В ЗОНАТА МЕЖДУ УНГАРСКИЯ И БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Кирил Попов

web

В самото начало на 2016 г. Емил Басат показа, че е съдбовно привлечен от артметисажа - т.е. от взаимопроникването на културите чрез преводаческото изкуство. Този писател не пропуска случая да сподели духовни вълнения в случайните ни срещи по софийските улици и УКИ. Беше ми казал за предстоящата премиера на новата му книга "Българо-унгарски двуглас". И в препълнения салон в УКИ се затече да ни настани на първия ред. Възрастни хора сме, но с изострена компенсационно на намаления си слух визуална чувствителност. И ето че на подиума модераторът, авторът и редакторът показаха, че успехът на презентацията е разчетен и на емоционалното изживяване на публиката: представянето започна като скромно представление, оживявано от театрални отскоци на медиатор към автор и обратно, от кратки думи, прекъсвани от артистични жестове, ръкостискания и прегръдки. Разбира се, всичко беше далече по-сдържано от наблюдавани в различно време премиери, съчетаващи елементи от пантонимата със социалната комедия и елегантната безцеремонност на уличния театър: във финала ехтят гърмежи, поднасят се скъпи букети, бутилки. Суета на фашизоидни олигарси в книгоиздването, самовлюбени, но бедни на идеи и мисли.

Отклонението в спомена за фрустриращи наблюдения секна. В УКИ едночасовата приятна среща свърши, звъннаха чаши с червено вино и отнесохме по домовете си новата книга на Емил Басат. Още през нощта тя ме увлече, изчетох я без прекъсване, впечатлен от усилията на нейния автор да създаде нова паметна книга за българо-унгарския метисаж, културно взаимопроникване, осъществявано от преводачи в зоната мужду два езика, от вещи реконструктори на единия език върху основата на другия. Цялото съдържание на "Българо-унгарски двуглас" се гради върху различни по акцент и по ейдетичен, нравствен и критичен ъгъл творчески изповеди. Подробният анализ на езика на преводача се свързва със сравнителното литературознание. Въведени са в конгнитивно обръщение колебанията на английския поет и преводач Пърси Биш Шели относно невъзможността да се постигне абсолютно съответствие между оригиналния и преводния текст. След изказана благодарност към преводачи и институции, спомогнали за обогатването на идеята "да се покаже българо-унгарското взаимно опознаване чрез очите и гласовете на преводачите", Емил Басат обективира представата за преводача като старателен до педантичност критик и автор творец най-напред с името на доскорошния директор на УКИ-София. Изпитах приятно вълнение - публикувал съм няколкократно в "Литературен вестник" критични размисли върху негови романи - тяхното издаване би направило чест и на най-престижни издателства по света. Тошо Дончев е креативен дух, респектиращ и извисен за всеки, който е имал писма и срещи с него.

Емил Басат е снабдил всяко интервю с апологична творческа биография и библиография на събеседника си. Дълги или къси до моноремност, полифонични по смисъл и отнасящи се до всичко от познанието в българската унгаристика, до особеностите на унгарския език и до стила на превеждания автор, въпросите на Басат показват високо познание по темата на разговор, вещина и постоянство, уважение към правдивата и неукрасена истина, към личния спомен, допринасящ от своя страна за емоционалната обагреност на евристично протичащия диалог. Мисля за тази взаимозависимост на чувство и логос не като взаимозаменяемост на фикция и документалност, а като за мъдро постигната пълнота на обобщенията по основната тема на книгата.

Разнообразните спомени за живота на преселени в България унгарци в словото на Юлия Димитрова разширява значението на този труд и като исторически и народоведчески. Приносни към теорията на преводачеството са прозренията на авторката за синтактичните трудности на унгарския език, за принизената роля днес на редактора... "Да, труден език с много сложна структура - ще добави и Светла Кьосева. - Унгарският език е беден на глаголни времена, разбира се, там също има многопластовост на времето, но тя не се изразява с глаголни времена, а с други езикови средства..." (с. 39). "Не мога да кажа, че съм научила унгарския език. А той е богат и съвсем не е лесен. Но пък е прекрасен..." - казва преводачката Иванка Павлова (с. 114).

