КЛЮЧОВАТА РОЛЯ НА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ В УСВОЯВАНЕ НА ДОБРОДЕТЕЛИТЕ

Кирил Попов

web

Новата книга "Усмивките на хаоса" от отдавнашната ми колежка по обреченост на словото - известната публицистка Елена Влашка, ме завладя от раз със съдържащите се в нея разкази и сентенции, изпълнени с авторефлекси, контрастни ситуации, образи, събития и същности от пъстро екзистенциално естество. Гротескно раздвижените деперсонализирани образи от картината на Рене Портокареро върху корицата, оксиморонното заглавие на книгата, както и предизвестието в Краткословие настроиха рецептивното ми съзнание за фрапантни, поразителни и впечатляващи срещи с "подредени истории и сбъркани истини", "престъпления и светлосенки". И за естетическа наслада от "жанров римейк" на една съвременна менипея с класически традиции от Хораций и от реалистичния похват на Петроний, с доминация върху символиката и пластическото сетивно усещане за човешкия утилитарен свят. С такава или подобна предиспозиция, предпочитание и предразположеност навлязох в тъжни и весели събития и размисли, експлицирани във фамилиарен контакт с живата съвременна действителност. Пред вътрешния ми поглед се разгърнаха непознати светове, обективирани с монологично или диалогично слово и в духа на една бихейвиорална философия, която акцентира вниманието ми върху изтъканите от вродени инстинкти и навици образи на епатажа. А и на някои от положителните герои, усвояващи добродетелите в противопоставени ситуации. Ще прибавим към това и емотивното използване на въображението, свързващо се органично с магията на словото, преди да се достигне до усещането за разказа като изкуство.

Сътворени с еднакви или различни структурни похвати, фантасмагоричните светове мотивират нетривиалната стилистика на Елена Влашка - вещ Нomо Ludens, изкушен да обективира темпорално противоположни същности, без да повтаря и без да завръща действието към доминиращи образи. А те от своя страна са освободени от смисъл извън разказа и следват модела, изграждан от авторката в потока от реалистични и имагинерни събития и вълнения. Както и в нейните опити да изясни личностната идентичност на героите чрез изпитанието им в противоречиви психологически състояния и явления.

Влюбена в изпълнения с абсурди, неочакваности и изненади живот, авторката мобилизира цялата си духовна енергия, богат жизнен опит, ерудиция и креативност - "виталност, творческо ядро на продуктивните способности на личността" за неговото дуалистично пресъздаване. Експресивен оксиморон - стилистичната фигура за съчетаване на логично изключващи се или противопоставящи се обекти, експлицира съществуването - амбивалентно като сън и действителност, истина и лъжа, фикция и реалност, разговор на човека със своя "Alter ego". И с възхитително умение да се разместват времеви и пространствени дадености. Както и да наречем нетривиалната авторска стилистика в разказа "Тъмната стая", не ще избегнем асоциативни усещания от гениалното изкуство на параноика Салвадор Дали или на Франц Кафка: подът в този разказ е таван, пълният хаос се редува с невероятно ясна картина, белият екран е черен, героят се издига над собственото си тяло, последна спирка е и началната... Финалът е неопределен и изпълнен с внушение за фидеизъм.

Потиснах с воля неистовото си желание да цитирам и началото на втория разказ "Българският ген" - добре знам, че този вид интерпретация, както и преразказ на съдържанието не допринасят за неговото радикално разбиране. И се задълбочих във великолепната галерия от пластично изваяни и индивидуализирани и чрез своя идиолект герои от единствения панелен блок на Шерлок-Холмсовата "Бейкър стрийт": Пиер Поаро, дресьорката Гицка, синът й Първан Поаро, Ганьо Балкански, разузнавача Емил Боев, двамата братя научни работници Кирил и Методий Солунски, Евтим Дългучев - "ексцентрично общество от самобитни екземпляри". Някои са пресъздадени с магията на билатералната симетрия и асиметрия: "Поаро получи постоянен нервен тик в дясното око и непостоянен в лявото". Заедно с недвусмислените асоциации с нашата съвременност, извайването на образите в духа на великите майстори портретисти е още един мотив да приобщим "Усмивките на хаоса" към съвременен и модерен тип менипова сатира.

