ПО СТЪПКИТЕ НА СРИЧКАТА ИЗ ЛИНГВИСТИЧНОТО ПОЛЕ

Ина Вишоградска

web

1. Уводни бележки

Както често се отбелязва по отношение на понятието сричка, носителите на даден език "познават" сричката, а доказателство, че това познание е съпътствало хората през вековете, идва от древни времена. И докато можем да кажем, че информацията за съществуването на сричката ни отвежда далеч назад през вековете, то формалното й описание, опитите за изчерпателната й езикова дефиниция датират от много по-неотдавнашното минало - 20-ти век - а дори и според някои, от втората половина на 20-ти век (Шиър 2010: 397-447). Сричката получава дефиниции както на базата на най-общо казано фонетични критерии, така и фонологично ориентирани описания.

Настоящата работа се обръща към понятието сричка като проследява различни трактовки, които дефинират елементите, конфигурацията и сричковите граници. Целта е да се представи обща картина на присъствието на сричката в различните лингвистични теории, както и да се отчете "многоликият" образ на тази фонотактична единица.

1.1. Някои прояви на сричката извън лингвистичните изследвания

Всъщност съществуването на сричката не се поставя под въпрос. По-скоро, присъствието на сричката като част от базовата структура на езиците има различни интерпретации и именно във връзка с този й статут се търсят доказателства за параметрите на понятието сричка. Освен чисто езикови доказателства могат да бъдат приведени и екстралингвистични доказателства: това могат да бъдат различните приложения на сричките в дадени култури, в поезията, както и дори интуицията на носителите на езика. Такива са: а) мястото на сричката в различни култури в света, като например писменост, която е базирана на сричката, или иначе известна като силабари, т.е. вместо да се отразяват отделните фонеми, писмено се отразяват цели срички (древни писмености като клиновидното писмо, писмеността на маите). За съвремието типичен пример е японският език, който ползва две сричкови писмености - катагана и хирагана (вж. Мадисън 2009); б) Често срещано приложение в езикови игри: разместване на срички, редупликация на срички, започване на всяка думи с една и съща сричка и т.н.; в) Интуицията на носителите на езика, или т.нар. наивистично познание за сричката: способността да се разделят думите на по-малки съставни части (ако думата е полисилабична, разбира се), сричкуването при скандирането и т.н. Тук би могло да се спомене и разместването на сричките в ранната детска реч, например химикалка става михикалка и др. (вж. по-подробно Стоянова 2011); г) "Грешки на езика" или речеви грешки, спунеризми и игра на думи, които често отразяват именно сричкови конфигурации, например фразата прясно мляко¹ може да стане на млясно пряко, където целите предядра на двете думи в началословието са си разменили местата; д) Езиковата типология също разкрива наличието на подобна структура сред езиците, като изследванията в тази област намират дадени видове срички за типични и често реализиращи се като варианти.

Разбира се, примерният списък по-горе може да се разширява с други сходни прояви на сричковата конфигурация. Основното доказателство обаче лежи в лингвистичните прояви, т.е. реализирането на определени явления и механизми именно на "територията" на сричката (а не на друга езикова единица, като например морфема, дума и т.н.). Лингвистичните доказателства са разнообразни и многобройни - някои от интерпретациите са представени по-долу.

2. Сричката във фонетиката: за съставящите я елементи и техния произход

В средата на 20-ти век се забелязва по-отчетливо присъствие на сричката в различни изследвания. Хокет (1955), в духа на структурализма и стъпвайки върху разработката на Пайк и Пайк (1947), приема, че сричката е "структурна единица" и я анализира в т.нар. преки конституенти (от английски immediate constituents): предядро (onset), връх (peak) и кода (coda): предвокалния сегмент на сричката или предядрото (П); централния (и единствено задължителен) сегмент на сричката или ядрото (Я); следвокалния сегмент на сричката или кодата (К). Два от сегментите - ядрото и кодата - се третират като един общ конституент - рима - от редица фонолози (вж. напр. Селкърк 1982).

