"ТРАВИАТА" В СОФИЙСКАТА ОПЕРА

Иван Драгоев

web

Операта е странно изкуство. Когато едно представление изглежда безнадеждно осъдено на посредственост, се случва чудо. Изведнъж певците се преобразяват и от прости изпълнители на ноти се превръщат в герои, които те карат да забравиш къде си, кога си, защо си. Изтръгват те от всекидневните грижи и усреднена пресметливост, за да те потопят в света на прекрасното и възвишеното.

При това нищо не обещаваше подобна развръзка в дирижираната от Михаил Станкевич постановка на "Травиата" в Софийската опера на 13 май 2016 г. Поканената звезда Оксана Шилова има прекрасен глас, но в първите два акта се задоволи да пее просто партитурата, без да вложи никакво чувство, никакви нюанси, никаква деликатност. Въплътената от нея Виолета Валери бе повърхностна и плоска, почти на границата на вулгарността. Изглеждаше, че piano и morbidezza просто не съществуваха в репертоара на тази певица. Задоволяваше се да изпълни просто партитурата, придружена с някое друго театрално припадане (за щастие, успяваха да я хванат навреме). Вокализите от първата голяма ария бяха изпълнени с перфектността на шевна машина, без да можем да разберем, че белкантото подобно на това в арията на лудостта на Лучия ди Ламермур на Доницети, изразява духовно терзание, самоирония и драматичен екзистенциален избор.

Даниел Дамянов ни представи един честен, но безтрастен Алфредо, който по интелигентен начин дозираше усилията си, за да може да достигне до "Questa donna conoscete" с вече поставен на място глас, но изпълнен без пароксизма на ревността и на сляпото желание за самоунижение и мъст на Алфредо.

В тяхно оправдание трябва да кажем, че сценографията на Вера Панова, издържана в чист кичозен стил, присъщ на чалга културата, не помагаше с нищо за възпламеняването на страстта, необходима за въплъщаването на тези герои.

Приятна изненада бе Нико Исаков, който въплъти един убедителен и циничен Жорж Жермон, истински морален стожер на дребнобуржоазния морал. Певецът сполучливо подчертаваше и нюансираше думата Dios (Бог), чрез която води подлите манипулации на любещ баща.

В третия акт музиката на Верди предизвика чудото. Оксана Шилова по средата на "E tardi", като че ли си спомни, че не може да пее с пълен глас последната голяма ария на умиращата от туберкулоза Виолета. Най-сетне започна да нюансира и в репероара й се появи до този момент де факто не съществуващотo piano. Дори подчерта с morbidezza "e tardi".

У Даниел Дамянов също като по чудо се събуди необходимата страст и пламенност, характеризиращи Алфредо Жермон. Оркестърът бе като преобразен и Михаил Санкевич най-сетне започна да поставя деликатни и оригинални акценти, които засилваха драматичността на сцената (сполучливи хроматизми в момента на терзанията на съвестта на Жорж Жермон). Поне в този акт изглеждаше, че дори бездарната режисура Вера Петрова не може да наруши тази крехка и сюблимна хармония. Но не биде. Отваряйки за Виолета райски врати със светлина, достойна за чалга клип, режисьорката ми изтръгна една сълза... Но за жалост, плачех от смях пред нелепото и ориенталско драматично разрешение.

Въпреки всичко магията, присъща оперното изкуство, бе надмогнала посредствената и вулгарна режисура, безстрастните, но професионални изпълнители, ръкопляскащата не на място публика и геният на Верди ни дари един достоен и красив трети акт на безсмъртната му опера.

© Иван Драгоев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2016, № 7 (200)