РАЦИОНАЛНИ И ЕМОЦИОНАЛНИ АСПЕКТИ НА МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Кирил Попов

web

Писателката Диана Димих е човек с привидно спокойна душа, която в действителност се блъска неспирно между началото и края на красотата и несъвършенството на света; вътрешно напрегната да мине отвъд реалната определеност в бленувано духовно съвършенство. Няма как да се ограничи тематично нейното творчество, което отдавна вече живее свой, автономен живот, далече от каквато и да е външна възможност да се тълкува като суетна демонстрация на авторските истини. Понякога, освободено от сюжетност, изкуството на Диана Димих е емоционално конкретно и психологически завършено. Наративно разсъдъчната и изповедна тоналност в стилистиката започва с реалистично разкриване на света до постигането на вътрешните истини за съществуването.

Диана Димих е творец, който постоянно хармонизира своето изкуство с начина си на живот. И в прозата си тя е поет на фините и тънки състояния на битието, на красивите и съдържателни преживявания. Новата й книга "Пепизми", посветена на детството на сина й и неин съавтор Петър Рангелов, е приносна от различни гледни точки. На първо място сред тях е психологията на общуването между поколенията. В този ред на мисли са и естественият начин за предаване на житейски опит, философията на ускореното духовно и физическо израстване. Носталгичните звуци и отекващото уединение на майката във финала на книгата са част от магията на въжделеното или разминаващо се със съдбата възпитание в независимост и достойно носена отговорност за себе си.

Познати са различни форми на мемоарна литература, особено като документални истини от живота на велики хора. Те до една са автентични, а в случая с "Пепизми" това качество е абсолютно. Книгата се чете с наслада като дневник с продължение, а неговият край глъхне в тихата удовлетвореност на майката, дала всичко възможно от себе си да отгледа и възпита възмъжал за самостоятелен живот син. Меланхолията във финала на книгата е универсално чувство, породено от рязко променения миг в общуването между поколенията.

Основната тема в дневника-изповед е колкото йератична и вечна, толкова и земна като методично изразходвани сили за изграждане на една личност. Разумно вгледана в потенциалните заложби на момчето, майката проявява такт, обич, нежни грижи, но и строгост. Без да нарушава хармонията със себе си, тя не престава да се надява, че синът й ще развие дарбите и характера си. И той отрано подхранва вярата й - става солист в хор "Гусларче", а поместените в книгата негови детски рисунки показват вдъхновено съзерцание, емоции и контраст а ла прочутия художник Генко Генков. Пепи отрано свири на пиано, композира, пише разкази...

Майчиното чувство в книгата е тонирано с енергията на естественото, автентичното, спонтанното. Проникновените инвенции на писателката се отличават с етична пълнота и интуитивност, тя никога не дава необмислен отговор на детските въпроси и това укрепва емоционалната уравновесеност и познанията на момчето. Във всички нейни действия се усещат пулсации на обогатено с обич сърце, движещо умело перо.

Мисля, че тук е една от причините възпитателните идеи на Диана Димих да звучат универсално и вечно. Прибавят се към това и нейната фамилна, приятелска и самоопределяща се обремененост с изкуство от различен конексивен вид. Ейдетични представи и успоредени хронологично спомени на писателката с прояви на нейния невръстен син са претворени публицистично с превъзходна искреност и майсторство, без сянка от трафаретни ерозии. Авторката заявява, че не се е ръководила от никакви научно-възпитателни доктрини, а е толкова възхитителна нейната педагогическа философия в действие, особено по отношение на разграничаването на рационалното от емоционалното в израстването на сина й Петър. Дневниковата жанрово-композиционна норма в книгата насочва рецептивната енергия на читателя към постепенно постигане на целта за по-завършено възпитание на младия човек. А доколкото "Пепизми" е и демонстрация на една фамилна история с доминиращи образи на майката и сина, книгата се родее във формално отношение и с биографията. Сред другите литературни форми, единствено в биографията всичко се поднася като неукрасена истина. Строго обективната и фактологична книга на Диана Димих е освободена от тенденцията на взаимозаменяемост на фикционална и документална техника, но диша истини от "Самопознанието" на Н. Бердяев: за това, че формата в изкуството не може да претендира за изчерпателност; всяка реализация е символ на устремеността към вечната безкрайност. Тъгата извира от невъзможността да се примирим...

От книгата "Пепизми" читателите ще усетят позната, преживяна или неизпитвана досега радост от срещата с един вещ майстор на словото, филантроп, претворяващ в произведенията си остри проблеми от историята и живата реалност. Силното си впечатление от творбата ще изразя с думите, които написах на Диана Димих по повод на нейна премиера: "...дълбоко убеден съм, че тя е ново свидетелство за острата ти наблюдателност и мисъл, че е принос към твоето честно изкуство, създадено в екзистенциалните условия на гордо страдание, уединение и душевно равновесие."

© Кирил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2016, № 10 (203)