Дескриптивните и теоретичните изследвания върху сричката припознават консонант + вокал (СV) конфигурацията като абсолютно универсална за всички езици (вж. Батистела 1990, Блевинс 1995 и др.). Това означава, че оптималният вариант е в предядрото да има една съгласна, а кодата да е празна, като СV представлява т.нар. базова сричкa. Доказателства за това, че в езиците ще се наблюдава стремеж към реализиране именно на СV конфигурацията (т.е. V> СV, ССV> СV и прочее) се търсят и в диахронен план. Венеман (1988: 45-65) посочва, че в историческата фонология такива данни не липсват, което свидетелства отново в полза на универсалността на СV.

2.1. По отношение на звуковия облик на сричката, според Хокет (1955) "произходът" на тези наречени от него преки конституенти е фонетичен и пулмоничен (т.е. от белите дробове): ритъмът на пулмонично издишане съответства на създаването на сричките. Тази идея е сходна и с представената по-късно теория на гръдните пулсации, както и експираторната теория, според които - както е добре известно - сричките са свързани с пулсациите на гърдите (при издишане). Теорията за гръдната пулсация описва сричката като едно-единствено респираторно движение. Въздухът, идващ откъм дробовете, не се издишва с монотонна сила, а се реализира в серии от пулсации и всеки пулсационен връх представлява отделна сричка. Тоест, сричките се разглеждат и като едно-единствено отваряне и затваряне на вокалния тракт, което лесно може да бъде усетено и измерено, но да се дефинират границите между съседни такива срички представлява доста по-трудна задача. Особено когато има две граничещи гласни, например в унгарски kiad ‚издавам‘ и много други (вж. Кристал 1997: 374).

Безспорно, както единодушно се отбелязва от редица изследователи на сричката, тези теории имат едно основно предимство - те правят опит да дадат еднозначно описание на сричката, валидно за всички езици. Но сякаш освен това си предимство, те трудно могат да предоставят адекватно обяснение за структурата на сричката, сричковите сегменти и силабификацията. Този тип фонетични дефиниции не засягат "поведението" на сричката. Фонетичните анализи на речта регистрират върховете и спаданията на звучността, които корелират с реализирането на сричките, т.е. звучен връх ~ сричка, но не предоставят достоверни данни за това къде са границите между самите срички в потока на речта (Фуджимура, Ериксон 1997). Във връзка с този факт Лейвър (1994: 110-116), също и Хаман (2010: 202-225), отбелязват, че поради липсата на съответствие между фонетичните наблюдения и фонологичните реализации, все още се търси адекватна и изчерпателна акустична дефиниция.

3. Сричката в генеративната фонология: хронологичен поглед

Както знаем, от средата на миналия век лингвистичните дирения получават една нова посока на развитие, а именно, Ноам Чомски, заедно с някои негови "съмишленици", представя нов подход в изследването на езика: генеративния подход. За много кратък период структурализмът е заместен от новата линия в лингвистичните анализи, което води до развитието на нови синтактични и фонологични теории. Чомски (1965) приема, че прозодичната структура - всички нива, носещи фонологична информация, от сегмента до сричката, както интонационият контур, свързан с дума/фраза/израз - се формира според принципите на универсалната граматика, която е базова за всички езици. Носителите на даден език разполагат с обща схема, на базата на която могат да генерират граматично правилни форми, както и да идентифицират грешни такива. Паралел тук може да се направи, например, с механизмите на ранното езиково развитие - децата създават срички от типа съгласна+гласна (CV) в най-ранния етап на говорене (вж. напр. Стоянова 2011). Присъствието на сричката в най-ранното езиково развитие безспорно е необоримо доказателство, че сричката има място като отделна единица (със свое поле на действие) във фонологичната теория.

3.1. Когато Чомски и Хале публикуват през 1968 година своя бележит труд The Sound Pattern of English сричката като формална лингвистична единица липсва от полето на езиковедските изследвания (Блевинс 1995). Там единствено се среща прозодичният признак [+/-силабичност], който може да характеризира гласни и силабични съгласни. Интересното е, че независимо че между думата и сегмента не се говори за допълнително (т.е.сричково) ниво, както някои фонолози отбелязват (напр. Хълст и Ритер 1999), има правила, които са зададени така, сякаш се отнасят до структурата на сричката (не думата).

