ЕСЕИСТИЧНА АПОЛОГИЯ НА ЧОВЕКОЛЮБИВОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ

Кирил Попов

web

Няма да сме далеч от истината, че публицистиката - литературно-есеистичният род четиво (според етимологията на латинската дума, от която произхожда - publicus, то може да се определи и като обществознание) е сред най-замърсените, дефицитни на морална висота изяви в съвременния духовен живот. Силно "криминализирана", тя е обвързана с обезсмислящи върховенството на демокрацията низки изяви на човека и е лишена от катарзисната сила и излъчване, приписвана от Аристотел на трагедията. И в двата случая - на трагедия и публицистична есеистика, става дума за духовно въздействие върху публиката. По-естетическо и психологично или морално-възпитателно, това въздействие е насочено към създаване на хармония в съвременния живот. Поставям в абсолютно относителна свързаност понятията трагедия и публицистична есеистика. Аналогията е условна и е допусната от нас заради излъчваната в двата случая очистителна енергия. Както и заради еднаквата възможност катарзисът да се тълкува като очакване, краен резултат или като обагрен с обертонове на съмнения и надежди процес...

В горещите летни дни на 2015 г. един високо извисен приживе и постмортално дух постави на публичен съд своите слабо окуражителни и повече нелицеприятни, аподиктични и апоретични истини за нашето съвремие. Проф. Анди Палиева от Музикалната академия събра на премиера в Големия салон на Съюза на архитектите многолюдна публика от почитатели на наскоро отишлата си от този свят известна българска художничка и публицистка ЛИЛИ ВЕРМУТ. На паметната премиера беше раздадена безплатно великолепната актуална книга на живописеца-писател "РЕЗОНАНСИ". На гърба на титулната страница се чете: "Това издание беше дар за юбилейния рожден ден на художничката Лили Вермут от дъщеря й Анди"...

Стройната, лишена от механически преход от една мисъл в друга книга е пронизана от хуманизъм и антикомунизъм; в тази апология на човеколюбието Лили Вермут доказва своята истина, че основната професия не е нещо, което обвързва човека за цял живот. А да искаш като художник да си и историк на своето съвремие е изпитание за летописно-критична и есеистична дарба, за интелект и ерудиция, за честно отношение към хора, събития, живот. Лили Вермут е доказала многократно, че ги притежава.

В самотното си уединение в крайния софийски запад, достолепната горда и със запазена осанка, елегантен външен вид и начин на живот мислителка споделяше с мен и жена ми д-р Миленкова негодуванието си от замърсяващите целия живот рецидиви на комунизма, обсъждаше с нас заглавията и съдържанието на свои неиздадени книги; здравословни и битови проблеми... Сега пиша за Нея и я виждам в тъмнозелена копринена блуза и черна пола да ми поднася книгата "Резонанси" и аз да я поемам като евангелие, като житие на свят творец и мислител. Вероятно усещането за фидеизъм е закономерно при посмъртно издадена книга от близък на авторката човек. А такъв е безспорно Анди Палиева - дъщеря на Лили Вермут и на останалия в паметта на хиляди пациенти голям лечител от Военно-медицинската академия д-р Божидар Палиев. Съвършенството никога не се поражда от противопоставящи му се обстоятелства и условия, а дългата поредица от истини, вероятности и надеждни наложителности в книгата "Резонанси" е пронизана от сарказъм, инвектива и отрицание...

"Резонанси" е насочена към морала и възпитанието на целия народ. Мъдростта на авторката съдържа обертонове от изпиталата всички земни чувства жена - ученичка, студентка, майка, творец и мислител, сроден по стилистика с Монтен, Ларошфуко, Тацит... Обърната винаги с лице към чистата човешка проява, авторката защитава тезите си и с цитати от велики люде - в апология на добротата и артистизма на циганите се позовава на Проспер Мериме (с. 99). Не забравя в многобройните си интервюта да изрази благодарност към съдбата, отредила й жребия да е дъщеря на майка учителка по български език и литература и баща актьор и един от основателите на Народния театър, да е правнучка на Димитър Добрович, да се развива като художник под крилото на Дечко Узунов...