Разказът "Българският ген" е тониран с обертонове на полицейска подозрителност по отношение спазването на тайни на властта: "Тайни - доказано общоизвестни и въпреки това недоказани и ненаказани". Впечатлява експресивният римейк - нова версия на Богомил-Райновия Емил Боев: раздвоението на герой и негов двойник, деликатното преливане сфумато в действието на авторски размисли, например за сложното изграждане на личността (с. 23), криминалните вълнения в разказа. Както и умението на Елена Влашка да следва точно своя замисъл и да обективира темпорално с танцуващ език и с преливащо темпо от модерато в кресчендо, от умерено в динамично или обратно, преливащия от парадокси и несъответствия поток на съзнанието - техника, регистрираща привидно нелогичния прилив на впечатления от обективния свят в съзнанието на героя...

Двигател на художествените измислици в тази чудесна книга е авторът и неговата надареност с патос, интелект, креативност, въображение; дълголетното му боравене с превърнатото в изкуство слово; с реторичен стил, провокиращ постоянно възникващи у читателя въпроси, придобиващи в различна степен художествено утвърждение. В разказите на тази писателка има версии на познати в литературата образи, но няма елементи на биографизъм и документалност; тя фокусира вниманието на читатели към въображението. Това свидетелства за възможностите да интерпретираме този темпорален арт и с понятията романтична естетика, визуална метафористика, метафизика, да говорим за естетично вплетени размисли...

Изящното редуване на разказите с азбучно поставени сентенции (Аз, Буки - Еленици), илюстративните конфигурации или оформените по техниката разплискан туш или случайно петно картини допринасят за визуално възприемане на това изкуство като фантастичен реализъм или образи от палиси и камеи. Пъстрата смислова и емоционална натовареност на еленици-те поражда у читателя интерес, мнемонично вълнение и напрегнатост. А и гъдел за допълване според личния си жизнен опит и култура. Налице е активно рецептивно обръщение на сгъстени мисли. Според употребяваната в тях степен и форма на хипербола, паралелизъм, антитеза, метафоричност и логична завършеност прецизното внимание ще определи еленици-те като гноми, аповтегми, хрии, сентенции...

Не само по заглавие разказът "Двоен дубъл" се асоциира с кадри от филм със заплетени истории и открит за личен размисъл от читателя финал... В разказа "До утре" се срещаме с проникновено пресъздаване на скръбта по внезапно починал любим човек. Този вид повествование се възприема като вид кинестезично изкуство, стимулиращо освен визуално-мнемонични и други усещания от темпорално естество. Поразява богатата емоционално-смислова употреба на сложни глаголни времена: минало предварително, бъдеще в миналото, бъдеще предварително в миналото. Освен за пластично извайване на образите, тези страници от книгата могат да послужат за примери в учебник по граматика. Дуалистичното и манихейско начало в схващането за света като белязан от "светлини и сенки, срещи и раздели, правила и случайности", "голямото и малкото" тонира разказа с невероятна жизненост, увенчава финала с победа на живота и космоса (с. 47).

Разказът "Бурен вятър, звезден дъжд" е със сроден на предишния разказ мотив, но със засилено усещане за панентеизъм, синтезиращ теизъм и пантеизъм, изразяващ вярата за пребиваването на Всемира в Бога (християнска мистика, на която не е чужда и авторката, макар че е скептик и интерпретира своите невероятни истории с усещане за реалност). В съдържателния план на тази творба е сфумато пресъздаденото, психологично проникновено преминаване от състояние на стрес, фрустрация и разочарование към властна обсебеност от чувство и настроение за нова победа на доброто и щастието.

В по-криминална тоналност е разгърнат разказът с размери на повест и в черно-бял контраст "Десет бели негърчета". Поне на мен не ми се е случвало да срещна книга с толкова щедро застъпен принцип на контраста като цветово разграничение от черно и бяло, като положителни герои и епатаж, като черно облекло и побеляла коса на бащата на Мария Светослав. Контрастна до абсурд е неговата любов с южноафриканката Матилде, "тя с дълбоки корени на черния континент, той с дълбока любов към родителите, дъщеричката и родния дом в Копривщица" (с. 62)... Ще приключим кратките си бележки за една нова книга, която по съдържание и стилистика според нас е явление в съвременната българска литература. Завиждаме на просветения читател, на когото предстои да изпита духовна наслада и да почерпи мъдрост от кратко повествование с голямо съдържание, което невероятната писателка Елена Влашка съчетава в книгата си "Усмивките на хаоса" с наситена с житейски опит и евристичност афористика...

© Кирил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.05.2017, № 5 (210)