3.2. През 70-те години на миналия век сричката отново получава своето място в генеративните изследвания, след като е включена като правило за определяне на границите между сегментите (Хупър 1972: 525-540). Мястото, което й е отредено в този тип анализи обаче, е свързано изцяло със сегментното ниво. В следващото десетилетие теориите за сричката, които я свързват със сегментното равнище (англ. segemental tier), са заместени от нови трактовки, според които сричката се разглежда като отделна супрасегментална единица, където гласните и съгласните могат да бъдат организирани по специфичен начин в рамките на самата сричка (вж. Селкърк 1982). И докато тече неспирната дискусия дали сричката може да бъде приета за езикова универсалия, редица езиковеди установяват, че сричката се оказва изключително полезна и подходяща за дескриптивния и прескиптивния анализ на езикови данни и явления (вж. напр. Басбьол 1990, Химан 2008). Безспорно, приемането, че сричката съществува и че има супрасегментална организация (има определена конфигурация и самата тя е фонотактично поле на действие), позволява по-продуктивно описание на допустимите сегменти и комбинации (Блевинс 2004).

3.3. Към традиционния модел на структурата на сричката, състояща се от предядро, ядро и кода (последните две събрани в римата), се отправят все повече теоретични предизвикателства, особено след средата на 90-те години. Някои от тези подходи поддържат идеята за "класическия" модел, като същевременно го модифицират по определен начин, например въвеждането на директно свързаните със сричката крайни съгласни (без да са силабифицирани към предядрото или кодата), т.нар. придатъци (англ. аppendix). Други, като например управляващата фонология (англ. Government Phonology), заемат доста по-радикална позиция. В този подход се отрича нуждата от сричките като организационни единици, а се предлага двойната формула от предядро-рима, които да управляват конституентите. Което всъщност означава, че фонологичните правила, които принципно се отнасят към сричката, могат да получат по-добра интерпретация, ако се отнасят до предядро и рима, или и до двете едновременно (Сигетвари 2000). По тази логика, крайните съгласни (на сричка/дума) не се анализират като част от римата и/или кодата, а като предядра, които принадлежат на "скрити" (под повърхнинното ниво) срички. Например:

(1) ден според двата "съревноваващи" се модела:

                                                         а. управляваща фонология                     б. "класически" модел

3.4. През последните две десетилетия, белязани от доминантната рамка на оптималната теория (англ. Optimality Тheory), сричката се радва на един вид ренесансов интерес у фонолозите. За да представят своята теория на оптималния кандидат, Принс и Смоленски (1993) използват именно тази така неуловима за системно описание единица (подробно за оптималната теория, вж. дискусията по-долу). Различните теоретични трактовки, анализиращи структурата на сричката и отправящи си нови предизвикателства, са представени, като се следва и хронологичната им реализация, в частта по-долу.

4. Аспекти и аргументи при дефинирането на статута на сричката

Обичайно е в последните десетилетия в практически граматики и най-различни лингвистични разработки опростено да се отбелязва, че фонотактиката на даден език е начинът, по който съответния език структурира своите срички, без дори да има препратка към съответните теоретични дискусии и твърдения из лингвистичната литература². Приема се, че най-голямата единица (или фонологична единица, както е в дефиницията), в рамките на която може да се разглежда сегменталната дистрибуция от фонотактична гледна точка, е думата (фонологичната дума). Явната причина е, че фонотактичните правила не действат през границите на думите. Следователно, основна цел на фонотактичния анализ е да определи какви последователности от сегменти могат да образуват фонотактично граматичните думи. Разбира се, една дума може да е фонотактично допустима и същевременно да е фонологично недопустима. Например в български език *залоги е грешна, тъй като в множественото число на думата залог, г се трансформира в з - залози³. Същевременно, комбинацията от сегменти *залог+и не е ни най-малко аномалия, напротив - съвсем сходни фонотактично допустими комбинации съществуват в езика, напр. паркинг - паркинги. Все пак, интересно е да се проследи позиционирането на сричката в полето на лингвистично описание и дирене, както и отреждането на определена "роля" за сричката, и доколко този смятан за "тривиален" днес факт е приеман от езиковедите.