Есеистично разгърнатите мисли за влиянието на чешките художници върху изкуството на току-що освободена България, есетата за видни български творци, с които Лили Вермут е била в творческа близост, резонират в широк обществен ракурс, достигат приносно до възлови въпроси от българската история и изобразително изкуство. Към хора, дела и събития е подходено със свой авторски критерий и кредо, че обществено положение и лично достойнство не означават в никакъв случай едно и също нещо; честният публицист не се съобразява с конюнктурни условности, не степенува хората - авторката разказва с еднакъв възторг за живописеца Карандаш, за проф. Вера Мутафчиева, за поетесата Александра Ивойлова или за големия българин Здравко Дафинов...

Издигнала в култ истината срещу всякакви измами и лъжи, Лили Вермут придружава всяко свое есе с указание за предварителната му публикация. Възприемаме този факт като атестат за зрялост, доверие и интерес, като противопоставящ се на неиздържащите доверие дежурни оправдания на членове от спонсориращи издателски комисии (особено към Министерство на културата), че отказват спомоществователство, тъй като предложеният ръкопис съдържал предварително публикувани текстове. Всъщност, събрани в една книга, вътрешно сплотените от общи идеи публикувани и непубликувани части започват да звучат с нова, непозната трайна сила...

Есеистичното изложение в "Резонанси" асоциира книгата с въвелия и термина, и формата на есето Монтен - по свободно изложение на преживявания, идеи, сценки. И особено - по разговорен стил, обвеян с известна вещателност и реторична извисеност (нека не забравяме, че тази авторка е завършила класически отдел в Първа девическа гимназия - София). И макар че есетата й са сравнително кратки, написани предимно по конкретен повод, въпрос или наблюдение и не претендират за изчерпателно изложение, те блестят като субективно изразено слово с неочаквана образност, афористичност и разговорна тоналност. Присъщи още на възникналото в древността есе (например в декламациите на Лукиан), в тези качества се изявява майсторството на есеиста. Затова и казваме, че едно от вълшебните качества на публицистичното есе е задължителното отсъствие в него не само на измислицата и фантазията, а и на гледната точка на околните: върху разказа само от първо лице единствено число стои самоналоженият печат на лична чест, дълг и отговорност на автора. Уверения в това срещаме в есеистиката на пословично честните пера на Едвин Сугарев, Амелия Личева, Иван Младенов, Иван Ибришимов... До тях се нарежда и незабравимата Лили Вермут с нейните маркирани с беспорна инвариантност есета. Художничката мислител борави с документи и реални факти, те не й дават право на произволна интерпретация. Възпира я нейната обгърната с ореола на истината вярна интуиция и гледна точка, нейните богати асоциации и вътрешна концентрация. Истината и само истината е двигателната сила за внасяне на разнообразие във формата и съдържанието, в образността и познанието в словесната информация.

Затварям "Резонанси" от Лили Вермут, но у мен не спира потокът от събудени от есетата смутни и по-малко окуражаващи мисли за нашето съвремие. Усещам у себе си и артистична игра на многозвучни асоциации, нестихващи вълнения, насочени към свободното и неопороченото от комунизма съществуване на човечеството. В тези вълнения ечи и честният глас на големия художник мислител маестро Лили Вермут.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Фаулър 1993: Фаулър, Роджър. Речник на съвременните литературни термини. София: Наука и изкуство, 1993, с. 77

Черпахов 1984: Черпахов, М. С. Тайнства, мастерства публициста. Москва: Мысль, 1984.

Литературно 1987: Литературно-энциклопедический словарь. Москва, 1987, с. 113, 516.

© Кирил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.08.2015, № 8 (189)