ПЪТУВАНЕ В ПРОСТРАНСТВОТО НА ИВАН ЦАНЕВ
(Диалог на поет с почитатели)

Кирил Попов

web

Макар че физическото и духовното остаряване не протича едновременно, от няколко години водя затворен живот и участвам със свои публикации най-вече в Литернет. И преди съм стоял по-далече от скандални литературни стъгди, сега още повече: скандалът е брат не на истината, а на клюката, суетната илюзия, злословието. Радвам се на всяка новоизпратена ми книга от Иван Цанев. Сега се вглеждам с интерес в неговата нова творба "Между два разговора с И.Ц." - бях предизвестен, че е спечелила конкурс на Министерството на културата. Текст от четири реда на втора страница от събраните в едно "признания и отзиви, слова и посвещения" (изд. "Стигмати") ме предупреждава, че "върху корицата на тази книга не стои авторско име, че тя не е мистификация на самотен аноним, а е обща творба, създадена от много автори в продължение на пет десетилетия с дейното участие на И.Ц.". Чак на стр. 356 в некролатрично черно каре са поместени и паметни думи за Малина Томова: "Малко преди да поеме пътя си към вечността, тази книга изгуби своята редакторка-издателка. Ударът беше толкова жесток, че й потрябваха много месеци и дори години, за да възобнови желанието си за публична изява - както и да прибави извадки от новопоявили се текстове". Изповедта засилва у читателите усещането за книга в едновременно паметна и себеуважителна тоналност. Завладяват ни асоциации с Пушкин - "Я памятник себе воздвиг нерукотворный...", с Вазов - "Но мойте песни все ще се четат". Изпитвам наслада от такъв мащабен омаж, феноменално издание, посветено на живия класик на българската поезия - Иван Цанев.

Вчувствам се в четиристотинстраничния синопсис със съкратени изложения и на персуазивни до възторженост посвещения на достоен за Нобелова награда български поет, неотдалечил се и в изкуството от т.нар. обикновен човек, от деликатното общуване с него. А нравствената и естетическата красота и мъдрост в неговата поезия се възприемат право пропорционално на разнообразието от почерци и стилове в искрени признания. И с малко по-волна фантазия в един "билатерален" аспект тази книга започва да рефлексира в съзнанието ни и като монографична панорама на българския поетичен дух с полувековно развитие в нравствената и мнемонична памет на повече от 120 ерудирани почитатели на Иван Цанев, участващи в книгата и с повече от няколко фрагмента. Има и имена, останали "извън кориците на книгата със свои "шаржове, пародии и посвещения" (Борис Димовски, Чавдар Николов, Теодор Христов...). Невключени са останали изказвания, отзиви и статии от Добри Жотев, Иван Сарандев, Димитър Танев, Миглена Николчина... Фактически невъзможно е да се изредят имената от първата част на книгата. Пъстро и многолюдно литературно войнство обгражда и обгрижва литературно култовата фигура на големия поет, тълкува и изразява възхищение с различни пера, стилове и почерци. И не само със средствата на темпоралното, а и на други конексивни изкуства, особено от изобразително-илюстративен вид: Иван Газдов, Иван Нинов, Яна Левиева, Георги Трифонов, Димитър Дочев, Димитър Лалев... Сред авторите, посветили стихотворения на големия поет, се четат имената на Веселин Тачев, Биньо Иванов, Пламен Дойнов, Михаил Калдъръмов, Владимир Попов, Георги Мицков, Кристин Димитрова, Рада Москова, Йордан Евтимов, Йордан Атанасов... Не ще и дума, че "конексивното начало" в портретизацията е допринесло за идейно-образна пълнота на възторжено модулирания поет.

