Н. Я. Малахов "Модернизъм" (Москва, 1986, с. 131).

Пейзажните образи във всички картини от изложбата надхвърлят собствените си граници и насищат пространството със своя вътрешна жизненост. Все едно дали става дума за преобладаващата ноктюрна тоналност в четирите брилянтни творби на Долорес Дилова; за обрамчените с удебелен контур образи в картините на Станимир Желев, превеждащ в платната си духовните измерения на своята вътрешна вселена; за оригиналните пластически измерения и плътни фигуративни очертания в пейзажите на Василка Монева или за изрусените и недокрай преситени от изкуството и живата реалност, а от тренираната фантазия визии на Дея Вълчева.

Наситените с психологизъм или мечтателна лиричност фотографски портрети на художниците от Иво Хаджимишев показват изкуство, нуждаещо се от по-самостоятелно изследване.

Вземам си довиждане с мащабната като полифонични внушения, но и камерна като наслаждаваща душата с приятни вълнения експозиция и тя ме изпраща с живописната мекота на своите студени и топли преливи и светлосенки, с пулсиращите в тях медитативност и познание за вечната свързаност на природа и човек в съседна средиземноморска и балканска страна.

© Кирил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.03.2016, № 3 (196)