Емил Басат в никакъв случай не е хладно дистанциран от събеседниците си, в повечето случаи е на ти с тях, обръща се и с умалително име - Габи към Габриела Хаджикостова, отнася се с подчертано приятелство към най-съпричастната към създаването на книгата Стефка Хрусанова.

Анализът и интерпретацията на проблемите в книгата са обагрени от индивидуалния стил и натюрел на изповядващия веруюто си по основната тема. Споменът на професор Чавдар Добрев е наситен с истини от конексивни области на науката и изкуството, в тях е вложил и влага усилия през целия си живот - преводачество, критика, поезия... Никой от участващите в книгата не прави произволно изводи, а самата близост на разказания спомен с дневникови записки повишава усещането за самоконтрол, за вътрешно съсредоточаване и асоциативно мислене. Интервюираните притежават и изповядват не фантасмагорично, а феноменологично богат запас от знания, въпреки ограничените в този жанр интуитивни озарения. Например за това, че е "много трудно да намериш баланса, да си изградиш усета доколко можеш да се отклониш от оригинала така, че да останеш в руслото". Или другото прозрение на Светла Кьосева за това докъде се простира "свободата" на преводача: "Не е много голяма тази свобода. Всъщност преводачът е с вързани ръце и крака. И не знам дали в един момент не започва да се чувства комфортно, така както е овързан, почва да му харесва работата на думите..." (с. 33).

В словото на Светла Кьосева читателят среща оригинални мисли върху психологията на преводаческия труд: "...в нашата литература липсват цели периоди, характерни за западноевропейската (например барока, рицарската литература и т.н.), а техните похвати, лексика, настроение пронизват съвременната литература по разнообразни пътища и начини". Тълкуванията на Светла Кьосева върху творчеството на Нобеловия лауреат Имре Кертес, за неговото разбиране на Холокоста са връх и заслужват самостойно издание.

Съдържателен момент в книгата са размислите на Йонка Найденова, особено за необходимостта от хармонично съчетавани занимания с история и критика с теоретични разработки, научната с преподвателската работа, "така задълбочаването на познанията подпомага по-органично университетско обучение по унгаристика" (с. 121).

"Българо-унгарски двуглас" ме увлече, колкото и странно да е за четиво с интервюта. Но това е обяснимо - писал съм за изложби в УКИ и съм включил текстовете в готовата за печат книга "Арт сезони", за известния в Унгария образописец Тома Вишанов... Разговорът на Емил Басат с преводачката Юлия Крумова извисява идеята за фамилна обремененост с изкуство, внася нови щрихи към словесния портрет на Георги Крумов. На Марин Христов принадлежи определението на преводача като интерпретатор, "каквито са например диригенти, режисьори, постановчици". Нетривиални мисли за мястото и значението на редактора изрича Николай Бойков: "Редакторът е едно странично ухо, което улавя фалшвите моменти в превода и ти дава обратна връзка за това, и след това и двамата достигате до вярното изречение, до верния тон" (с. 183). Нели Димова добавя като особено отговорна и работата на коректора, но да не се подминава нито един аспект на книгата - превод, редакция, корекция, оформление. А редакторът да е добър и добронамерен. "Да не търси под вола теле... (с. 195).

Финалът на книгата е увенчан in memoriam с името на видната преводачка Николина Атанасова, "търсена постоянно за най-отговорни консекутивни и симултанни преводи, чиято трудност е специфична (Георги Крумов) и е останала в нашето съзнание "като първоучител в унгаристиката, изпълнила своята роля на посланик на добра воля" (Йонка Найденова)...

В заключение можем само да благодарим на писателя Емил Басат за това, че с приносната си към унгаристиката книга "Българо-унгарски двуглас" ни прави съпричастни и към своето приятелство и духовно общуване с културни посланици на две близки и далечни страни...

© Кирил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2016, № 2 (195)