Силно и нетривиално изразеното есеистично портретиране на живия класик в българската поезия анихилира усещането за преклонение, без това да редуцира критично-оценъчната струя в книгата, богато оцветена и артистично проникновена в текстовете на известни арт-ценители от класата на Светлозар Игов, Пламен Дойнов, Михаил Неделчев, Амелия Личева, Вихрен Чернокожев... Раздвижват съдържанието и нескрити дискусионни изблици, не всеки път радикално обясними (като понятието "тиха поезия"). Съхранен е универсално значимия принцип, че и най-вещият критик не може и не бива да има претенции за абсолютна истина и съвършенство, особено във фрагментарно отбелязан отзив и посвещение. Поради това не би могло да се омаловажава усещането за непълнота, за щрихираност в арт-портретизацията, която се задълбочава от конотативни внушения и мисли между редовете и от креативно внушени проекции. Обобщаващо за преобладаващия брой негови почитатели е възторженото будуване на тяхната мисъл в онтологичния патос на превъплътеното в поетично изкуство реално съществуване.

Голямата времева амплитуда в създаването на включените в книгата фрагменти не може да не влияе върху тяхното качество - не само в това измерение те са несъпоставими. И защото по съдържание някои от произволно или нарочно взети откъси от цялото балансират между обективната логика и пристрастния читателски прочит. А обединителната за съдържанието на обемистата "критична антология" фигура на Иван Цанев като човек и творец е синоним на свободно и миролюбиво мислене и чувство, то оттласква от себе си зоили¹ и институционални монополисти.

Велико достойнство на неговата най-нова книга е нейната яснота, достъпност и разбираемост, неолекотяващи, а задълбочаващи диалога с читателя. Към всичко това трябва да се прибави нейната дълго промисляна композиция, концептуалност, добросъвестност, съчетани с ерудиция, разнообразен терминологичен апарат, многопластовост, синтезирана аналитичност. Един високо хуманен стремеж да се води благодарствен диалог с читателя надгражда положените усилия. И дава основание не да се съпоставят фрагментите, а да участват равнопоставено в широките хоризонти на интерпретацията.

Имам и аз личен повод за радост от появата на книгата "Между два разговора с И.Ц." - в нея е включен фрагмент от моя статия от преди 12 години. В известен смисъл тя отразява стила на своя автор, а не на Иван Цанев. А и аз съм от онези чудаци, които дават за одобрително мнение текстовете си на третирания в тях автор. Така получих за втори път благодарност от поета за едно и също дело.

Разговорното по форма заглавие "Между два разговора с И.Ц.", както и преобладаващата тоналност в изложението, съставено от признания и отзиви, слова и посвещения; от премълчани шаржове, пародии, посвещения, изказвания, отзиви и статии... не позволяват и не предизвикват строго научно тълкуване. Опитите в тази насока са епизодични, но и към есеистичната интерпретация е пристъпено с дълбоко разбиране на нравствено-естетическия потенциал на съдържащите оценъчен заряд резонанси, на съотношението между художествена практика на автор и социален живот; на авторското умение за структурно навлизане в поетичната вселена на Иван Цанев. И най-фрагментарно изразеното тълкувание се основава преди всичко не толкова на теоретическо познание, колкото на авторската култура, жизнен опит, дълбочината на вчувстването и на професионалния прочит. Няма ги в тази книга литературните зоили от времето на прословутите априлски дискусии, спуснати с парашут и загнездени в литературни институции. Колкото по-некадърни, толкова по-безцеремонни. Някои от тях отсъстват от тази книга, ослепени от излъчваната от страниците й светлина на литературното общуване...

В заключение ще подчертаем богатото литературно съдържание на всеки фрагментарно поместен в книгата отзив като нещо ново и любопитно! Създадена за широк кръг читатели, тази книга поражда условия за интересно и обогатяващо мнемонично и емоционално пътуване в пространството на Иван Цанев и на българската поезия от края на 20. и началото на 21. век...

БЕЛЕЖКИ

1. Зоил (гр. - Zofios) 1. Гръцки критик от IV в. пр.н.е., известен с пристрастната си и остра критика на Омир. 2. Зъл критик, несправедлив критик. [обратно]

© Кирил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2017, № 12 (217)