4.1. Структурализъм и генеративизъм

Фонологичните подходи от най-общо казано цял век насам предвиждат поне две нива на фонологично представяне. За да дадат обяснение на определени фонологични явления, структуралистичните и генеративните (т.е. пост-структуралистичните) теории приемат, че има две нива на представяне - познатите ни фонологично (дълбочинно) и фонетично (повърхнинно). Същевременно се предпоставя процес на проектиране, при който фонологичното представяне се проектира на повърхнинно ниво.

За структуралистичната фонология фонотактиката представлява комбиниране на фонемите, така че фонотактичните правила са изразени на фонологично, т.е. фонематично ниво и сричката тук не привлича интерес (напр. Трубецкой 1960, Харис 1951, Хокет 1985). Тъй като за тази теоретична рамка морфофонологичните редувания не са част от "чистата" фонология, проектирането от фонологичното ниво към повърхнинното ниво се изразява чрез описание с алофони. Както знаем, структурната фонология не е приела една-единствена структурна база за фонотактичен анализ. По-скоро се приема, че конкретизирането на такава база зависи от самия език, т.е. то е езикоспецифично - за някои езици сричката може да представлява най-подходяща база за изразяване на правила, докато за други това може да са морфемата, думата и т.н. (вж. напр. Трубецкой 1960).

Генеративната фонология, от друга страна, като цяло приема морфофонологичните редувания за част от фонологичната рамка. Следователно проектирането, или, иначе (по генеративен маниер) казано, деривацията на повърхнинната форма от дълбочинната посредством фонологични правила използва както редундантни (като при структуралистичните подходи), така и дистинктивни признаци (Хале 1962). Класическият генеративен подход фиксира фонотактиката на ниво дълбочинно представяне под формата на определения/описание (т.е. редундантни правила) за структурата на морфемата, а повърхнинните реализации са резултат от действието на ограниченията за структурата на морфемата и на фонологичните правила. Сричката не е включена в тази трактовка, а повърхнинната фонотактика няма теоретичен статут (Сомерщайн 1977). Както е известно, това деление в последващите разработки се отхвърля като не особено уместно и водещо до двойственост при описанието - случаи, при които се налага едно и също обобщение да се изрази чрез ограниченията за структурата на морфемата и чрез фонологични правила.

4.2. Ранна (класическа) генеративна фонология vs нелинейни генеративни подходи

Една по-скорошна формулировка гласи, че фонотактичните ограничения - под формата на ограничение за структурата на сричката - са "вездесъщи" правила, а именно това са правилата, които са активни при процеса на деривация (Кенстовиц 1994). Същевременно, тези правила не са приложими за дълбочинната структура, което, разбира се, следва логиката, че сричката не играе роля при дефинирането на дълбочинното конфигуриране. Ранната (класическата) генеративна фонология приема морфемата за своя структурна база, което всъщност означава, че фонотактичните съждения се изразяват посредством ограниченията и правилата за структурата на морфемата. Така, било то експлицитно или имплицитно, се оказва, че морфемата е най-голямата единица, където действат фонотактичните правила, а думата се третира като съвкупност от морфеми. Всяко ограничение за конструирането на дадената съвкупност се приема за морфологично, а не фонологично по природа. Като оставим настрана въпроса за полето на действие (единствено морфемата), тук може да се каже, че такова твърдение е просто неточно - в езиците съществуват добре известни фонологични ограничения. В унгарски например при суфиксацията има суплетивно редуване на глаголните окончания за 2 л. ед.ч. сегашно време -sz и -(V)l (напр. tanul-sz ‘уча‘ - 2 л. ед.ч., и keres-el, ‘търся‘ - 2 л. ед.ч.); в български език - редуванията ър/ъл и др., а за английски - добре познатите фонологични ограничения при афиксацията с девербалния суфикс -al, който се добавя само към основи, чието ударение не е на последната сричка (вж. Лукач, Ребруш, Тьоркенци 2010: 85-102, ГСКБЕ, т. 1).

