Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЛАЖНИЧКО

Иван Динев

web

Живеем със бабата в долния край, там, в хъртопа - до черничките. Вече години 20, откакто дойдоха румънци третия път, не сме излизали в село. Саде в двора и в черничките. В двора и в акачките. Ба с патките, ба със шилетата. Близки комшии нямаме, децата ни се изгубиха по света. Да ни попитат за кво живеем? Хич не знаем.

Веднъж нещо ме зачевърка в корема. Бабата тутакси затършува из сандъка и начена да вади моите дрехи, приготвени за умрело.

- Бря, блазя ти, е, Тодоре. Имаш късмет - има кой да те изпрати. А пък за мене, горката, кой ли жа се сети?

Ме заеде. Айш, жив се тъкми да ме зарови, ваджията. Казвам на бабата:

- Знайш кво? Жа успееш да ме заровиш, я дай ми дрешките - таман са за премяна и да ида при дохтура - може да ме оправи.

- Де жа ми одиш, бе? Ти знаеш ли де е тае пуста болница? Казват, че се намирала оттатък конската могила, чак до троянската брезна. Ний на млади години до там не сме стигали, пък сега ли жа ми тръгнеш?

Облеках си погребалните дрехи, сложих паралия, взех бастунчето и тръгнах. Казвам ви, двадесет години не съм излизал. Гледам - върви едно. Ми примяза на момиче, макар че със гащи и гол пъп. Питам го:

- А, ма! Как да стигна до конската могила?

- Ты о чем дед тарабаниш? Ветлечебница? Вон видишь, возле остановки на кругу.

А-а-а - помислих си, - значи пак руснаците се върнаха. Аз и румънски знам, ама с руснаците е по-спокойно.

Както вървях, се позабравих малко и се свестих чак до долното хоро. В румънско време там ни беше веселбата. Може и нямаше да ми хрумне де съм, ама видях един дъртак, като мене, седнал до дувара и мръхти. Наближих го, пък той да е бил Главански Минко. Ние със него ергенувахме, тук на долното хоро се борихме, булки задиряхме и сетне наедно служихме в Браила. Кой се надяваше, че жа се видим? Минко, като се поразсъни и угади, че сме се срещнали на тое свят, се размърда, се разшета, гаче чийшийска булка.

- Кво? Жа одиш на дохтур? Аз имам едно шише със цуйка и жа те излекувам за нищо време!

Набута ме в двора, сетне в кухничката и като се нацуйкахме, се оборавих чак на другия ден. На път Минко ми бушна един комат тутманик и аз си тръгнах къде конската могила. Колко съм вървял, кого съм видял - не помня, ама помня, че стигнах до Ботювия геран. Тук беше хладничко, тихичко и както съм задремал - чисто съм заспал. През едно време чувам:

- Эй, гражданин, вам здесь не гостиница. Где вы живете?

Наченах да казвам за черничките, за бустанчетата, за чумешките гробища... ама тий, хлапаците, младички жандари-милиционери, се гагавузчета, молдованчета, май не разбират...

- Ладно. В отделении разберемся.

Поспах малко и в милицията. Сетне, дзаранта, едно наше, тараклийско, ме пораспита - кво съм, как съм и, като го помолих да ме подкарат до болницата, ме изведе на пътя и ме изпрати... нямали бензин.

Тръгнах си и до икиндия стигнах до пустата болница. Там двама-трима ме оправиха в кое пенджурче да се обадя. Казах си на едно бульче фамилията и кво ме боли. Тя ме качи по една стълба и ме введе при дохтура - едно младо момче със мустачки. Попита колко съм години, кво съм болял по-рано и, накрая, ми казва:

- Дядо! Нямаш нищо сериозно. Трябва саде да поядеш малко блажничко и жа те премине.

- Оф! Тва ли е била болешката? Блажничко да съм ял!

Тръгнах си. Чувам - бяга подир мене някой. Обръщам се - бульчето от пенджурчето.

- Дядо! Аз те познах! Че ний сме роднини. Аз съм внучка на Енев Мияловата Стефана, която е етърва на баба Тодорица. Ний мислихме, че сте се споменали. Тя, нашата Тараклия, толкова голяма, че горненци и долненци рядко се срящат. Хайде, сега жа те заведя при бабини и щом дохтура те заръчал да ядеш блажничко, баба жа заколи две урдечки.

Кво да правя? Вече се замръкноваше. Уйдисах й на акъла.

Цяла вечер ядох блажничко и ме распитваха ту за едно, ту за друго, дорде не склопих очи.

Дзаранта, още сънен, ме навряха в една машина и закараха в шопската майла да съм видял баджинака си Петър Заяка. И той бил жив. Да не му се надяваш. Колкото беше нефел и слаб от младини, а пък сега правел гуляй за 90 години и искал да има някой от неговите връстници. То със сегашните може ли да върже човек някаква приказка? Саде пукат и се илат. Ме сложиха кяр до именинника и като наченаха пак да ме тъпчат със блажничко: кавърма, пача, кокошо - щом бульчето от болницата им заръчала.

От Петър две момчета ме грабнаха да съм видял от какво припаднало тяхното магаре. Магарето се задавило със помийна трепка и пущаше вече пяна. Извадих трепката и магарето оживя. Сетне два дена ме водиха из черганята: ба прасе, ба вце. В едно място на булката й пропаднало млякото и не може да се издуи. И наред се блажничко слагат. Не знам със какво щеше да се свърше тва ходене, да не бях се угадил, че хем интерията ми стиска, хем копчето на гащите се скъса. Вързах цяпката с тел и се изметах от един двор още в тъмното.

На пладне бях вече в нашата майла. Наближих къщата, гледам - пълен двор със жени. Облекани със черно. Ми премаля - също бабата се фикна. Аз пък, магаре крастово, през тее дни не се сетих нито веднъж за нея, горката. Сам самичка, как ли е изпатила? Изчервих се от срам и тъга. С бабата сме преживели повече от 60 години. Пет деца сме изгледали... Тук забелязах, че жените се трупат до нашия вратник, гледат връз мене и куту наченаха да врещат:

- Таласъм, таласъм! Дядо Тодор станал вампирин!...

И като хукнат. Коя накъдето свари. Гату се престраших и влязох във двора, на масите пълни със зеле и боб, седеше окахърена бабата.

- Оф, Тодоре! Прости ме. Девет дена се минаха, от както отиде на тае пуста болница. Мислих, че господ те прибра... Пък гледам ти си угоял, гаче коледни шопар. Каква е тае болница?

Сега бабата се шие нова пристелка и кърпи терлиците. Се стягала и тя на конската могила при дохтура. И на бабата й се прияло блажничко.

 

 

© Иван Динев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.12.2014, № 12 (181)