И така, прозодичното групиране на сегменти в сричката за класическите генеративисти не носи теоретичен статут, тъй като сричковото деление почти без изключение е предвидимо на базата на съставните сегменти и следователно сричката няма място в дълбочинното (теоретичното) ниво (вж. по-горе). Ако следва да се изразят правила, които се отнасят към сричката, то те са директно насочени към самия сегмент (Чомски, Хале 1968). Както многократно е отбелязвано в литературата по въпроса, реабилитирането си като прозодична единица на фонологични описания и изобщо на "легитимно" поле на действие на фонотактични ограничения и правила сричката дължи на разработките на Кан (1976 и др.). От генеративните рамки сричката навлиза като основна концепция при автосегменталната фонология и при метричната фонология, като заема централно място и в по-нататъшни генеративни изследвания (напр. вж. Стериаде n.d., Клементс, Кайзер 1983, Голдсмит 1990 и т.н.). Тук могат да бъдат включени и повечето версии на оптималната теория.

Интересно е, че дори и привидните противници на сричката като класическата управляваща фонология (на Кай, Лоуенщам и Верньо 1990), или също стриктната CV фонология (Лоуенщам 1996, Шиър 1999) и стриктната VC фонология на Сигетвари (1999, 2000) приемат, че съществува прозодично поле на действие на фонотактично организиране (като например предядро-рима при управляващата фонология). При тях по-скоро се отрича наличието на общ конституент сричка, а не на самата прозодична структура.

4.2.1. Според Кан едно от предимствата, които сричката носи като основно поле на действие за фонотактиката на езика, е свързано с връзката между клъстерите в началото и края на думата и тези в средата на думата (при морфологично прости думи - не сложносъставни). Той илюстрира това си твърдение с вече добре известния хипотетичен пример за английски език *atktin - дума, която не може да съществува в английския. Тук трактовката на Кан е, че тъй като /*tk#/ не е възможен краен клъстер, а /*#kt/ не е възможен начален клъстер, то тогава в средата на думата такава комбинация също не е допустима. За сравнение той привежда и *atklin като хипотетично напълно възможна за английския език дума, като това се дължи на факта, че [kl-] е допустим начален клъстер (напр. clean ‘чист‘, class ‘клас‘ и др.) (Кан 1976: 41-58). Както знаем, връзката между клъстери в началото и края на думата и тези в средата е по-сложна, отколкото Кан е предположил в изследването си⁴. Добре известен факт е, че в периферията на дадена аналитична⁵ единица - като например началото и края на думата - фонотактиката на даден език е по-малко "строга", отколкото в средисловието (вж. напр. Кенстовиц 1994).

Тьоркенци отбелязва още едно предимство на сричката в качеството й на основна база за фонотактични изследвания, а именно универсалността, еднаквостта на нейната структура (особено в сравнение например с морфемата или думата) и единната форма на нейните компоненти (Тьоркенци 2001, 2006). Сричката винаги се състои от едно-единствено ядро, пред или зад което може да има съгласна или комбинация от съгласни. Тази непроменливост на структурата всъщност е доста привлекателна характеристика при опитите за идентифициране на универсални, т.е. крослингвистични категории (Блевинс 1995). Тя благоприятства както за сравнителни изследвания, така и за предположения за фонотактичното поведение при съставянето на допустими за даден език думи.

5. Лъкатушещ е пътят на сричката из различните фонологични теории - тя е както изцяло пренебрегвана, така и се радва на пълно и непрестанно внимание. Определени трактовки получават нееднократни реализации в няколко теоретични подхода, разпръснати във времето. Ключови концепции се разработват и прилагат от различни езиковеди в постоянно търсене на изчерпателен и еднозначен образ на сричковата структура, на нейните елементи, на връзките, които събират или отблъскват звуковете, и на системността, универсално откриваема сред езиците на света.

БЕЛЕЖКИ

1. Примерът е на авторката от реална езикова ситуация. [обратно]

2. Според Алгео (1978: 206) фонотактиката е "науката за местата/позициите, заети от взаимосвързани фонологични единици" - една достатъчно обща дефиниция, която да е приемлива за фонолози с най-различни теоретични възгледи. [обратно]

3. Тук е в сила правилото за промяна в резултат от втората палатализация. [обратно]

4. Кан предполага следното: "Групата от възможни клъстери в началото и края на сричката е идентична с групата от възможни клъстери в началословието и краесловието". Оригиналният текст е: "...the set of possible syllable-initial (-final) clusters in English is identical to the set of possible word-initial (-final) clusters. (Кан 1976: 41). [обратно]

5. Терминът е използван в смисъла на синтетичен и аналитичен "терен" на действие от управляващата фонология, където фонологичните правила не действат през границите между две аналитични полета на действие (Кай, Лоуенщам и Верньо 1990). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Алджео 1978: Algeo, J.What Consonant Clusters are Possible? // Word, 1978, vol. 29, p. 206-224.

Басбьол 1990: Basbøl, H. Phonological Theory. // Linguistics: The Cambridge Survey. Linguistic Theory: Foundations. Cambridge: Cambridge University Press, 1990, vol. 1, p. 192-215.

Батистела 1990: Battistella, E. Markedness: The evaluative supersbucture of language.Albany: The State University of New York Press, 1990.

Бел, Хупър 1978: Bell, A., Hooper, J. B. Syllables and segments. Amsterdam: North Holland, 1978.

Блевинс 1995: Blevins, J.The Syllable in Phonological Theory. // The Handbook of Phonological Theory. Goldsmith, J. (ed). Oxford: Blackwell, 1995, p. 206-244.

Блевинс 2004: Blevins, J. Evolutionary phonology: The emergence of sound patterns. Cambridge: Cambridge University Press, 2004.

Венеман 1988: Vennemann, T. Systems and changes in Early Germanic phonology: A search for hidden identities. // Germania: Comparative studies in the Old Germanic languages and literatures. Calder, Daniel G., Christy, T. Craig (eds.). Woodbridge, Suffolk: D. S. Brewer, 1988, p. 45-65.

Вишоградска 2015: Вишоградска, И. Структура на сричката: съпоставително изследване. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2015.

Голдсмит 1990: Goldsmith, J. Autosegmental and metrical phonology. Oxford: Blackwell, 1990.

Кан 1980: Kahn, D. Syllable-based Generalizations in English Phonology. Bloomington, PhD Dissertation MIT, New York: Garland, 1980.

Кенстовиц 1994: Kenstowicz, M. Phonology in Generative Grammar. Oxford: Blackwell, 1994.

Клементс, Кайзер 1983: Clements, G. N., Keyser, S. J. CV Phonology: A Generative Theory of the Syllable. Cambridge, Mass.: MIT Press, 1983.

Кристал 1997: Crystal, D. A Dictionary of Linguistics and Phonetics. Oxford: Blackwell, 1997.

Лaдeфогeд 1993: Ladefoged, P. A Course in Phonetics. Third edition. New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1993.

Лейвър 1994: Laver, J. Principles of Phonetics. Cambridge: Cambridge University Press, 1994.

Лоуенщам 1996: Lowenstamm, J. CV as the only syllable type. // Current Trends in Phonology: Models and Methods. Durand, J., Laks, B. (eds.). Paris X: CNRS, ESRI, 1996, p. 419-441.

Лукач, Ребруш, Тьоркенци 2010: Lukács Á., Rebrus, P., Törkenczy, M. Defective verbal paradigms in Hungarian. // Defective Paradigms: Missing forms and what they tell us. Baermann, M., Corbett, G. C., Brown, D. (eds.). Oxford: Oxford University Press, 2010, p. 85-102.

Мадисън 2009: Maddieson, I. Phonology, naturalness and universals. // Poznan Studies in Contemporary Linguistics, 2009, vol. 45, p. 131-140.

Пайк, Пайк 1947: Pike, K., Pike, Е. Immediate constituents of Mazateco syllables. // International Journal of American Linguistics, 1947, vol. 13, p. 78-91.

Принс, Смоленски 1993: Prince, A., Smolensky, P. Optimality Theory: Coinstraint Inerraction in Generative Grammar. New Jersey: Rutgers, 1993.

Селкърк 1982: Selkirk, E. O. The syllable. // The structure of phonological representations I-II. Hulst, H. van der, Smith, N. (eds.). Dordrecht: Foris, 1982.

Сигетвари 1999: Szigetvári, P. VC Phonology: A theory of consonant lenition and phonotactics. Doctoral dissertation. Eötvös Loránd University/MTA, Budapest, 1999.

Сигетвари 2001: Szigetvári, P. Dismantling syllable structure. // Acta Linguistica Hungarica, 2001, vol. 48, p. 155-181.

Сомерщайн 1977: Sommerstein, A. H.Modern Phonology. London: Edward Arnold, 1977.

Стериаде n.d.: Steriade, D. Greek prosodies and the nature of syllabification. MIT, PhD dissertation. (1982). // CSAIL, n.d. <http://www.ai.mit.edu/projects/dm/theses/steriade82.pdf> (13.05.2015).

Стоянова 2011: Стоянова, Ю. Ранно детско развитие.София: Ромел, 2011.

Трубецкой 1960: Трубецкой, Н. С. Основы фонологии. Москва, 1960.

Тьоркенци 2001: Törkenczy, M. Phonotactic grammaticality and the lexicon. // Acta Linguistica Hungarica,2001, vol. 48, p. 137-153.

Тьоркенци 2006: Törkenczy, M. The phonotactics of Hungarian verbs. // The Even Yearbook, 2006, vol. 7, p. 46-98.

Фуджимура, Ериксон 1997: Fujimura, O., Erickson, D. Acoustic phonetics.// Handbook of Phonetic Sciences. Hardcastle, W. J., Laver, J. (eds.). Oxford: Blackwell, 1997, p. 65-115.

Хале 1962. Halle, M. Phonolgy in generative grammar. // Word, 1962, vol. 18, p. 54-72.

Хаман 2010: Hamann, S. Phonetics-Phonology Interface.// Continuum Companion to Phonology. Kula, N., Botma, B., Nasukawa, K. (eds). London: Continuum Publishing Corporation, 2010.

Харис 1983: Harris, J. Syllable Structure and Stress in Spanish: a Nonlinear Analysis. Cambridge, MA: MIT Press, 1983.

Харис 1994: Harris, J. English Sound Structure. Oxford: Blackwell, 1994.

Харис, Гусман 1998: Harris, J., Gussmann, E. Final Codas: why the West was wrong. // Structure and Interpretation: Studies in Phonology. Eugeniusz, C. (еd.). Lublin: Folium, 1998, p. 139-162.

Химан 2008: Hyman, L. Universals in Phonology. // The Linguistic Review, vol. 25, p. 83-138.

Хокет 1955: Hockett, Ch. A Manual of Phonology. // Indiana University Publications in Anthropology and Linguistics, 1955, vol. 11.

Хупър 1972: Hooper, J. B. The syllable in phonological theory. // Language, 1972, vol. 48, p. 525-540.

The Syllable 1999: The Syllable: Views and Facts. Hulst, H. van der, Ritter, N. (eds.). Berlin: Walter de Gruyter, 1999.

Чомски 1964: Chomsky, N. Current Issues in Linguistic Theory. The Hague: Mouton, 1964.

Чомски, Хале 1968: Chomsky, N., Halle, M. The Sound Pattern of English. New York: Harper and Row, 1968.

Шиър 2010: Scheer, Т. Issues in the Development of Generative Phonolgy. // Continuum Companion to Phonology. Kula, N., Botma, B., Nasukawa, K. (eds.). London: Continuum Publishing Corporation, 2010, p. 397-447.

Шиър 2014: Sheer, T. Spell-Out, Post-Phonolgical. // Crossing Phonetics-Phonology Lines. Cygan, E. Szpyra-Kozlowska, J. I. (eds). Newcastle-upon-Tyne: Cambridge Scholars Publishing, 2014.

© Ина Вишоградска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.05.2015, № 5 (186)